Как се променя българското съзнание през 40-те години на ХХ век

Панко Анчев

1.
Може да се каже, основавайки се на автентичното свидетелство на литературата, че 40-те години на ХХ век са гранична линия, отвъд която българският свят и неговият ум заживяват в нова епоха. Това е времето на окончателното обуржоазяване на българския свят. От тук насетне ние ще наблюдаваме как българското обществено съзнание е обзето от ново мислене и разрешава нови проблеми. То започва да борави с нови понятия и категории, анализира нова ситуация, напълно непозната преди, в която битува нова личност. Аз говоря за окончателно обуржоазяване, тъй като сега българската нация напълно е преодоляла остатъците от възраждането, преустроила се е на нов път. Сега именно приключва българската буржоазно-демократична революция. Тя е донесла нова обществена структура, нови социални проблеми и конфликти, нов тип личност.
В буржоазното общество средата на всеки век обикновено е край на една и начало на друга епоха в обществено-икономическото и политическото развитие на нацията. Затова и това е най-трудното и дори опасно време в историята. Тогава възникват съмнения, но пък и се засилва увереността в правотата и неизбежността на зараждащите и набиращи сили обществени процеси. 40-те години на ХХ век сякаш събират в себе си цялото предходно развитие, за да го огледат и още веднъж да го осмислят, преди да се впуснат в пътуването към бъдещето. Затова и в литературата от това време ще усетим интонации, та дори и живи идеи от края на ХІХ и началото на ХХ век, ще се повторят представи и илюзии, измъчващи хората от предишните десетилетия. Но и ще се усети воля (понякога доста силна, друг път прекалено слаба) за скъсване с това минало, защото предстои дълъг и труден път напред и защото по този път не бива да се върви с товара на миналото. Чуват се декадентски интонации и се разраства тъгата по селското минало, присъщи на хора, които макар да са родени и израсли в града, носят в себе си наследството на предходниците си и страдат, виждайки как до се разрушава от самите тях под напора на стоящи извън тях причини и сили.
Смешението на идеи, идеологии, интонации, проблеми, традиции и пориви за обществени преображения. Има едно неспокойствие, породено от войната, но засилено от мисълта за предстоящи радикални промени. Важно е да се отбележи, че сега носталгията по миналото е по-слаба от трепетното очакване на промените. Българският свят скъсва с традициите, преодолява ги и все повече се нагажда към различен от досегашния обществен ред.
40-те години радикализират политическите идеологии в българския свят. Социалните конфликти придобиват нови измерения и прерастват в открити политически борби, преобразуващи се с всеки изминат ден в гражданска война. Противостоящите едно срещу друго основни съсловия се прегрупират, за да се хвърлят в битка на живот и смърт за властта. Усещането на тази решителна борба за власт се преобразува в съзнание за неизбежността и необходимостта й, за да се установи такъв тип общество, който да позволи най-сетне на човека да живее справедливо и в братство със себеподобните си. Желанието за братство става все по-силно, въпреки изострените обществени конфликти и ожесточаването на политическа борба. Съсловията се разделят все повече, а отделният човек все повече желае близост, солидарност и братство. Това е знак за приближаването на колективистичния тип общество. Когато радикалните промени се извършват в такъв тип общество, те имат наистина съзидателен характер и положителен смисъл.
Тази особеност на 40-те години на ХХ век подвежда мнозина изследователи и ги тласкат към неверни изводи и заключения за характера на времето и състоянието на тогавашната литература. Причината за прибързаните заключения е войната и настъпилата в самия неин край политическа революция, дала ново начало на българския свят, вмествайки го в друга обществено-политическа и икономическа система. Войната създава определени отрицателни чувства, но тя преминава все пак някъде далеч и тук се чува само далечния й тътен; жертвите и пораженията, която тя нанася, са вестникарски сведения, а не лични страдания. До личното страдание ги доближава единствено чувството за братство и солидарност, но то е все пак някак книжно и теоретично, а не породено от непосредственото участие. Нравственият човек не може да бъде спокоен и безразличен, когато други страдат. Но в това състрадание прозира недоволство от самата система, която осъжда толкова хора на мъки и нещастия; от него идва и осъзнатата политическа потребност от промяна. За промяната обаче трябва да се работи в постоянни опасности и рискове.
Литературата на 40-те години изразява много повече увереност у личността и обществото в собствените възможности за подобряване и усъвършенстване отколкото това се забелязваше в предишните десетилетия. Надига се съзидателна обществена енергия, която започва да търси приложение за въздействие върху историята. С тази енергия се характеризира времето, в което в литературата навлизат толкова много и толкова талантливи и ярки поети и разказвачи.

