Творчески портрет

Национален литературен салон „Старинният файтон”,

23 април  2014 г.

Елена Алекова

Днес гост на Националният литературен салон „Старинният файтон” е Никола Иванов, чиито книги „Подреждане на балната зала” (Продължение първо), „Статии и рецензии” (Книга втора), заедно със сборника „Почит към Иван Динков”, на който той е съставител и редактор, а така също с книгата „Иван Динков, представен от Никола Иванов” бяха издадени миналата година.

В „Подреждане на балната зала” (Продължение първо) са включени негови литературни статии и студии за творчеството на Славчо Красински, Петър Алипиев, Иван Теофилов, Андрей Германов, Георги Мишев, Николай Кънчев, Биньо Иванов, Екатерина Йосифова, Валентина Радинска и Усин Керим. Те са част от талантливите български писатели, които Никола Иванов подрежда в своята „бална зала”, в светая светих на литературния храм, граден от него години наред. Да си спомним… През 2006 г. излиза първа книга от поредицата „Подреждане на балната зала”, в която са включени проникновени бележки за поезията на Никола Фурнаджиев, както и на Димитър Методиев, Първан Стефанов, Иван Динков, Иван Цанев, Константин Павлов, Христо Фотев, Борис Христов и Георги Спасов - всички те носители на Националната литературна награда „Никола Фурнаджиев”, и др. През 2008 г. се появява на бял свят и „Подреждане на балната зала” (Книга втора), в която кръгът на разглежданите автори и книги се разширява. В нея освен анализи за поезията на Калина Ковачева, Надя Попова и Борислав Геронтиев вече са включени и анализи за прозата на Иван Динков, Никола Радев и Виктор Пасков, както и за колегите му на литературнокритическото поприще акад. Георги Цанев, проф. Милена Цанева и проф. Светозар Игов, в това число и за спомените на Белла Цонева-Динкова за Иван Динков и др. Голямото достойнство на книгите от поредицата „Подреждане на балната зала” според мен е, че в днешното антилитературно, антиестетично в известен смисъл време един литературен критик се е заел с нелека задача. Като казах „антилитературно, антиестетично в известен смисъл време”, имах предвид като… патос, като вътрешна настроеност, като предчувствие за празник, за появата на нещо ново, непознато, неочаквано, а съвсем не като количествени измерения, защото в сравнение с онова, което някога, във времената на нашето детство и юношество, се издаваше, количеството на издаваната днес книжнина е несмислено много в ущърб, разбира се, най-често на качеството. Именно количеството издавана книжна продукция прави задачата на критика днес неимоверно сложна, защото той трябва, той е длъжен да изгради космос от целия хаос на всичко, което се случва в съвременната българска литература. Защото, казвала съм го във връзка с направеното от Никола Иванов и ще повторя, МЕРИЛО ЗА ДАРБАТА НА КРИТИКА Е ТЪКМО В СПОСОБНОСТТА МУ ДА СЪЗДАДЕ СВОЙ КОСМОС, „ДА ПОДРЕДИ БАЛНАТА ЗАЛА”, ДА ИЗТРЪГНЕ ОТ ХАОСА В ЛИТЕРАТУРНОТО ЖИТИЕ-БИТИЕ ХАРМОНИЯТА И ТАЗИ ХАРМОНИЯ ДА ОСВЕТИ И ОБЛАГОРОДИ ВСИЧКО В НЕГО, ДО КОЕТО СЕ ДОКОСНЕ.

„Статии и рецензии” (Книга втора) съдържа изследвания, отзиви и др. за книги или любопитни факти от живота и творчеството на Тодор Ризников, Иван Динков и Милош Зяпков, на Марин Георгиев и Велин Георгиев, на Златимир Коларов и Костадин Пампов, на Владимир Попов и Деньо Денев, на Пламен Дойнов, Станислав Пенев, Борислав Петров и др. (Радвам се, че в обсега, някъде в крайчеца на критическото оченце на Никола Иванов е попаднала и една от моите книги…) Ще припомня също, че Книга първа на „Статии и разгърнати рецензии” излезе през 2011 г. В нея бяха публикувани изследвания, портрети и отзиви за Софроний Врачански, Йордан Йовков, Димитър Димов, Иван Пауновски, Тодор Ризников, Станислав Сивриев, Георги Спасов, Георги Мишев, Борислав Геронтиев, Светозар Игов и спомените на Белла Цонева-Динкова.

