Марко Марков

БЪЛГАРСКИ ПОЕТ

Той крачи, сякаш носи сноп:
задъхан, към земята сведен.
Богат на мъка е до гроб,
на радост винаги е беден.

Но вечно търси светлини
дори в най-тежката си рана.
А в стиховете му звъни
една верига - на Балкана.

***

Ти написа: любов и омраза,
пръст и камък, небе и звезда.
Произнесе, изрече, изказа:
жетва, жертва, смърт, свобода.

Тези думи за гърлото хващат,
гордо бляскат, кръвта им пламти.
И за всичко това ти плащат.
А пък трябва да плащаш ти.

***

Всички вие, обзети от скръб
и от други чувства дълбоки,
обърнете на мъката гръб,
избършете очите си мокри.

И се вслушайте в тези слова,
в тази груба, но точна мисъл:
не поета умря, а това,
което не е написал.

УЛИЦА „ХРИСТО БАНКОВСКИ”

Той имаше всичко. Една планина,
едно цвете, което на връх възлиза,
държава, по-нежна от всяка жена,
и за смъртта си най-бялата риза.

Беше тъжен. Понякога млад. И богат.
В джоба му вечно дрънкаше рима.
И ето, след като имаше целия свят,
най-накрая и своя улица има.

ТУХЛАРНА

Като изгрева алена, като залеза алена
свети в нощта пещта й запалена.

Сякаш тесто е край нея глината,
бегло от скулптора вчера отмината.

Тиха, обидена, плаха, отритната,
черна чернее тя, беззащитната.

А в мен неясно припламва чувството,
че без вина е виновно изкуството.

***

Спусната е старата завеса,
разделила маски и лица -
отшумя поредната пиеса,
отзвънтяха длани и сърца.

И безкрайно жива, страшно точна,
с поглед топъл, неподкупно строг
седна на столовете и почна
тишината своя монолог.

***

Морето и полето си приличат
единствено по хляба. На вълни
водите и житата гордо тичат,
подмамени от сини далнини.

Над тях безоблачният вятър дърпа
платно или забрадка в жаден ден.
И ляга хляб под кила и под сърпа
сребрист и златен. Винаги солен.

***

Усещането е до болка остро,
въпросът - непротегната ръка:
Когато съм в морето, аз съм остров.
С какво населен, ако е така?

Да предположим, с хора и изкуство,
със зверове и птици, с бог и мрак.
Но мога ли да ги нахраня с чувство?
И как за смърт да ги подготвя, как?

СОЗОПОЛ - ГРАД НА СПАСЕНИЕТО

В тревата - котва. Някъде далеч
пътува корабът, да спре не може.
В напуканата синя глеч
замрял е вик на гларус разтревожен.

Моряците, от векове на път,
все търсят нещо свое в мрака.
Закотвен за брега, градът
не може да отплува и ги чака.

***

Рисувайте морето както щете:
бушуващо, лениво, в дъжд и сняг,
с кресливи чайки върху раменете,
с начупен от мощта му бряг,

набръчкано от ласката на бриза
или обляно в лунна светлина,
но винаги така, че да излиза
от рамката поне една вълна.

НОЩ СРЕД МОРЕТО

Сам в лодката, съвсем пиян
от порив син,
люлян от трепетната длан
на лъч един,

усетих изведнъж, лишен
от земна твърд,
че нямам нищичко, освен
звезда и смърт.

***

Сърцето малко е, ала побира
света, от вик на болка оглушал.
То пълни се, дори когато спира
да бие от възторг или печал.

Да бъде чуто чака то - родина
на вечно стенещо в безкрая ес-о-ес…
Това ми каза тази раковина,
която чух съвсем случайно днес.

СБОГУВАНЕ С МОРЕТО

Не ще оставем тук дори следа,
макар солта в кръвта ни да го иска.
Сбогуваме се, капката вода
за сетен път в очите ни се плиска.

За него споменът ще е листо
от утре - синьо, сгърчено и прашно.
Не ние си отиваме. А то
от нас си тръгва. И това е страшно.

ДА

Когато придойде нощта по привичка прастара
и лакът облегне на моя прозорец звезда,
разтварям света си, запалвам поредна цигара
и дълго размислям за кратката думичка „да”.

