ЕСЕННО ПИСМО
ЕСЕННО ПИСМО
На Анна
Това писмо вий няма да получите
и няма нужда - то е тъй досадно!
Не бих се радвал, ако се науча,
че във ръцете ви е то попаднало.
Но ще повярвате ли, че понякога
човек и търси, и сърдечно иска
да поговори, да разкрие някому
това, което дълго е потискал.
Признавам и повтарял съм стократно:
презирам вашия суетен блясък
и вий не ще си свържете съдбата
със някакъв поет - в калта израсъл.
Разбирам: ний сме два враждебни свята,
които на живот и смърт се борят,
но тук една надежда непонятна
като другар в окопа ми говори.
И сякаш няма разум, няма сила,
която с мъдри думи да ме върне
сред хората, които ме окрилят,
при бедността, която ме откърми.
Но не. Аз знам какъв ще бъде края
на този ням двубой. Аз всичко виждам.
Затуй не се опитвам да гадая
и премълчавам вашите обиди.
Ще се повтори скучната история
на стария романс от старо време:
при среща глухо аз ще ви говоря,
а вие ще ме слушате с вълнение.
Не ще ругая дръзко и сурово
съдбата, хората и нашто време.
„Благодаря ви… Няма тук виновен.
Не съм за вас и вий не сте за мене…”
След тази среща всичко ще угасне,
но нещо в миг ще пламне като язва,
че в тая вечер ще ви стане ясно
това, което казвам и не казвам.
1937
СЪДБОНОСНА СРЕЩА
Отново срещаме се ние,
аз хапя устни - ти мълчиш…
Ранена, гордостта ми вие,
но глухо моя глас звучи:
- Опозорен, осмян и лъган,
години във кошмар живях,
сто пъти пих оцет от гъба,
затуй накрай пред тебе спрях.
Непоносимото понесох,
със името ти в ада бях,
но пуснах сам тогаз завеса
и вярата ми… стана прах.
И всичко, що ми беше скъпо,
за миг… жестоко изгорих -
и неочакван край настъпи
за туй, що сам боготворих…
Със мъка днес стоя пред тебе,
разказвам ти с език суров
защо най-скъпото погребах,
макар да беше то любов…
Дали след толкова премеждия
таз среща ти ще разбереш -
не знам, - но мъничка надежда
блещука в мене като свещ.
1963
ЗАВРЪЩАНЕ В РОДИНАТА
Да можеше това пътуване да продължи безкрайно,
да се менят водите, бреговете,
да гоня сенките на вековете
и да се взирам в тъмните им тайни,
пътувал бих като затворник гладен,
избягал с труд от тежко заточение,
и сменял бих и кораби, и ладии,
пиян от свобода, разтърсван от вълнения.
Да можеше напред, на изток, все по Дунава
да плува, да се носи в бяг „Юпитер”
и заран, вечер и в нощи безлунни
да тръпна цял, за всичко да разпитвам
забравил бих, че съм суров затворник,
избягал, слънце и възторг да пие,
а днес се връща жалък и покорен
и влиза пак във своята килия.
Но… моят път завършва, спира кораба
на българския бряг - с бедняшки къщи -
и много близки и познати хора
на поздрава ми с махане отвръщат.. .
Разбирам: тук мечтите вече свършват,
угасват спомените много бързо. . .
Една съдба, родино, с лик посърнал,
със теб и тия хора ме обвързва.
Затуй не ти се сърдя, не роптая,
че тук ме срещат твоите сиромаси -
на твоя бряг, сред тях, аз вече зная,
че съм сред свои, че съм у дома си;
че те не чакат и не ще ме питат
какво им нося някъде отгоре -
светкавиците, що над тях се сплитат,
по-хубаво от мене им говорят.
1938
МАРШ НА РОДНОТО ЧИТАЛИЩЕ
Станете, синове корави,
народ за подвизи призван,
читалището да прославим -
на словото свещений храм!
Съединението славно
му даде име - скъп завет,
та със големите наравно
дела да сътворим безчет.
Тук трудиха се и горяха
най-славните ни синове
и в чудни книги те възпяха
войводи храбри и царе.
И блесна примерът чудесен
на градинари и певци,
и славата им се понесе
по европейските земи.
О, нека с топла благодарност
ний почит днес да отдадем
на нашите бащи, що с вяра
издигнаха тоз храм свещен.
И нека подвигът бунтовен
на пламенните им сърца
да грее като фар вековен
в труда на нашите деца!
