ОСТРОВ
ОСТРОВ
Докато пием чай с очи премрежени,
светът минава под ръка с момичета
и уж след тях поглеждаме разсеяно,
а жадно с погледи ги разсъбличаме.
И времето в безвремие разлято е.
Без глас нашепват ни от стих поетите
за тръгващото си от нас и лятото
по стълбата въздушна на куплетите.
Припомняме си трепети отминали
а тайно се оглеждаме за новите…
И спомените, айсберги изстинали,
с шушулки лед наместо с нож ни ровеха.
Мечтите ни са острови във времето,
по стъклен бряг на сънища катерим се…
Ала на остров само ще намерите
това, което носите със себе си.
РАЗМИНАВАНЕ
В живота дълго
дебнех онова,
което всъщност
никога не идва.
И сляп оставах
вечно за това,
след мен което тича
да ме стигне.
Целувах
незапомнени жени,
а верните
ме чакаха до края.
Зад навик, в самота
човек стои
и тя с длето от болка го
дълбае.
И както гърбица
я мъкна с мен,
под тежестта на
грижите приведен.
Дори изцяло
да е съвършен,
за всички ни животът
е последен!
До синьо удрях,
стръвно зачервен,
мечтата си,
която все пропада…
Късметът е
на метри преди мен,
но точно с него
рядко си съвпадам.
УЧАСТ
Участта е монета, но с трета страна
и по мъжки в дланта ми се пада.
И стихът мери точно с небесна везна.
Всяка загуба ми е награда…
И дърво от мечти на небето садя,
да попива денят ми край него,
и когато потъна в земята…
И спя,
вместо мен
на живота да гледа.
Да се стапям в деца и по пътя след тях
да им махам, додето се губят…
Да ги чакам за празник, а спомени в прах,
като вълк единак да се зъбят.
Да целувам жени, а да вярвам в една -
и така да остане до края!
Като бездна дълбока е тази жена,
като ад,
като смърт,
като рая.
И до други мъже изтощена щом спи,
мен когато в живота ме няма,
да сънува в небето как с нея вървим,
по пътека от облаци… Двама…
ПРОЗОРЕЦ
В прозореца ми самота наднича,
за всичко с него вече разговарям.
Оглежда се минаващо момиче,
през мен поглежда сякаш… И минава…
Да удрям иде ми, да го заблъскам,
за да ме види точно зад пердето.
Отвън денят обувките си лъска,
наместо с вакса, с пяна от кафета.
С очи от жар стъклото да пробие,
по краят му маджунът да напука.
Сърцето ми след нея в дясно бие,
а в ляво са години дълга скука…
По турски сяда слънцето, щом съмне,
жребецът си от утро ще възседне
и щом препусне над земята тъмна,
я чакам пак да мине… И погледне…
И може би,
през някой ден,
кой знае -
в прозореца ми, спряла, ще надникне
и вместо мен, от празната ми стая,
ще й намигна в сянка любопитна.
Навярно с обич всичко се лекува,
а любовта лечима като рак е.
С дъга обвита, в облак я сънувам,
да мине всяка сутрин я очаквам.
И дясната обувка ляво стиска
желанието ми да я преследвам,
но точно онова, което искам,
пред друг прозорец спира… И изчезва.
Сълзата пада перпендикулярно
и като кръст до корен ме дълбае.
Светът без обич пуст ще е навярно
и мъртъв от началото до края.
УТРО
Тъй както листът бял е съвършен
преди художникът да зарисува,
така нощта избухва в идващ ден
и изгревът в прозорците танцува.
Ръцете си с прегръдка съм скъсил
и в тях гърдите ти са портокали.
На бавни глътки устните съм пил,
преглъщал мигове до смърт желани.
Страстта - любовника неуморим,
по потните бедра се стича в струи.
Един до друг в леглото с теб димим,
дори съседът глух възторга чул е.
Целувам те пред бездната от миг,
която зее точно зад вратата
и щом потънеш в нея, като вик
след тебе в него дълго ще се мятам.
Смехът ти ще изтича бледосин,
подгонен от косата ти зад ъгъл
и друг да вярва, че е с теб един,
тъй както мен със същото излъга.
Градът нощта с моторен взрив гаси,
по вени от асфалт живота тича.
В лимонено, от бързане, такси
лилава сянка хлътва на момиче.
РАЗДЯЛА
“…Името на една жена ме издава.
Боли ме една жена в цялото тяло.”
Х. Л. Борхес
След дяволска любов
с криле на ангели
без тебе ожаднях
като пустиня
и лутам се в една любов
пропаднала,
тъй както иска сляп
гора да мине…
От мъка разпиляна
и от спомени,
боли от теб по
цялото ми тяло.
До кости в чувствата си
съм разголена
и черно в мене е,
а бе тъй бяло…
С ръцете си прегърнала
съм нищото,
без чувство за небе
криле са скършени,
в което птиците
по две са литнали…
Не знаех любовта,
че има свършване.
Целувай за последно
и прегръщай ме,
тъй както на раздяла
се целува.
При тебе само в сънищата
връщам се,
докато друг до мене
ме сънува…
СЛЕД ЛЮБОВ
Сърцето след любов така боли,
че иде ти с ръце да го извадиш.
И да го хвърлиш в четири страни,
за да не ти тежи… И да не страдаш.
И самота като бодлива тел
обвива го без жал… И го затяга.
И сякаш някой всичко ти е взел
и надалеч от тебе е избягал.
За него мислите са като дим,
от който парят и сълзят очите.
И чувстваш се не цял, а половин -
подобно птица без криле се скиташ.
Където и да идеш е пред теб,
край теб и в теб, макар и да го няма.
И краят на света е в този ред,
додето не зараснеш като рана.
РАЗЛЪКА
Тя е война, в която вместо с изстрели
ранен от думи падам… И умирам.
И стичам се като вода пречистена,
която от очите ми извира…
Окопите й са бездънни гробове,
в които лягат чувствата убити -
проядени от жал, с разпрани ръбове.
И вместо с пръст - със спомени зарити…
Да можех, щях да върна пак стрелките й.
Повторно да се срещнем непознати.
Отново да сме влюбените скитници
и тихо да се стапям от гласа ти…
Но тръгваш си… След теб небе напукано
стоварва се върху ми на парчета.
И погледите ни с тъга усукани
пращят като опънати въжета…
