Анита Коларова

                             „Бащите яли кисело грозде, а скриптели зъбите на синовете им.”
                                                                                                                Из Библията

В мълчанието на грохота, в ехото на тишината Йордан Атанасов носи години наред своя роман, записан дълбоко в сърцето му. Там изповедта му намира почва като набъбващо семе, пуска коренче, развива се и расте, докато стръкчетата избуят между кориците, откъдето ни гледат семейни снимки, портрет на родителите и портрет на писателя, изглед от родното Драгойново - същинска чернобяла лента от неореалистичен филм на Фелини. Между тези корици са детството, юношеството и младостта. Там са верността и измяната, рационализмът и авантюризмът, ежедневието и празниците, майчината святост и бащината греховност, традицията и модерността,

ЗАЩОТО ТОВА Е РОМАНЪТ НА ЖИВОТА МУ!

Роман за гурбетчиите-градинари. Както пише Румен Стоянов „…трябва да приветстваме „Хамовото семе” като пръв български роман за градинари по чужбина. Йордан Атанасов, по лична участ естествено, почти неизбежно стана първопроходник, както и в стихосбирката си „Семето на градинаря,” в градинарската тематика…”
С тази забележка обаче, че това не е само роман за градинарството и гурбетчийството, а сагата на едно семейство, което по стечение на световните обстоятелства носи върху себе си силата на едно проклятие дори вън от градинарската съдба. /А. К./
Дълбоко преживяната тема за гурбетчийството откриваме още в народните песни, но най-вълнуващо е интерпретирана тя в стихотворението на Магда Петканова „Гурбетчия”.

„Снощи те видели нашенци край село.
Кривнал си калпака над високо чело.
Казват весел бил си, карал си кат хала
и от песента ти гората ехтяла”.

Минал покрай село, вкусил вече сладостта на свободата, единствен господар на своя живот, драгоманинът дори не се е отбил в своя дом - трепетно да се надвеси над люлката, обично да погали млади и стари рамене. Патриархалното село му е тясно, зове го големият свят. Поетесата е доловила в случая типичното отчуждение като закономерност на новата епоха. Трогателната изповед на жената на гурбетчията - нито невеста с невестите, нито парясница с парясаните, нито вдовица с вдовиците се врязва да разкървави не една чувствителна душа с въпроса-нож, с въпроса-вик: „Няма ли за мене кой да замилее?” Такава е и участта на Христана от „Хамовото семе”.
България не е ли една прокълната земя на гурбетчии? - е един от въпросите на този роман. Имало ги е още през османското владичество и след Освобождението, има ги и днес, вече по-многобройни, населили глобалното село. Разбира се, и други народи познават гурбетчийството. Някои гурбетчии се завръщат с печалба, други посяват костите си по пътищата, трети, те се изключения, остават в странство за цял живот и правят кариера и пари с много труд и късмет като „канадеца” Игнат Канев*, а четвърти просто умират в чужбина с разяждащата като киселина носталгия по родните места. И там някъде, дълбоко в кръвта, с атавистична сила се появяват миражите на родните предели. Такива са и героите в романа „Хамовото семе”. Затова с такава сила се запомнят думите на последния останал жив от синовете на Цонко Иванов- Пенко - в края на романа: „Аз оставам тук завинаги!” Много е ходил той по света, много е страдал, видял е и хаос, и подреденост, и кал, и блясък в чужбина, но няма съмнение, че изводът, който прави в края на живота си - да остане до гроба на майка си - е изстрадан.

Темата за синовното уважение, което дължим на създателите си, преплетена със съдбовния въпрос: „Виновни ли са децата и трябва ли да плащат за деянията на родителите си” е крайъгълният камък, сложен в началото на повествованието наред с библейската легенда за проклятието на Ной: „И проклел Ной наследниците на Хам - да се скита вечно семето му по земята и да не намери мир и покой!”- пише авторът. И добавя: „А предателството не се прощава.” Силни слова!