Невзрачна и плаха, пребита и свита в безброя
от думи изящни, да беше от няколко срички поне,
тя нямаше капчица обич да струва без своя
суров и безмилостен двойник - студеното „не”.

КЛИСУРА

Мъжът, жената, кончето… Така
аз ще запомня есенната вечер.
Мъжът докосва с чакаща ръка
очакването, този жест е вечен.

Жената свежда пламнали очи
и мрак нахлува в техните простори.
А кончето като човек мълчи,
защото някой друг сега говори.

21 ЯНУАРИ

Снегът наивно, безутешно,
като проплакване без глас,
вали сега над всичко грешно
или сгрешено вътре в нас.

В рояка от снежинки ситни,
поправящи ни мълчешком,
душите ни са беззащитни
като жена в родилен дом.

***

Но какво ли ще купи с парите ми този,
от който днес купих за тебе три рози?

На децата си хляб? На съпругата дреха?
Лекарство - или някаква друга утеха?

Или в кръчма, в мъглата от алкохола,
ще облича красиво свойта истина гола?

Аз му казвам сега, пред сияйната ваза:
не купувай, човече, с любовта ми омраза.

***

Внезапна мисъл изведнъж
в мен тихо се всели:
дъждът не знае, че е дъжд
и затова вали.

Но ощев следващия час
в мен трепна друг мотив:
да, аз не зная кой съм аз
и затова съм жив.

***

Ласкателят ми каза: „Браво” - аз пролях
сълза, която оцветена бе от смях.

Наивникът изрече: „Ти си” - помрачнях
и в мрака по-добре от всички се видях.

Небрежният прошепна: „Бог!” - окаменях,
а в моя камък трепкаха искрици страх.

Глупакът процеди: „Глупак си!” - просиях,
след миг по пътя си подсвирквайки вървях.

ПАМЕТНИЦИТЕ

Камък, камък - тих, неразбираем,
сътворен от нашата вина.
Аз живея цял живот под наем
в твоята сърцевина.

При това не плащам нищо - само,
щом наметне те грижовно сняг,
твоя глас превеждам. Шепнеш „Мамо”,
сетне „Сине”. И се спуща мрак.

***

Беше красиво, беше трогателно,
всеки пред тази гледка притихваше -
животът го биеше настоятелно
по лицето, а той се усмихваше.

А когато, след толкова усилия,
уморен животът притихна,
той свали своята маска, милия.
И се усмихна.

ЕМИГРАНТ

Добре съм. Даже си купих къща.
Кола и мебели - също.

Здрав съм. Пет дни като хала работя,
после си гледам живота.

Само дето в окото ми винаги има
една прашинка незрима.

И всеки, който ме срещне, особено в здрача,
мисли, че плача.

***

Най-накрая тълпата така ми рече:
След толкова мъки и беди,
тържествувай, добри ми човече -
твоята истина победи.

Но аз смръщено паля цигара
и си мисля: - Няма ме тук!
Не защото моята истина вече е стара,
а защото аз вече съм друг.

***

Аз страдам от хроничен страх:
бях в себе си и се разбрах.

Там малък, жалък, уродлив,
самодоволен, само жив,

от грях и болка защитен
видях човечеца у мен.

Но днес от друго ме е страх:
обичах се, какъвто бях.

***

Земята пак на друг се е отдала -
щурецът плаченад неясни чернови.
Косата клепе някой до отмала
и тръпнат в ужас бившите треви.

И търси нещо гарван из браздите -
ще найде изтърваното зърно
от броеницата юнашка на дедите.

Останалото е пейзаж с купи сено.

***

Когато я залъгвам, тъгата ми тежи,
така го прави, че избухвам в смях,
а тя дори искрите на смеха приема за лъжи.
Когато я залъгвам, тъгата ми тъжи.

А аз й казвам само: „Повярвай ми, умрях
и в мъртвото ми тяло твоето лежи.”
Когато я залъгвам, тъгата ми тъжи,
така го прави, че избухвам в смях.

***

И ето, вече пада последното листо,
едно врабче го следва в смълчания простор,
с криле го то подкрепя, но се отказва то -
и ето, вече пада последното листо.

Додето ти се питаш защо ли става тор
Накрая всичко твое единствено - защо
и ето, вече пада последното листо,
едно врабче го следва в смълчания простор.