2.
Александър Вутимски е не просто един от тях, а може би най-яркият и характерологичен автор на 40-те години. И той като Никола Вапцаров остана във времето си, но за краткия си живот създаде наистина знаменателно творчество, по което можем да съдим за главните особености на българската литература в средата на века, както и за тенденциите, които ще определят развитието й поне през следващите две десетилетия. Това творчество не повлия пряко върху следващите поколения поети, но бе заложило в себе си основните мотиви и проблеми, които те по-късно щяха да разработят. Самият Вутимски стана известен в новото време доста след своята ранна смърт през 1943 г. (роден е през 1919 г.) - чак през 60-те години. Но именно поетите от 60-те години го прочетоха и осмислиха най-вярно и органично и той им стана духовен учител.
Две обичайни и много важни за поезията теми поетите от 40-те години и специално Александър Вутимски поставиха по нов начин: града и поезията. Всъщност, темата за поезията естествено произтича от темата за града, тъй като сега, когато градът е основният крепител на обществената и демографската структура на системата, поезията започва да говори и изразява нови мисли, настроения и чувства. Тя говори на нови хора с различна мисловна и емоционална нагласа, придобита в градските условия и сред индустриализиращия се и урбанизиращ се пейзаж на българския свят.
Всичко в България се е променило след Освобождението, но тези промени протичат в различни условия, предизвикани са от различни причини и оставят различни резултати. За литературата 40-те години са време на освобождаване от романтизма на новото столетие и преминаване почти изцяло към реализма. Не е случайно, че сега изобщо не се проявяват белези на някакви модернистки течения. Литературата е по-трезва и повече свързана с конкретните измерения на социалния живот. Сега е необходим друг тип писател - не онзи, който се възторгва от миналото и го възпява от цялата си душа, не объркания декадент и модернист, който не понасяше реалностите и мечтаеше да живее в друг, измислен от самия него свят; не и реалистът-народник, за когото истинският живот е груб и непривлекателен, но той трябва да бъде подобрен и облагороден от селския труженик. Предишните писатели живеят и творят във времена, които буквално преобръщат българското общество, разслояват го до неузнаваемост и придават на всяко отделно съсловие съзнание „в себе си”, за да търсят правата си и защищават ценностите си. Българският свят се интернационализира, включва се в огромната общност от национални светове, изравнява се с тях, като възприема техните конфликти и проблеми като свои. Отношенията между хората загрубяха, рационализираха се и достигнаха до критичната си точка, отвъд която вече може да се говори за друга социално-икономическа система. Изчезна надеждата, че животът сега може да бъде празничен, светъл и изпълнен с надежди. Градът завладя всичко. А градът е най-напред отчуждение, враждебност, напрегнатост и наемен труд, който не е радостен, не е плодотворен, а само за прехрана и мизерно съществуване. Този град и присъщия му труд родиха новия тип поет.
Поезията сама се мъчи да осмисли този нов тип поет, да го определи и очертае неговите качества и длъжности. А той е призван да пише във време и в среда, където на вдъхновението се гледа с пренебрежение и където то рядко се появява, тъй като светът е загрубял и се е лишил от радостни чувства и широта на погледа. Литературата започва да става „работна площадка”, а писателят - наемен работник, чийто труд се продава. А социалното разслоение налага постепенно, но доста безапелационно т. нар. „класов писател”. Това не е идеологическа приумица на марксизма и не е влияние от Съветския съюз, не политически „класов подход” в естетиката и културата. Съсловията и класите, осъзнаващи се „в себе си”, претендират за свой изразител - за своя култура дори. Тяхната претенция се усилва изкуствено чрез пропагандата на партиите, водена в литературните издания. Остри и непримирими са споровете дали изкуството може да е политически ангажирано и доколко за писателя е допустимо пряко да участва в партийно-политическия живот и прокарва в творчеството си своите политически убеждения.
Литературата ни от 30-те и 40-те години си задава и въпросът за националното своеобразие на културата и изкуството, за необходимостта от създаване на „родно изкуство”, което да утвърждава традиционните национални ценности и се противопоставя на засилващото се външно влияние. Никак не е случайно, че по това именно време се водят такива принципни и важни дискусии, отразяващи сложността на българския културен и литературен живот и изразяващи новите обществени и естетически идеи.
И ето, младите тогава поети от 40-те години, сред които ярко блести Александър Вутимски, за завладени от тези дискусии и мъчително поставят и дирят отговор на въпроса какъв трябва да е поетът, какво го отличава от останалите, как най-пълноценно и правдиво да е неговото обществено служение, как пълно и точно да изрази духа на времето и вълненията на своя съвременник. Те, подобно на френските „прокълнати поети” преживяват личните и обществените драми в кръчмата; алкохолът измъчва и изостря съзнанието им и ги кара да страдат заради неспособността си да преодолеят своята обществена пасивност и да направят света такъв, какъвто го създават в стихотворенията си. Но поетът на 40-те години, олицетворяващ се често с „прокълнатите поети” и най-вече с Артур Рембо, вече излизат от кръчмата или поне вече са отворили вратите и прозорците й, за да навлезе въздухът на полето и града и разсее алкохолните пари. Поетът на Александър Вутимски носи огромен душевен и нравствен товар, който почти го смазва с тежестта си, но който прояснява съзнанието и отваря очите за реалния живот. Именно родната природа и българският град възвръщат истинските чувства и надмогват книжните резигнации и литературните представи. Животът е суров, не защото е беден и човек изнемогва в мизерия, или защото трудът е тежък, непосилен и зле платен, а тъй като са назрели радикалните промени, идеите витаят във въздуха и стават все по-конкретни, но общото състояние на обществото е някак аморфно. Времето е междинно. Литературата също е в процес на установяване. Тя се изчиства от декадентските настроения, от техните думи и се възвръща към реализма на предметите, на конкретното.

