Петър Велчев

СОНЕТ ЗА СОНЕТА

Живот, прощавай, но в елеен ритъм
не искат мислите да се излеят.
Изпълва ме с енергия хореят,
но мъдростта на ямба предпочитам.

Дактилът ми напомня алгоритъм.
А амфибрахият е люлка - в нея
тъй дълго, тъй безцелно се люлея,
че думите в сърцето си оплитам.

За теб избрах най-сдържаната форма,
защото ми е някак си присъща,
подхождаща за всяко настроение.

И нека, не сред пищност бутафорна,
а като в скромна, но уютна къща,
се подслоним в това стихотворение!

1969 г.

ЮЛСКИ ДЕН

От пладнето струи горещина.
Виси безсилна пламналата вис.
Вън на паважа стъпки на жена
навяват леност, полусън, каприз.

А в стаята - самотност, хладина.
По снежнобелия и девствен лист
душата ми лети като шейна
и устремът й е безцелно чист.

Не знам къде отвежда този път,
но вятърът е с дъх на свобода.
Надбягвам се с безгрижния му бяг.

Поспирам да отдъхна. И стихът -
изящен, крехък - е като следа
от катеричка върху пряспа сняг.

Пловдив, 1981 г.

БЯГСТВО

                         На Р. Радков

Тъй дълго молихме се на светците
да ни опазят от гнева на Бога,
че се уплашихме от нас самите
и църквата превърнахме в бърлога.

Как дълго се тормозиха душите,
вторачени в съдбата си убога…
Познанията - чаши недопити,
копнежите - трошици от тревога.

Ала удари гръм. И чудо стана!
Светците снеха свойте ореоли,
като че снеха някаква забрана.

Захвърлиха оскъдните одежди
и хукнаха нанякъде си, голи,
отмъквайки горките ни надежди.

2000 г.