МОЕТО СЕЛО
МОЕТО СЕЛО
Моето село хубаво
сякаш е китка китена
къщите бели, високи,
дворите равни широки.
Пред всички къщи градини
и в тез градини - гергини
и дивни рози алени
от вятър кротко галени.
Вечер ги моми поливат,
сутрин ги момци закичват -
и с рози и със гергини.
Потеглят с песни дружини
и песни екват в полята
и разлюляват житата.
С моето село - градина,
гордей се нашта родина.
Край него Янтра протича,
не казвам как се нарича.
——————————
*По текста е композирана и музика, а “Моето село” е неофициален химн на Драганово.
РОДЕН КРАЙ
Не знам защо, но тази вечер
печал сърцето ми терзай.
Възкръсва спомен скъп, далечен,
изгрява родният ми край.
И мойто село засиява,
и мойта Янтра пак блести,
на изток лунен сърп изгрява,
тих вятър в клоните шепти.
Аз виждам ридове-верига
и ниви с тежки класове,
и сладкогласна чучулига
на труд в полето да зове.
И чувам сред ръжта скласила
на мойта майка песента.
Почивай в гроба, майко мила,
и лека да ти е пръстта!
Аз помня твойта сладка песен,
с която нявга ме люля
под грейналия свод небесен,
сред ненагледните поля.
И чувам звън - стада минават,
подвиква някъде орач,
а после тихо, тихо става
и пада вечерният здрач.
И слиза нощ. Щурците в мрака
запяват. Селото е в сън…
И там една душа ме чака,
и гледа до зори навън.
РАЗГОВОР С ЦВЕТЯТА
Запитах бялото кокиче,
запитах снежното момиче:
- Кога след зимата сурова
ще грейне пролет мила, нова? -
Засмя се бялото кокиче,
засмя се снежното момиче,
облече тънкото елече
и тихо, нежно то ми рече:
- Когато развигор завее
и птиче - черен кос, запее -
тогава иде пролетта
и с пролетта и радостта.
О, ветре развигор, повей
и птиче - черен кос, запей!
Да дойде вече пролетта
и с пролетта и радостта!
Запитах аз и минзухаря,
на туй кокиченце другаря:
- Кажи ми, мило горско цвете,
кажи, дете на снеговете,
кога в тез глъхнали присойни,
ще дойдат всички птички пойни? -
И на кокичето другаря
на думите ми отговаря:
- Кога гората се разлисти
и бликнат ручеите бистри,
и по зелените баири
с кавал овчаря да засвири,
но тъй с кавала да запее,
та рудо стадо да разблее,
тогаз в тез глъхнали присойни
ще дойдат всички птички пойни
и с тях ще дойде пролетта
и слънцето и радостта.
Покрий се, горо, с нови листи,
бликнете, ручеи сребристи!
Овчарю, тъй с кавал запей,
та рудо стадо да заблей!
Да дойде вече пролетта
и слънцето и радостта!
И спрях при малката им дружка:
- Кажи ми, дъхна теменужке,
кога в полета и балкани
вълшебна пролет ще настане?
- Когато кукувица кукне
и всяка пъпка се разпукне.
И почне зрънцето да никне,
а кринът бял към мен надникне,
през оросените треви
сърдечно да ме поздрави,
дъхът си с моя дъх да слее,
да възликува, да копнее,
тъй както мен за нежността,
за младостта и радостта -
тогава пролет ще настане
по тез полета и балкани, -
Тъй каза мъничкото цвете,
забрулено от ветровете,
и скри свенливо то главица
наново в младата тревица.
Закукай, птицо кукувице,
ела, о пролет хубавице -
да бъде на земята младост
и вечна, безконечна радост!
КРАЙ ЯНТРА
Когато кротко пада вечерта
над моя роден край, над мойто бедно село -
Исус след нея слиза - бос и в бяла риза -
да види мъката, теглото и скръбта
на моя роден край, на мойто бедно село.
Тогава се завръщат пак стадата,
и морните орачи и копачи,
и майките под черните чумбери,
и бледните посърнали девойки,
завръщат се без песен от полята,
и с тежък черен облак над душата -
в бордеи ориста си да изплачат.
И тъй приижда с много скръб нощта
над моя роден край, над мойто бедно село -
и ляга над баирите край Янтра,
да бди над мъката, теглото и скръбта
на моя роден край, на мойто бедно село.
Тогава пак за теб бера цветя,
бера цветя по синурите, в здрача,
и слушам на щурците песента
и гледам във звездите до забрава,
и мисля колко рано пролетта
и младостта и пролетта минават…
И плача дълго, безутешно плача.
А призори от тъжните поля
на моя роден край, на мойто бедно село,
Исус си тръгва - снел венеца трънен -
пред мъката, теглото и скръбта
на моя роден край, на мойто бедно село.