Това част от космоса, който литературният критик и историк Никола Иванов изгражда от многообразието и пъстроцветието на националната ни литература. Част от неговия космос, защото, знаем, плод на заниманията и изследванията на Никола Иванов на автори и книги от старобългарската до съвременната българска литература е двутомникът му „Литературни анализи, теми, проблеми”, чиято първа част излезе през 1992, а втората част - през 1995 г. Също така много от най-новите му отзиви остават все още несъбрани в книга, а и чувствам, наистина чувствам Никола Иванов зареден с нови планове, с нови размишления, с нови предизвикателства. Толкова сила има в мисълта му, толкова воля - в сърцето му, толкова напор, че наистина могат да се уловят във въздуха около него предвестията на бъдещите му изяви в литературнокритическото поприще. Поне аз ги улавям.

Особено място в космоса на Никола Иванов заема Иван Динков. Централно място. Той е слънцето в космоса. Ако това е „бална зала”, той е кралят. Трябва да признаем, че Никола Иванов, прав или крив от гледна точка на българската литература като цяло, е толкова убеден и убедителен, толкова категоричен и нетърпящ възражения, въздействащ и обаятелен в налагането на своята възхита от творчеството и личността на Иван Динков, че неволно му вярваме. Дори когато имаме други предпочитания и мнения, свои възхити. Такъв е Никола Иванов.

През 2000 г. той издаде книгата „Иван Динков. Монография. Литературна анкета”. На сборника „Почит към Иван Динков” от миналата година е съставител и редактор. Сборникът съдържа уводни думи от него „Подземната слава на Иван Динков”,  избрани стихове от Иван Динков, посвещения на Иван Динков от съвременни български поети и рецензия от Никола Радев, думи „За Иван Динков” от Светозар Игов, Яко Молхов, Димитър Михайлов, Иван Станков, Пламен Дойнов и Владимир Янев, „Споделено във филма за Иван Динков „Навътре в камъка”, режисьор Валентина Фиданова-Коларова, като и анотация, синопсис и литературен сценарий на документален филм „Почит към Иван Динков” от Златимир Коларов. В сборника - също от миналата година - „Иван Динков, представен от Никола Иванов” са включени литературна студия на Никола Иванов за лириката и прозата на Иван Динков, подбрани стихотворения и откъси от есеистичната му книга „Почит към литературата”. Този, последният, сборник е нещо като учебно помагало от библиотека „Личен избор” на изд. „Просвета” - София.

* * *
Не крия, че задачата, която Никола Иванов постави пред мен за тази вечер -да представя и четирите книги, е непосилна за мен, сама по себе си невъзможна. Съгласих се, защото… такъв е Никола Иванов. Не може да му се противоречи или откаже. Не че не се опитах, но… безуспешно. Монолитен, непоколебим, могъщ като скала. Всичките ти „железни доводи” се удрят в него и се разпиляват на парченца, на прах - във вятъра, както би казал в случая Златимир Коларов. Добре, че имах на разположение няколко почивни дни, та можах все пак нещо да смисля. Или, както вчера споделих пред приятели: „Този Великден за мен не беше просто Великден, като винаги е било. Беше Великден и защото четох велики книги за… велики писатели!” Самото им описание, което направих по-горе без какъвто и да е анализ, струва ми се, само по себе си е анализ. Хората, които Никола Иванов е поканил в своята „бална зала”; книгите, които е откроил; стиховете, които е цитирал, белетристичните отломки… всичко, всичко това само по себе си е анализ. Да не говорим за налагащите се сами по себе си негови изводи, за полетите на мисълта му, за дълбаенето му в подмолите, за пробягващите по тази негова изящна литературнокритическа материя прозрения. Особено когато става дума за Иван Динков:

 „Всеки голям поет изчерпва някоя от възможностите на езика, стигайки до нейния предел, и оставя една възможност по-малко на последователите си. И в този смисъл е сред малцината ни „пределни” поети. Твърде чести са конвулсиите на словото му, думите вибрират с драматични и трагични вълни, излъчват един суров и неподправен драматизъм. Защото творческото Аз при тоя поет се изразява и разкрива чрез най-вътрешните е най-съкровените си пластове.”

(„Иван Динков, представен от Никола Иванов”, стр. 14)

Има нещо, което ги сродява - не само кръгът, който от имената им като че се затваря. Нещо вътре в кръга. И извън кръга. Плазмата на думите. Енергията на образите. Излъчванията на смисъла. Пулсациите на ядрото. Поетът и неговият критик. Иван Динков и Никола Иванов. То се чувства, когато четеш непреходната и безпроходна лирика на „пределния” и същевременно безпределен Иван Динков; когато четеш мощните, същевременно нежни думи на Никола Иванов за него, също „пределни”, където качеството преминава във… светене, в светлина.

