ДРАГАНОВО
ДРАГАНОВО
За тебе с обич мисля, родно село!
За Янтра, как се вие и тече.
Как бърза за училище момче,
под мишница букварчето си взело.
Как в късна вечер срича неумело,
словата правилно да изрече.
А край огнището едно щурче
приспивно му пригласяше на чело…
От него учих аз, но зная, че
дължа на мама скромното си дело.
На медното училищно звънче.
На всичко скъпо, спомена изплело,
чиято сила трайно ме влече
назад към теб, любимо родно село!
ДЕТСТВО
1.
Забравата нараства помежду ни -
момчето и стареещия мъж.
И рядко в мен прозвънват изведнъж
заглъхнали отдавна вече струни.
И сякаш пак шумят жита и ръж
под топлото дихание на юни.
Берем в полето тикви и кратуни
и тичаме в игри на шир и длъж.
Блажено детство… Оттогаз как много
се измених и колко преживях!
В лицето ми, измъчено и строго,
се врязаха борби, тегла и грях…
Умира в мен момчето босоного
със светлите очи и весел смях.
2.
Пак ти ли отдалеч ме призова
като за среща неотложно спешна?
И родното ми село ме посрещна
с букет цветя и чакани слова.
Вървях по улиците, свел глава,
и тебе жадно търсих - да дадеш на
душата ми, отдавна безутешна,
безгрижна волност, смях и синева.
Не те намерих никъде. Дано
в съня ми споменът да се разсуче.
Да ме опие мирис на сено.
Да ме приспи далечен лай на куче.
В съня си да се радвам на едно
обикновено шарено бардуче.
3.
Години гоних голите химери
като пустинник жаден в зноен юг.
В чужбина ме подмамиха. И тук
душата търсеното не намери.
Измряха в нея блянове и вери.
Животът ги срази с жесток юмрук.
И гаснат в паметта един след друг
на спомените светлите фенери…
Понякога, разтвори ли без звук
сънят вълшебните си цветни двери,
дете съм пак, незнаещ и неук.
Игри сънувам аз и гроздобери
и чувам звън на пролетен капчук…
О, светло мое детство без химери!
ПРЕД МАЙЧИНИЯ ГРОБ
На д-р Вера Господинова,
прочела пред майчиния ми гроб сонета ми „Вик”.
Дочу ли, мамо, моите слова?
Една добра жена ти ги изрече
пред твоя гроб и жълтата трева,
която подранила есен спече.
Не можех сам да дойда, затова
чрез нея ти ги пратих отдалече…
Ти спиш. Аз трябва още да вървя.
Нозете ми се израниха вече.
И няма кой, когато ми тежи,
да ме подпре със силното си рамо.
Превих се под тегла и под лъжи.
Не искам нищо, мир желая само!
Ти грижи още имаш ли, кажи?
Тежи ли ти земята много, мамо?
ЧУЖДО СЛЪНЦЕ
Не зная за какви и колко гряха
съдбата ме изпрати в тоя град.
Изпитах в него болести и глад,
косите ми тук бързо посребряха.
Настъпва вечер и повява хлад
и тръпна аз далеч от родна стряха.
Любов и радост само там ме гряха,
но късно е за връщане назад.
И спомен детски през самотен час
незаздравялата ми рана чопли.
Заплаква в мене болката на глас…
И в бурята на бликналите вопли
разбирам мъдростта народна аз,
че чуждо слънце свети, но не топли.
ВЕЛИКО ТЪРНОВО
Седя на Царевец и слушам как
легенди ми нашепват ветровете.
И неусетно в падащия мрак
предание и истина се сплете:
В тримесечна обсада, крак до крак,
налитат на стените враговете…
И пада Търново… До свода чак
запалено, през нощите то свети.
Руши и коли варварската сган.
Заграбва ценности неповторими.
Изтръпвам цял… По Царевец смълчан
блуждаят призраци неутешими,
а месецът е лъснат ятаган,
издигнат над главата на Евтимий.
БЕЗДОМНИК
Най-после морен спрях на кея
(Венеция е вред една)
и погледът ми се зарея
далеч към родната страна.
Където и да бях, за нея
до днес душата ми копня…
Пред мен гондола се люлее
и вика ме на път вълна.
Здрачи. На месеца фенерът
мъждее жълт… Дали ще се
покоят, заливът намерят,
що аз напразно търся все?
Уви, натам гондолиерът
не може да ме отнесе!
МИКЕЛАНДЖЕЛО
Ще идват вековете, но едва ли
друг гений като него ще родят
с ръце, създали непогиващ свят,
живот на камъка бездушен дали.
Аз влизах в църкви и музейни зали,
където негови творби стоят.
Те сякаш че живеят и мълвят,
но ний не сме ги и до днес разбрали.
Как вещо мисълта му с полет птичи
небето и земята съчета!
Покъртен в гробницата на Медичи
стои човек пред лика на “Нощта”,
и иска му се в Рим да коленичи
пред неговата чудна “Рiеtа”.*
—————————–
* Рiеtа - пластично изображение на жалещата
РАЗМИСЪЛ
Навярно тук ще свърши моят дял.
На чуждата земя ще легна в скута.
И в нея, вечния си сън заспал,
не ще ме радост, нито скръб разбута.
Ала над мене още ще се лута
тревожният въпрос, какво съм дал
аз на народа си. Ще трепка жал
за всякоя пропусната минута.
Баща ми построи една чешма,
потомци зажаднели да разхлажда.
Какво ще дам на родната земя?
Ще утолят ли нечий глад и жажда
словата, към които се стремя,
що моята душа със мъка ражда?
КЪМ БЪЛГАРИЯ
Щом името ти изрека, веднага
усещам дъх на здравец и на рози.
Как топла нощ над тебе тихо ляга,
каруци как говорят с коловози.
Разказват те една съдба недрага
на мрачно робство, мъки и угрози
и за Балкана, де са вели стяга
хайдути храбри по пътеки кози.
Земя рождена, вечна като сага,
обичам те без патос и без пози.
Усетя ли душата ми да стяга
носталгията и да я тормози,
аз идвам и прекрача ли ти прага,
поемам дъх на здравец и на рози.
Драганово се слави със поети
и поетично село се зове.
Най-даровитият от всички поети
бе той и ще си остане векове.
И името му винаги ще свети
от многото безсмъртни редове.
На мен той даде своите съвети
как поетично слово се кове:
“Стихът се движи главно от глаголи”,
ми каза той, с “Чуждинче” подчерта.
“Премного прилагателни - подмоли -
при Вашия го спъват на места.”
Съвета взех и моят дух го моли
все тъй да ми напътва мисълта!
