КАРАИВАНОВ ГЕРАН
КАРАИВАНОВ ГЕРАН
Вратите на всеки дом тука за теб са затворени,
че рана до рана от ножа ти, всеки едва оцеля.
Но пак многолюдно е селото - жилав е коренът -
децата пораснаха, те нарoдиха деца.
Ти имал си толкова много, тъй беден накрая
е твоят живот - без празник, без поздрав, без дума, без гост.
Денят те развежда през спомени млади и тайни,
сънят ти е вик от земята на всяка положена кост.
И само тояжката твоя, ръката ти хванала,
почуква до тебе, почуква и търси подземни врати,
да слезнеш в заспалото село на твойте акрани
и прошка за тежкия грях да поискаш от всичките ти.
Препускал на коня по пътища димни и смъртни,
най-после от тебе остава едничка безкръвна следа -
там, дето копал си с тояжка по пътя към мъртвите,
геран е останал със бистра студена вода.
ЧАВДАР ЛЪКА
Висял си тук, Чавдаре, на дърво обесен,
разказва ред по ред тъжовна песен.
Изтекла тук кръвта ти от дълбока рана -
гласи пък стигнало до нас предание.
Не си се дал ти жив тука нейде обграден -
върви, лета пребродила, легенда.
Как било е?… Едно е знайно само - гроба
избрал си пред склонената глава на роба.
И от старо та на младо, от ръка в ръка
останало е за селото: Чавдар лъка.
ВОЙВОДОВ ГРОБ
Тук го намерили нашенци, на тая поляна.
В дрехи хайдушки, на калпака - вензели с лъв,
с пушка в ръката, със сабя на кръста… И рана,
от която бе изтекла немирната кръв.
Тайна безмълвна… - С кого е бил в бой? Дружина
как е загубил? Къде го е срещнал куршум?
Откъде идва, какви пътища сам е преминал
до последните стъпки в крайселския друм?…
С роса го измили, с божур го накичили,
изплели му ложе от клони на жива леска.
И под небето, последното синьо в очите му,
под тревата, погалил преди края с ръка,
положили воина незнаен - знак и памет да има
за побратима храбър, паднал за родина и род.
… И виши се отколе над гроба бял камък без име.
Зеленее край него поляна със име: Войводов гроб.
ДЕЛИ ДИМОВ ПОКРЪСТ
Пусни в гъдулката златна пара - хорото да продължи!
Играе селото - и старо, и младо ръка за ръка се държи.
… От пресъхнало гърло песента ни възкръсва… Тоя мегдан,
завързан с пътека до всяка врата, с хоро през сълзи е чертан.
Ангарии и глад, погроми и смърт - на хорото изправяме крак.
Късаме пранги, стъпкваме злото и веем свободно байрак.
Върти се хорото… То е нашата памет и вярност към род.
То дава ни сила, проправя през неволи и горести брод…
И щом дойде време някой да се пусне, оставя свят благослов -
да не редее захватът, да заиграе на мястото негово нов,
да не даваме да го заводи слаб, непохватен, да го води левент,
хороводът во век да пребъде - честит, възроден, зареден…
Играе селото - и старо, и младо ръка за ръка се държи.
Пусни в гъдулката златна пара - хорото да продължи!