Четенето на книги като книгите, написани или подготвени от Никола Иванов, дават много отговори. Но тяхна още по-голяма заслуга е, че провокират въпроси, много въпроси: за ролята на критиката днес и въобще, за задачите, които всяко време поставя пред поезията и прозата - непременно ги поставя, извън забавата, играта, себеотдаването, саможертвата на писателя (поет или белетрист), в крайна сметка - за смисъла на литературата и смисъла на човешкия живот. Това са въпроси, на които отговорите не са еднозначни. Но най-често са въпроси, на които отговор няма. Или поне не може да се формулира със средствата на Словото. Няма как. Всеки е наясно, ала няма думи, не намира думи да го изрази. Такива са важните неща. Единствените неща. Всичко е ясно. Но като през мъгла. Колкото си по-чист, повече ти се изяснява. Рядко някой стига до абсолютната яснота. Но има такива хора. Единици. Единаци. Чисти хора. Силни хора. Защото срещата с яснотата не е за хората със слаби сърца и слаби нерви.

* * *
Цялостното литературнокритическо творчество на Никола Иванов представлява едновременно анализ и синтез. Защото това собствено е самата критика: анализ и синтез - в тяхното динамично взаимодействие и едновременно в тяхната покойна, някак застинала битийност сама по себе си. Забележете колко е хладнокръвен, почти безстрастен, някак отстранен Никола Иванов, когато подхване анализ на дадена литературна творба, на нечие лирическо или белетристично творчество. Като хирург, който разтваря със скалпела материята, за да открие - в случая - скритите й възможности. Ръката му не трепва. Прорезът е съвършен. Дори не се питаш: „Но защо ми е всичко това?” Защото предчувстваш. Защото знаеш. В следващия миг, може би малко по-нататък или още по-натам, но непременно, непременно от всичките тези детайли, разкривани постепенно, ювелирно, един след друг, един до друг, един през друг ще избухне - направо изневиделица - неочакван смисъл, необикновено значение, което обединява всичките тези детайли, миг преди това битували наглед сами за себе си, и придава на цялото съвсем ново качество, издига го на абсолютно нова висота, където именно качеството преминава в енергия, в лъчение. Особено, когато анализира поезията и прозата на Иван Динков. Но и други от подбраните автори. То е нещо като… Когато става дума за лириката на Валентина Радинска например, той веднага отбелязва едно от важните й постижения - поетесата е успяла да предаде преображението на материята в духовност или, с думите на Никола Иванов, как „природното се превръща в духовно, осъзнато, преминава в интелектуално” („Подреждане на балната зала”, Продължение първо, стр. 258). Или нещо като онова, за което говори в рецензията „Две книги на Костадин Пампов”:

„…Сами по себе си емпиричните знания са само фактология, която си остава само еклектика. Много по-важни са разсъжденията, изводите и обобщенията на основа на емпиричното познание. Но за да се направят те, трябва у автора да е налице онова „трето око” или „четвърто измерение”, което посветените притежават.”

(„Статии и рецензии”, Книга втора, стр. 73)

Помня и досега как на 10 май 2012 г. присъстващите в Голямата зала на БАН се смълчаха така, че муха да бръмнеше, щеше да се чуе, когато Никола Иванов внезапно премина от аналитични разсъждения за едно-друго в мой сборник с критика към грандиозно обобщение:

„Литературнокритическата дарба предполага многовкусие, литературно многоженство, ако щете, литературен женкарлък. Литературният критик трябва да има сетива за произведения от долно до горно литературно „до”, да бъде като отворено ветрило…”

(Пак там, стр. 43)

По същият начин притихна аудиторията и на 29 януари 2013 г. в Столична галерия, когато след аналитични вглеждания в разказите на Златимир Коларов от „Прах във вятъра” Никола Иванов неочаквано си спомни за Йордан Йовков и после…

„Известно е, че случките от „Старопланински легенди” Йовков получава в Букурещ от един учител от Жеравна в суров вид. Но какво прави геният от реалния факт! След факта следва идеята, хрумването и започва истинската работа на писателя, в която проличава неговата дарба на разказвач. Това, което прави автора писател е МЯРКАТА НА СЪТВОРЕНИЕТО!”

