ПЛАДНЕ
ПЛАДНЕ
Планини и сенки лягат възнак.
Бялкат се във зноя близките села.
Под яростното слънце
са изпръхнали
жълти слънчогледи, синкави била.
Яснота печална
на открехнатия ден!
Жажда и тъга
във светнали зеници.
За победи времето издебвам -
хляб за овдовели птици.
***
…Нека си остана оня шлосер,
който си подсвирква със уста.
Нека си остана цял живот рабочий,
който стърже със пилата
чуждата ръжда.
Нека си минават
съботи,
недели
и петдневките сгъстени
покрай щърбия тезгях.
Дързостта си взех от дявола назаем
и в това е моят земен грях.
Кой ще каже, че не трябват
двете ми ръце?
Че с моя труд не дигам
песимистичните чела.
Аз минавам.
Бавен.
Недоспан.
Подсвирквам ли с уста?
Оня, който стърже със пилата
чуждата ръжда…
***
О, аз имам втора родина -
втора родина - печалния стих.
Надживях враговете пресвидни
и на тежки омрази обичта пих.
Тъй ли ще свърши моя живот?
Всеки миг болка, всеки миг блян.
Кучешка радост, весел хомот -
избеляло знаме, развято без срам.
Аз живях без победи. Непобеден.
Подозрително честен. И жив.
Виждам вече колко безпредметно
е усилието да си щастлив.
Тука! Тука! И за обич и за смърт.
Тор за лопена и спомен за смях.
Тук съм, Българийо! Пръст и кръст.
И втора родина - печалния стих…
15 юни 1988