3.
Поетите на 40-те години са деца на града и то не толкова защото са раждани и живеят в него, а заради съзнанието, което имат за неговото значение в живота на хората. Българската литература изобрази селото преди всичко като сърцето и люлката на българския народ. То е същността на българския свят, понеже той е роден в него и каквито и преображения да изтърпява селото, животът е в него, то го поражда и съхранява. Градът идва късно в нашата литература и още в първите си изображения е нещо различни и страшно. Уж също като селото е населен с хора, но е навъсен, неприятен, враждебен. Тук стават неща, които в селото са невъзможни, понеже голямото общество е безлично, не е единно и в него няма уют. И уж е голям и многоброен, а е мрачен и без простор, ограничен е до една-две улици или площад, до една стая или кръчма. Защото хората не могат да се видят на едно място и по едно и също време. Те не се сбират, за да общуват, а случайно се разминават, всеки забързан по своите дела и грижи. Затова и движението наподобява мравуняк. То е механично, несъзнателно и безцелно.
Градът поражда самота. Самотата е най-тежкото състояние, което човекът на 40-те години преживява. В „селския” литературен мир няма самота. Там се шири алчност, страст към земята, несправедливост, сурова реалност, но никой не е сам и самотен. Защото всеки е натоварен с конкретни грижи за близките си, животните и земята. Тук няма време за самота и скука. Денят е дълъг, но изпълнен с труд. В града обаче нямаш близки, а и да имаш, как да общуваш с тях, когато и те са изоставени сред гмежта от хора и тяхното безразличие и егоизъм. Но и в града има природа, треви, дървета, слънце, въздух! Тях наблюдава и чрез тях героят на Александър Вутимски вижда и града. Природата живее както винаги е живяла, но той е сам, изоставен и забравен. Този герой вътрешно в себе си се движи от природата към града, а след това и от града към природата. Той все още има очи за естествената красота, вижда я и я възприема като своя. И макар тя да е около него и дори в него, струва му се, че е някъде много далеч и гледката пред него понякога е нереална. Още не е настъпило отчуждението от природата, но градът настъпва и обсебва всичко, смазва го и го обезсмисля напълно. Поетът възкликва в „Аз съзерцавах дълго през нощта”:

Все някой ден навярно ще се случи
да няма градове, войни, събития -
да има небеса, пространство, време.

Виждаме, че това е друга, напълно различна реалност, стояща дори извън небесата, пространството и времето. Никога преди Вутимски литературата ни не е изразявала такъв вопъл и такова желание. Случило се е нещо удивително, което у поета все още няма напълно еднозначна оценка. Той се удивлява, но и негодува, не може да се примири, че навсякъде, където живее и се движи, е толкова пусто и самотно, докато природата е вечна, сменят се сезоните, изгрява и залязва слънцето. Градът трудно съвместява природата с механиката на съществуването, с дима и отчуждените хора. Но по някаква чудо несъвместимите неща са реалност, която болезнено се възприема от героя в поезията на Вутимски.
Александър Вутимски има едно прекрасно стихотворение „На кръстопътя”, публикувано през 1940 г. в сп. „Златорог”. То изразява „смешението” у неговия градски герой на природност и урбанизъм. Този герой е застанал на истински кръстопът и трябва да избере между естествения живот с каруците, дъжда, падащия здрач и кръчмата и от там

да гледаш как залязва бавно слънцето,
да слушаш стара песен на хармоника

Кръчмата е средата, където се събират градските хора, за да утешават самотата си и се избавят от нея. Но как да се избавиш от нещо, което е толкова дълбоко заседнало в душата ти и се е превърнало в естественото й състояние. Уж героят е застанал на кръстопът, т. е. пред него е изборът на пътя, но той вижда, че такъв избор няма и че пътят свършва точно тук, където започва илюзията на градското съществуване. Последният куплет на стихотворението е изпълнен с големите въпроси на това битие:

Защо се спря на този кръстопът?
Защо потрепват тихичко ръцете ти?
Защо безшумно се усмихваш в здрача?
Защо да плачеш искаш ти? Защо?

