Марко Марков

ЖИТА

Паднал тук. А в ръцете си носил
като дълг и оброк мълчешком
шепа зърно за посев,
малък дом.

Двата вола с босилкови жегли,
на челата със светли слънца,
и жена посред жетви,
и деца.

Паднал тук. Дето няма пътека,
дето само трепти мараня.
И издъхнал човека.
Тишина.

Нося плахо в ръката си слаба
аз сърце и почти като сляп
стъпвам тихо към хляба.
Този хляб!

МЪЖКИ РАЗГОВОР

В този свят и слънчев, и вечерен,
свят на роза, жито и метал,
някога ми беше верен.
                                 Верен
винаги да бъда съм мечтал.

Скитахме се из земята, малък
всеки беше пред звезда и път.
Стигаше ни чаша вино, залък
и копнеж за силна, мъжка смърт.

С теб небе деляхме и постеля,
и цигара, скъсана на две…
Нещо днес сурово ни разделя -
нямаме си общи врагове.

Спретнат си и сваляш шапка често,
дланите ти вдигат много шум.
Стискаш в зъбите си слово честно,
истини повтаряш си наум.

Обичта ти лесни песни пише
и не стига до човешки праг…
Заради приятелството бивше
моля те, бъди ми враг.

ЛЕБЕД В ЗООПАРКА

Върви луната по далечен хребет,
потропва с патеричка
и мълчи.
А в езерото плува тъжен лебед -
водата от очи горчи.

Потрепва плахо той, надига шия,
страхува се смъртта
да не сгреши… Небе от думи аз ще му ушия,
ако това го утеши.

С криле ще го даря и търпеливо
ще моля думите
за синева,
Защото иска да умре красиво,
а няма сили за това.

Накрая ще си скрия аз очите,
ще питам
очарования свят
дали умира лебед в нас самите
или се ражда експонат?

МОМЧЕТА КЪПЯТ КОН В МАРИЦА

Във водата те влизат,
                             тихо
го оставят на нея.
Проечава по гривата вихър,
тъжно
юздата
пее.

Те не чуват, с пъстри пръски
изведнъж се обграждат,
в дълбините
впиват
пръсти
и потръпват от жажда.

Тласка ги луда, тъмна тайна,
може би се обричат…
Но водата се смее,
                       нетрайна,
и тече,
и изтича.

Горделиво пясък тиктака,
крие
техните
дири,
чак додето от моста влака
се надвесва и свири.

И когато като надежда
идва след него здрачът,
те от водата
коня
извеждат,
а телата им плачат.

ЗМЕЙ
           „Мене ме, мамо, змей либи…”

По гърди пламък,
под пояс огън.
Слизам от мрака да търся нея…
Земьо невесто,
земьо тревого,
дето те тъпча, а не те сея.

Кажи, земице,
как като в песен
в сърцето мое жена е заспала.
Звезди - очите,
лицето - месец,
тиха и тиха, бяла и бяла…

В мене кръстато
пътят се гъне,
върше прекършва, трева надига.
И звяр, и пиле
стенат насъне,
срещат ме, земьо, с добра стига.

Гарван съм, стъпил
между соколи -
между две слънца залез умира.
… Кръста й тънък,
лактите голи,
мляко в гръдта й твърда възвира.

А едно лудо
гледа ме строго,
в очи си лее сребро куршума,
дето за мен е
и може да стори
риба да пее, камък да дума.

… Расне зората
в петльово гърло,
расне -угасне, кърви размята.
Вика кръвта ми
люто и върло -
какво съм, земьо, пръст или вятър?

НЕВЕСТА

            Има едно сладкогласо нощно пиле, мрачик.
            Ако мома намери кост от него, ще се омъжи за момъка,
            когото обича.
                                                          Легенда

Тръгвам във време, време петляно
по цвете, либе, по биле.
Пиле да търся, пилето рано
от било, либе, до било.

Сълзи му пеят, пеят в гората,
то хвърка нейде - къде ли?
Вие къдели белия вятър -
треви от треска заврели.

Скритом поскърцват старите бори
над пътя морен и болен.
Мръзне смолата от връх до корен,
отдавна с поглед приколен.

Пушка ще вдигна, ще го устреля,
ще блеснат песни в босилек.
От тях опръскана, късна постеля
ще късам - цвете и биле…

Ще спра пред тебе, с алена риза,
с глас черен, недоизречен,
от теб далече, до него близо,
венчана вече за вечер.

ХАБЕРЛЕЯ РОДОПЕНЗИС

               Цвете, родено от кръвта на Орфеевото сърце.
               Цвете, което не умира.
                                                        Легенда

От Рожен надолу към стройни земи
сърцето ми, песен и порив, дими.

Повтаря го стъпка по камък и мъх,
ечат го раздоли, изкачва го връх.

Реки го обистрят, ели го звънят,
поляга го буря, прекланя го път.

Заселва го ласка, усмивка и жест -
сърцето ми бърза от вчера към днес.

А утре? Ще тръгне към други земи,
из въздух на други земи ще дими.

Но спира го властно, безсмъртен и свят,
един разбушуван от вятъра цвят.

Такъв - неугледен и не талантлив,
в монета отдавна изсечен, но жив.

Но раснал от кръв и кръвта си развял,
не знаме за пулс и за стъпка, но цял.

Навеки с пръстта си кафява сроден,
на завет от вихър посян, но червен.

И бърза сърцето, не иска да спре.
Тук само не може само да умре.

ЛЮЛЧИНА ПЕСЕН

Тънко е дърво изтекло
от очите на юначе.
И юначе се е врекло
да не плаче,
да не плаче…

Под кората ручей стене,
ручей стене, кърви мята.
А юнак един под стреме
паднал е и хлипа вятър.

Пушката му нейде гине,
нейде вика за куршуми.
Вярно в дулото й, сине,
се разлистват силни друми.

Кончето му ситно цвили,
ситно цвили и говори.
Но юнакът няма сили
свойто конче да пришпори.

Дъжд го пръска, сняг го бие,
сняг го бие по сърцето.
А сокол един си вие
от кръвта гнездо в небето.

Слънце ли е то, гнездото,
то, гнездото за соколи,
та расте, расте дървото
все към него и го моли.

А гласът му бавно стине,
бавно стине, с мъх обрасъл.
Къса го юнакът, сине,
да превързва рани ясни…

Тънко е дърво изтекло
от очите на юначе.
И юначе се е врекло
да не плаче,
да не плаче…