Камен Зидаров

Учебната година завърши през юни 1922 г. Прибрах се на село. Лятото бе слънчево и горещо. Грозна суша застрашаваше жетвата. Броях дните кога ще си дойде в село и Асен. Всяка вечер след завръщане от работа бързах да отида на площада, да срещна баща му - дядо Петко - и да го питам дошъл ли си е Асен.
- Няма го - отвръщаше старецът, - и ние го чакаме всеки ден, но… няма го.
После сядахме на пейката пред дюкяна на Баджанаците, на който единият от съдържателите беше братът на Разцветников Стоян. Дълго говорехме за Асена.
Най-после един ден, в началото на юли - Асен си дойде.
На следващата вечер се срещнахме пак, тръгнахме от площада и по улица “Урушка” отидохме на брега на Янтра, близо до Щирковата воденица. Там се събираше почти всяка вечер младежта и селската интелигенция и се водеха най-ожесточени спорове за политика, литература и театър. Брегът беше висок и живописен, обрасъл с гъсти стари върби, долу шумеше язът на реката, младежи се къпеха в бистрата топла вода, а далече на запад, зад сини далечни баири, догаряше слънцето и прекрасният залез даваше чудни отражения във водата. Добитъкът се връщаше от паша и вдигаше доста голям прах по улиците.
След приключване на срещата на брега, аз, Асен и няколко учители и учителки от прогимназията тръгнахме пак към площада.
Ние спирахме на “тантеленото мостче” - така наричахме едно разнебитено мостче, построено на дерето, което преминаваше през село, сядахме по парапета и Асен започваше да настройва и да подрънква на китарата, която носеше. Той нямаше силен глас, но пееше много вярно, топло, беше музикален, както казват, и наистина много обичаше да пее. Знаеше много руски романси и доста народни песни. А тогава беше времето на романсите, въпреки тежкия живот.
Нощта неусетно припадаше. Луната издигаше своя светъл бакърен диск на изток, а звездите трептяха над нас, сякаш се радваха на хубавото ни настроение. Всички се смееха високо и весело и започнаха да молят Асен да им изпее и неговата песен “Свири вихъра в нощта”. Но Асен отказа повече да пее. И изведнъж, като погледна на изток, извика с въздържан възторг:
- Гледайте, гледайте луната!
И всички се загледахме в луната. А тя беше вече цялата възлязла над хълма и вьрху тъмносиния декор на дълбокото небе пейзажът приличаше на картина на художника Куинджи.
Към един часа изпратих Асена до тяхната къща и тръгнах надолу - по шосето за дома. Вървях бавно и много доволен от тази красива, интересна и богата за мене вечер.

Камен Зидаров. “С Асен Разцветников в живота и поезията”. 1976