ПРЕЗ „ВРАТАТА НА СМИРЕНИЕТО”
На 12.03.2014 г. в литературен салон на „Столична библиотека” се състоя премиерата на нова стихосбирка на поета Георги Драмбозов „ВРАТАТА НА СМИРЕНИЕТО”, 2014, изд. „Български писател”. Слово за книгата прочете редакторът Боян Ангелов.Драмбозов изнесе рецитал от избрани свои стихове. С кратки концертни изпълнения трима бардове, приятели на поета, разнообразиха поетичната вечер, която завърши с поздравления на автора и автографи.
Още същата вечер прочетох стихосбирката. Признавам, че не съм присъствала на премиера на книга на Драмбозов, макар че с респект към поетичния му талант четях с интерес негови стихове, публикувани във вестниците на СБП „Български писател” и „Словото днес”.
Впечатли ме заглавието на книгата - „Вратата на смирението” - прозвуча ми като призив, „да прекрачим прага на тази врата, да се смирим”…
Книгата интригуващо стои още не прибрана в библиотечния ми шкаф, т. е. подлежи на препрочитане. Така необхватна е, невъзможно е да я прочетеш само веднъж - тя просто те кани да я препрочиташ и да й се възхищаваш отново. Иска ти се да запаметиш израз, но кой по-напред? Всяка мисъл - стойностна, всяко прозрение разкрива широк простор и богатство на речта на поета. Реч емоционална, богата на теми, на художествени слова и изрази, които извисяват възприятието на четеца - да се наслаждава на поезия.
След първото прочитане на книгата идвам отново до заглавието и до преценката: заглавието не е поза. Смирението на автора пред Бога го е съпътствало през живота му като „верую”:
… И щом изпълня своя строг молитвен пост! - /… ще вдигна собствена Голгота. / Тя ще започва с края тих на гордостта! - /… ще завършва точно пред нозете на Христос / и само стих ще пърха подир мене като птица… /„Вратата на смирението”/.
През своя житейски път поетът изгражда в себе си свои критерии за смирението и то като сребърна нишка пронизва неговата поетична книга:
…И ти, Божи човеко, на име Поет! - / видял как стрелките без жал се въртят, / поемай нагоре и Бог да е с теб,/ твоят стих да надмогне суета или смърт. /„Разпети петък”/.
Светлеят през стиховете библейските истини и послания с техния житейски смисъл, който звучи от всяко стихотворение: „… Покай се, не оплювай битието, / изповедта ти да е непритворна! - / душата тропа по вратата на небето, / но само след Смирение ще влезе горе. /„Непритворна изповед”/.
И един стих към младите поети: „…Деца на своята щурчова земя,/ дано стихът ми звънне просветлен - / добре дошли с цигулките си у дома! - / след вас и Бог да влезе… / вече съм смирен. / „Щурци”/.
Родолюбието на поета е на българин, вкоренен в българската земя: „С майка Мизия, венчана с татко Дунав, започвам своя Слънчев календар”. Господар на родолюбивите си чувства, поетът страда за родната Земя - „майка, сестра, годеница… От толкова безлюбие вече безплодна е тя” и отправя своята „Молитва за Земята”: „…Господи, спри да наказваш Земята с безлюбие! /… Готов съм - живота, дарен ми от Теб, да забравя…/ Но жито да ражда Земята след мен… Амин!
Любовта към земята се слива със семейната обич - родителска / „Баща на Силвия”/ и синовна: „Лозница плаче / …аз се завръщам, бащин праг прекрачвам / и коленича като пред олтар.” /„Лозница плаче”/.
Гордостта за Родината или всяка болка за нея, историческо събитие или настоящо битие на народа, звучат от глъбините на душата на автора, незаглъхващо, от всяко посветено стихотворение: „…Мъко моя, светла, бедна и корава! - / майчице Българийо, няма да те съдя, / даже все магарета да ме управляват, / българин роди ме, българин ще бъда! /„Патриотарско”/.
По Вазовски искрено звучи гордостта на поета за Родината в „Българска молитва”: „Моля те Господи! / Аз съм българче - скитам в Европа / от тринадесет века и с разум и с дух - / от двореца край Плиска до Константинопол / яздя дивото конче на хан Аспарух…”
Гражданското достойнство на автора е белязано и с обич към своето поколение, отразена в посвещения на писатели и на приятели-творци - на „лордовете на духа” - обич, поднесена с рицарска доблест: „О, верни мои братя, приятели до гроба! - и дано ме чуе всеки тук Писател и Поет: / талантът значи обич, бездарник значи злоба.” / „На Кастинг в Касталия”/
Любовта на автора е вдъхновена от любимата жена /„Икона”/. Лириката му е емоционална, извисена и звучи като рими на романтичен трубадур: „Ще потъна вдън очите ти черни на старо момиче, / ще отпивам от твоята нежност до съмване / и ще сложа най-точна поанта! / Обичам те!” /„Над белия лист”/.
Докоснах само с няколко щрихи необятното поетично богатство на „Вратата на смирението” на поета Георги Драмбозов. Оставам с дълбоко уважение към него като поет с нравствена доблест и към неговата съпруга и вдъхновителка за поетичните вечери на читалище „Пенчо Славейков”.
15.04.2014 г., София