4.
Стаята е другият център в поезията на Александър Вутимски и в творчеството на поетите от 40-те години. Стаята е убежището от самотата, спасението от разединеното множество, утехата от тъжния живот. Но тя е другата илюзия на градския живот. Тук поне е по-уютно и по-тихо и тук си сам със себе си, откъснат от безличното множество. Тук са книгите и спомените, радостните видения и тихото общуване през прозореца с природата. Отчуждението на града изостря желанието за убежище, което да предпази градския човек от яростта на суровата действителност. В стаята човек може все пак да уреди за себе си и за близкия някаква друга реалност, да организира друго съществуване и да отлети в друг някакъв по-добър свят.
Своеобразният култ към стаята, който срещаме в поезията и прозата на 40-те години, е реакция срещу агресията на безличното множество, бягство от самотата сред много хора в уединението и интимността на личното и съкровеното. Романтиците и декадентите се затваряха в нереални „кули от слонова кост”, за да избягнат досега с нечистотата на бита и ежедневието. 40-те години породи друг „романтизъм” и друго „декадентство”, които предлагат спасение в истинска реалност, какъвто е домът и стаята в него. Новият реализъм е реализъм на предметите, т.е. на конкретното. Те се натоварват с благороден смисъл и се изпълват със значения, каквито преди не са притежавали. Сега предметите са съучастници в човешката интимност и благородство. Пространството между четирите стени се изпълва с нов дух, мечтания и сърдечност. Тук свършва безпризорността на градския човек и започва мечтата му за взаимност и пълнота на битието.
Конкретният предмет или пространство също могат да бъдат илюзорни, когато въплъщават възвръщане на изгубеното душевно спокойствие и естественост на човешкото битие. През 40-те години ние виждаме как новият човек възприема новото си битие на отшелник от обществото. Александър Вутимски го нарича самотник и му посвещава много от своите стихотворения. Самотникът не е някакъв избраник, какъвто беше у декадентите, а напълно реален човек като повечето хора. Сам той не желае да бъде такъв, но съдбата го е изтласкала из обществото и го е захвърлила в самотната и бедна стая. Самотата е социална категория; тя е новото зло на обществото, създало града и тълпата и обвързало се с тях, за да подчини и смаже човека. И успява. Човекът обаче се съпротивлява и непрестанно противодейства на това зло.
Когато основен герой на литературата стане самотникът, това означава, че обществото е претърпяло тежки изпитания и не е успяло да се справи с тях. То е притъпило своя разум, поддало се е на злото и се е изгубило в историческия си път. Там именно, по изгубения исторически път, градът и обществото са родили новите социални типове, които в цикъла „De profundis” Александър Вутимски обозначава чрез заглавията на петте съставни стихотворения като „Мълчаливецът”, „Самотникът”, „Пияницата”, „Извратеният” и „Лудият”. Това са четири типични човешки типа, характеризиращи новото време. Всеки един от тях беше описван и изразяван и от предишните писатели, но сега те са събрани всички заедно като печалните герои на епохата. Всъщност, това е един и същ герой, проявяващ се в различни състояния на физическата деградация. Деградацията е само физическа, но е породена от нравствената деградация на обществото, което не обича човека. Все пак личността е запазила моралните си сили и успява да задържи устойчивостта си срещу моралното разрушение, но цената е твърде висока и се изплаща с разрушаването на физиката и психиката. Болестите на обществото няма как да не се пренесат и върху човека.
Всичко така се е променило, станало е по-лошо и мрачно, че човек е способен да вижда не цялото, не множеството, не тълпата, а само тези, които физически и психически се отличават от останалите. Това е проявление и на състрадание, но и на нов поглед към действителността. Когато сам си самотен, мълчалив, извратен, пияница и дори луд, ще откроиш до себе си също такива хора. Те са се отделили, излезли са от живота, смирили са се и са започнали да страдат сами в себе си, изгубили надежда за помощ и състрадание.
Ето го новият свят, чието лице е градът. Ала поезията на Вутимски и на съвременните нему писатели от 40-те години не е отрицание на живота, а призив той да бъде променен, за да се заличат язвите по снагата му и човек придобие ново самочувствие и душевна сила. Движението към колективистичното общество постепенно набира скорост и литературата изразява новото обществено съзнание на възвръщащия целостта си човек. Затова и не угасва, а по-скоро се възпламеняват чувството за близост и стремежът към общуване с хората. От тук идват и мажорните ноти в иначе спокойната и сдържана поезия на Александър Вутимски.

5.
Градът у Александър Вутимски наистина е едновременно чудо и проклятие. Тук стават толкова интересни и красиви неща, но и изпитанията за повече. Тези изпитания не идват от природата и стихията, както е на село, а от хората и дори нямат никакви причини. Човешкото общежитие е толкова многолюдно и несговорчиво, че всеки, който по-слаб, духовно нежен, склонен към размишления и състрадателност, е нежелан и нелюбим. Настина е странно как модерната епоха измени характера на града и го превърна в среда на агресивните и немилостиви хора, а изгони от него благородните и милостивите, анатемоса си и ги превърна в странници, пияници, самотници и луди. Вутимски върху себе си изпита тази уродлива трансформация. Болестта на тялото го направи още по-чувствителен, но и по-наблюдателен и мъдър. Тя изостря чувствата и ума му, отваря широко очите му и му показва страшната картина на една уродлива и непоносима действителност. Не всичко обаче е изгубено, надеждата е жива, жив е поривът за радост и щастие.
Александър Вутимски, заедно със своите съвременници-поетите на 40-те години, изобрази и изрази една нова социална и историческа реалност заедно с новия човек в нея. И това го прави един от най-големите български поети от първата половина на ХХ век.