СТАЯ
СТАЯ
Прозорецът е ням.
Звездите са бродирани по него.
Пердето е безчувствено
като врабче, улучено от камък.
Часовникът е спрял.
Дори картините са уморени
от дългото висене на стената.
Вратата се отваря сутрин
и се затваря.
Един път.
Вратата се отваря вечер
и се затваря.
Отваря се
и се затваря.
Два пъти.
В началото така бе всяка вечер.
А към средата,
или може би към края,
вратата се отваряше през вечер,
през две,
през три,
през четири,
през промеждутъци от вечери.
Дори не скърцаше вратата
(да не смути умората на своята стопанка).
Или сама тя беше отегчена
от постоянството на госта, който
прекрачваше през прага всяка вечер,
през вечер,
през две,
през три,
през четири,
през промеждутъци от вечери.
Бе към средата
или може би към края.
***
Да, бавно, много бавно. Обкръжени
от туй, което мразим или любим,
не забелязваме. По-късно - тихо -
лек лъх на вятър: и побиват тръпки.
И почва постепенно, постепенно
отдалечаването. Всичко скъпо:
предмети, книги, пътища… О, то е
било една шега, в която страсти
са съдили. И ти си вярвал в нея.
Сега? Сега на тебе ти остава
една прозрачна глътка въздух още.
И си щастлив, защото ти не знаеш
коя ще е последна. Дишай! Дишай…
***
На Енчо Мутафов
Отдалечи се, и ще бъдеш близо.
По-близо ти ще бъдеш. От небето,
в което пърха детското хвърчило,
към неговата сянка на земята
се приближаваш. Значи - към земята.
Навярно както в приказките - слизаш
по тънкия конец - с коса от облак
и със сърце от вече избледняла
светкавица. И няма как - не спираш!
Обратната посока е възможна.
Но трябва сам да се родиш от сянка.
А туй е вече друго: ако можеш
във своето небе - там, вътре в тебе -
да станеш пак едно хвърчило детско.
***
Когато се обърнеш пак навътре.
Там! Всичко е. И няма, няма утре.
Не е било и вчера. Всичко днес е.
Пространството във тебе се изпълва
от теб самия, пръснат във години,
във километри пръснат. И делата -
нетрайна връзка между днес и вчера
и между днес и утре - о, делата:
по тях ли ще се помниш ти! Едва ли.
Но се усеща само щом навлезеш
във себе си дълбоко. Зад нещата.
Зад чувството, че ти ги притежаваш,
че те са те обсебили…
О, може:
когато се обърнеш пак навътре…
***
На Марин Жечев
Последно августовско слънце.
Събирам го със мойто тяло.
И лятото остава в мене.
Задълго ли? (Ще ме затрупа -
да се не плаша! - бяла зима.)
Луната в късния следобед -
като от тънък смях - изгрява.
Но всъщност всичко е зелено.
Все още. И това ме плаши.
Ала врабците са нехайни:
летят край мене те - пияни
от ранно августовско грозде.
А аз събирам с мойто тяло
последно августовско слънце.