(Пак там, стр. 88-89)

Стъписването може да дойде и дори само от една-единствена дума в случая - „сътворение”, в сблъсъка с нейния изначален смисъл. Защото колко по-земно, по-реално, по-близко до смисъла на изразяваното би било, ако се каже „мярката на сътвореното” или, да речем, „мярката на творбата”, „чувството за мяра”. Така Никола Иванов отваря „обем” - в самата дума или в мисълта си, или в смисъла, или в звученето и отзвучаването на нещата. Онзи обем, за който говори във връзка с умишлено съединените в едно цяло думи в лириката на Екатерина Йосифова („даседърпадасемята” или „вбесявасесмирявасеотчайвасе”). Тези нейни „умишлено съединени оксиморонни словосъчетания” според него „създават обеми чрез една разширена чувствителност към противоположни душевни състояния” („Подреждане на балната зала”, Продължение първо, стр. 228). Още по-конкретно, по-опредметено Никола Иванов представя създаването на такъв обем, когато анализира лириката на Велин Георгиев:

„За неговия лирически Аз - пише той - творчеството е „песен от плач и… ласка в юмрука”. Да, това е истинското изкуство - „да впрегнеш кошута с вълк”, както казва великият Фурнаджиев, да изричаш „да” и „не” едновременно, както е казал големият Иван Динков.”

(„Статии и рецензии”, Книга втора, стр. 92)

Ако четем внимателно литературнокритическите анализи на Никола Иванов и обърнем внимание на синтезите му, внезапно сгъстяващи смисъла и енергията на казаното, можем да изградим една стройна поетика, т.е. изкуството да се пише поезия от висока проба. За себе си аз вече поставих жалоните. Но сега няма време да ги споделя пред вас. А вероятно и не е нужно, защото всеки трябва да открие своите жалони, своя път към истинската поезия.

Сега бих искала да се спра и на нещо много важно според мен, нещо, което не мога да не споделя пред вас въпреки липсата на време. Макар и само в кратки щрихи заради именно липсата на време, а не както първоначално замислях - по-многопосочно, по-многообемно.

Четейки книгите на Никола Иванов, осъзнах, че критиката представлява анализ и синтез и в друго измерение - на литературния процес. Книга до книга, автор до автор, писател до писател, личност до личност, епоха до епоха, конфликт до конфликт… И ето ти - литературният живот в неговото единство. В неговата цялост. Няма литературна критика извън тази цялост на литературния процес. И ако има - тя е саката. Както искате я наречете - гърбава, безнога, едноръка, едноока, едноуха, беззъба и т.н., но - саката. Критика, което днес се осланя само на „инкриминираните” писатели, на писателите „дисиденти” (всички знаем в какво се изразява „дисиденстването” на българските писатели във времето преди 10 ноември 1989 г.), не вдъхва у мен повече доверие от критиката, която в епохата на соца се опираше на социалистическия реализъм и това беше единственото й мерило за художественост, за ценност. Нито „инкриминирането”, нито „дисиденстването”, нито дори истинското дисидентство не правят един писател велик в онзи смисъл, който всяка национална литература струпва в понятието „велик писател”. Нито Ботев, нито Яворов, нито Дебелянов, нито Вапцаров, нито Пеньо Пенев са големи поети на България заради мъченическата си смърт. Обратното… Мъченическата им смърт осветява трагично голямата им поезия и я прави още по-въздействаща, по-могъща. Защото не мъченичеството прави писателя писател. То само бележи кривата (или правата) на житейската му драма. Обратното… Голямата литература, създадена от него, обгаря с онзи съкровен трагизъм жертвата или саможертвата му, за да се споят у него в едно слово и дело, творчество и живот. Ако мъченичеството би било мерило за таланта, то на света би имало много повече писатели от читателите. А и не е излишно да се добави, че всички щастливи писатели си приличат, всеки нещастен писател е нещастен по своему - ако парафразираме известната мисъл на Толстой.

Никола Иванов е от малцината наши критици, които макар и да отбелязват „инкриминирането”, не натъртват и не паразитират върху него. Защото мярата за високата литература, за истинската литература при него е именно истинността, пътуването към ядрото, а не плъзгането по повърхността, препускането „вокруг да около”, мятането от едната крайност в другата или гоненето на Михаля.

Когато привършва проникновените си редове за поезията на Биньо Иванов, той подхвърля внезапно, като че случайно, но никак не случайно:

„Литературната критика трябва да помогне поезията му да се пребори със свирепата литературна подозрителност към неговото творчество в близкото минало, която в известен смисъл продължава и днес. Така тя ще изпълни дълга си към поета Биньо Иванов.”

(„Подреждане на балната зала”, Продължение първо, стр. 214).

Ще парафразирам… Литературната критика трябва да помогне на поезията и прозата да се преборят със свирепата литературна подозрителност към творчеството в близкото минало, която в много голяма степен продължава и днес, макар и с преобърнат идеологически знак. Така тя ще изпълни дълга си към литературата. С всичко, което пише, Никола Иванов изпълнява своя дълг пред българската литература.

Такъв е Никола Иванов.

22-23 април 2014 г.