„Хамовото семе” е рамкиран от важни исторически събития - настъплението на нацизма в Германия, войната на Хитлер /оста Рим-Берлин - Токио/ с почти целия свят, победата на СССР и установяването на диктатурата на пролетариата, колективизацията на земята, развитият социализъм, тоталитаризмът и разведряването, перестройката, падането на Берлинската стена до момента, в който съставът на Клаус Маинс „Скорпионс” изпълнява насред Москва своя световен хит „Вятърът на промяната”. Това е роман за страданието като физическа и морална величина. Но нека не забравяме това, на което ни учи християнството, че страданието пречиства като огън. То е оня катарзис, чрез който човекът се чувства повече ЧОВЕК. Страданието ражда съчувствието към страдащия, способността към съпричастие, ражда поезията, колкото и неправдоподобно да звучи това. Изстраданата поезия е истинска и силна, както е очевидно в романа, слял поезия и проза в едно:

Един живот на скитник забравен, безроден.
Самотен ездач на далечни балони.
                                     Йордан Атанасов

Ключовата дума „семе” е ярка метафора с двуяко съдържание. Не е лесен занаятът на българските градинари, разнесли славата на България в Австрия, Италия, Полша, Чехия, Русия, Унгария, Германия, Америка, Австралия, от здраво семе отгледали на наша почва разсадите, които после с огромни трудности и грижовност ще пренесат и засеят в наета чужда земя, за да отглеждат сочни, неповторими по своя вкус, български зеленчуци и плодове. С пот на чело и спестовност да се замогнат. Но семантиката на думата „семе” е по-богата. То е онази биологична мъжка и благословена течност, от чиято сила, жизненост и способност за борба зависи продължението на човешкия род:
„Аз съм Градинарят - Първият мъж в Семейството. Не съм истинският Хам, но от мен, както и при него, се пръкнаха наследниците ми. И се пръсна семето ми по чуждите земи. Там ме настигна бащината клетва/…/ Раждаха се деца. Аз орях и засявах. В мечти, жени и почви…/…/ И се пръсна по света моето семе, подобно семето на Хам”- това е част от монолога на Цонко-Бащата от мизийското с. Драгойново, дало най-личните градинари по света, накарали Европа да възкликне един ден: „Работи като българин!” /за наш срам днес/. Ходил много по света, довел градинарлъка до съвършенство, създал четирима сина, единият от които роден в Германия, и една дъщеря от втората си жена, установил се за по-дълго в Брауншвайг, на раменете му ще падне проклятието да умре далече от родината, в самота, без да узнае къде отнасят „световните ветрове семената му”. Работен, но необуздан носител на „ неосъзнатия, природен инстинкт на самеца”, Цонко гледа на жените като на обект за развлечение, предава жена си и приключва земния си път, неприет от нея и семейството, въпреки късно настъпилото му разкаяние. Той е носител на трагическата вина - неспособност да сплоти семейството, факт,зависещ от вродените му слабости, преплетени със съдбовните събития на епохата, в която живее. На него до голяма степен прилича първородният му син Йоан, загърбил без сантимент земята и професията на градинаря от алчност към лесни и бързи печалби и склонност към измами, в това число на собствения си брат. Осъден от Гестапо на смърт за черна борса по време на война, по чудо отървал кожата, със спечелените чекове като наемник във Френския чуждестранен легион, той се превръща в дърво без корен. Виждаме го в тресавището на платената любов, на нечистите сделки, обвързан и с подозрение за служба на чужди агентури. Върнал се за малко в родното село, заминал после за САЩ, той ще потъне в анонимност за 30 години, а в края на живота си ще се обади от старчески дом в Австралия, пропилял напълно живота си. Докато близките му са плащали неговите грехове.
Авторовият наратив търси националното и общочовешкото. Изяснява категории като виновност и невинност. Родени от една утроба, четиримата братя са различни в приликата си, като по скалата на душевност, умствени способности и нрав се движат от груб примитивизъм, първичност и склонност към оеснафяване, алчност и греховност, авантюризъм и борбеност - до мечтателност, наивност и романтика. В душите си носят нещо от здравата еснафска среда и подреденост на Германия, примесена с носталгия към буйните и незабравими кътчета край Янтра, където все пак Пенко и Сим се връщат след войната при братчето си Христо, при синовния дълг към майка си. Братята се обичат, но всеки от тях изминава стръмния път към своята Голгота сам. Блудният Йоан, Христо, станал жертва на голямата химия в Девня, Сим, минал през строителствоно на Хаинбоаз и най-вече Пенко, артистичният бунтар и поет с ранима психика, който „като вълк се нахвърля върху книгите” за да израсне духовно.

След като си е изяснил структурата на романа, Й. Атанасов пристъпва към реализацията му. Склонността му към драматургия разпределя ролите и главните действащи лица са: Летописецът, бащата Цонко, градинар от с. Драгойново, Христана /майката/ и синовете Йоан, Пенко, Сим и Христо. Предпочетено като похват, аз-повествованието позволява да се запознаем с всеки от първа ръка, да чуем неговата изповед и спомени, да надникнем в неговия дневник, да прочетем ред от негово писмо и родено в болка стихотворение. Летописецът си позволява преплитането на гледни точки, т.е. напластяване, за доизясняването на характерите, минаване от един стил в друг. Така например, завладял ни с лиризма си, към края на произведението той допуска една-две изцяло публицистични глави в спор за своите идеи на привърженик на Александър Стамболийски и прибавя страници от пътепис, което придава допълнителен аромат на романа му.
Четивността на романа се дължи на дълбоката искреност, игнорирането на автоцензурата, на пълната личностна свобода без плащане на данък на общественото мнение. Страданията на братята се дължат до голяма степен на факта, че преди да опознаят себе си, да определят аналитично своите идеали, те се ангажират с битки често пъти на юнашко доверие. И едва ли са прави, че само те са страдалци, защото на фона на войната и милионите загинали /статистика/ тяхното страдание е преодолимо. Но все по-дълбокото, отчетливо и детайлно навлизане в събитията, които се сгъстяват, карат читателя да ги разбира и дори до голяма степен да се идентифицира с тях. Жизнелюбивата себеизява на човека често среща препятствия за преодоляване, от най-дребни тоталитарни и смехотворни детайли до рисковани, опасни ситуации. Сюжетирането се гради върху контраста война-мир, живот-смърт.
Несъмнено Христана е голямото постижение на Йордан Атанасов, заради която припомнихме текста на Магда Петканова. Загубила баща си в Балканската, предана на семейството до смърт, тя се раздава на децата си. Съдбата я връща в България с едно от децата, най-малкото. В тежък житейски момент тя трябва да преживее и предателството на съпруга си. Чака я слугуване по богаташки къщи, работа в пералня, в болница като санитарка, във фабрика за коприна, в тухларница - все тежък физически труд. Тя е орлицата, която храни семейството, когато се връщат Пенко и Сим след войната. До края на живота си без личен живот, тя, фигуративно казано, играе своето нестинарско хоро с иконата на Св. Богородица в ръце. И засиява с истинска богородична светлина, когато преди смъртта си намира сили за прошка - към съпруг и първороден син. Христана е символ на Майката, на българката.
Несъмнено романът обогатява националната ни литература, независимо от някои премълчавания, направени може би съзнателно. Налице е и едно вълнение, един въпрос, който тревожи последния останал жив син на Градинаря, а това е присъдата на времето. Чувствата са преработени в душата, станали са вътрешно съдържание на автора. С изключение на един от братята, останалите оставят наследници, но със смесена кръв, които не знаят езика ни. Националните багри един ден ще радват други очи. В „залеза” на своите години авторът е открил едно ново „огнище”, за което си заслужава да живее. Въпреки че е бил „За” глобалния свят, на него не му е чужда идеята за опазване но националното. Това придава благородния патос на романа му, то е като патина върху реликва.
Там е съсредоточен вече неговият бунт.
„Новото Хамово семе” - пише Летописецът, „пропъдено от бащиците-управници и политиците ни, се скита за къшей хляб по света. Слугува, върши черната работа на мързеливите гърци и испанци, на хладните германци, на гордите викинги, на надменните англичани… Тези млади мъже и жени с времето късат пъпната връв с родината”.
Романът от дълбоко личен, се превръща в умален макет на съвременна България, в която всяко трето семейство плаща своя кървав данък на страшното проклятие на Ной.
А има ли спасение? За Йордан Атанасов то е в думите на Юрген: „Българите, каза Юрген /…/ трябва да направите като нас след Втората световна война - да гледате в една посока и да работите както никога досега за страната си. Правилни, верни слова, но кой ще ни поведе, кой ще даде пример за изпълнението им?”

—————————–

*Игнат Канев - български милионер, живеещ в Канада, доказал родолюбието си чрез непрестанно дарителство в полза на България.

Йордан Атанасов. „Хамовото семе”. Изд. „Фабер”. 2011