ВЯТЪРЪТ ВЕЕ
Вятърът вее - Янтра люлее…
Край река Янтра е мойто село.
Над него стоят дор три баири,
но по тез голи, сиви баири,
ни звънци бият, ни кавал свири.
А нявга тук песен ечеше
и сребролика Янтра течеше.
А сега Янтра мътна извива
и край ливади, угари, ниви,
и край широки, черни поляни
влече към Дунав жалби събрани -
от двата бряга, от три баири,
от всяка къща на мойто село.
КРИН
Край мойта Янтра тъмен крин цъфти,
тъгува той и вехне край реката…
С любов разбита и с несбъднати мечти
на тъмен крин прилича ми душата.
Ах, нежен крин, теб есента ще ослани,
а мене - спомена за миналите дни.
УВEХНАЛИ ЦВЕТЯ
Увeхнаха набраните за теб цветя,
а колко аз те чаках, как сърцето страда!
Ах, не знае нито рая, нито ада,
тоз, който не е любил на света…
БЕЗ УТЕХА
Тъжиш във оня шумен град,
гнети те неговия трясък,
и непрестанното кипение
и ослепителният блясък.
След черни грижи, скръб и глад,
след върли бури и вълнения
за тишина си закопнял
и безутешно замилял,
за твойто бедно, родно село; -
там дето Янтра сребролика
шуми край жълтата тръстика
и край зелените върби,
и се разлива неспокойно,
безкрайна, вечна и велика
като народната печал.
2.
Разбирам тежката ти мъка
и твойта страдала душа -
ти искаш да си пак в полята -
сред жълти ниви и цветя.
Да бъдеш в родното си село
и с облак чер на бледно чело
да влезеш в бащината къща,
която бурени прегръщат
и спомени за теглила…
Да видиш пак онез баири,
където с гега във ръце
вървя след двата сиви вола,
и сбира в детското сърце
и в дълбините на душата,
скръбта велика на селата.
3.
Но ако някога се върнеш
напусто ти ще търсиш да намериш
Драганово със старите фенери,
със хижите от слама и тръстика,
и плетове със тръне и лозина…
Сега и тука свети електрика
и ден и нощ гърми юзина -
гърми на новото живота
и друго поколение живей…
4.
И вече няма хижите с тръстика
и дворовете стари и широки,
оградите от тръне и лозина
и дървените малки мостове.
Навсякъде е всичко променено
и селото на град прилича.
В ръжда е тежката мотика
и острият жътварски сърп;
веч пеят трактори в полята
и вместо аромата на цветята
навред е мирис на бензин.
И няма прежните девойки,
ония слънчеви деца,
с лица от бури потъмнели,
облечени в дебел сукман.
Сега и те са сякаш други,
натруфени във скъпи дрехи,
с лица по-бели от зората
и със разпуснати коси,
и в задимените кръчми,
където бясно джаза бий, гърми -
танцуват танца първобитен
на черната безправна раса.
ЕЛЕГИЯ
И тази вечер тихи сълзи ме задавят
и остра болка къса моята душа…
Кой може първата целувка да забрави
и пълният с магии сън на любовта?
Но благославям пак нощта безлунна,
в която ме прегърна и целуна.
ЛЮБОВ
На Елена
Под нашта стряха пей дъжда
онази песен недопята,
която слушах из селата
и я забравих във града…
А ти ме гледаш все така,
с дълбока нежност и преданност
и милваш с трепетна ръка
наново цъфналата рана.
Наново спомена изгрял
на притъмнялото ми чело -
за мойто бедно родно село,
където в бедност съм живял,
където Янтра пей и стене
и край върби, брези, тръстика
влече с водите си студени
народната печал велика.
КЪМ СЪБРАТЯТА
Говорят пак, че ваште стихове
са музика, която равна няма…
А в мойте песни биело сърце,
но липсвала им техника голяма.
И грация, динамика и чар
сте имали, които побеждават…
И за признатия ви Божи дар
награди ви отсъждат и ви славят…
Че в тез години на беди и зло
и на жестоко страшно изтребление,
далеч сте вий от хорското тегло,
и е невинно вашто вдъхновение.
Вий пейте за очите, за цветята,
и за лазурния и звезден свод,
а аз възпявам болките, теглата
на тоз изстрадал, чер и клет народ.
Затуй и ваште песни са изящни
тез тихи песни на мечти, любов -
че няма в тях на гладни и нещастни
плачът горчив и ропота суров.
А кротко се усмихва в всеки стих
една жена в брилянти и коприна,
и тя пристъпва, в час и драг, и тих
в чертози, паркове, градини…
Не е от камък моето сърце
и то бленува, страда и обича,
и в много мои сънища снове
едно безкрайно хубаво момиче.
Но как за този свиден, светъл ден -
изгрял за мене - само, аз да пея,
когато в тъмна нощ и угнетен
светът от ужаси немее?
СОНЕТ
На дъщеря ми Мария
Звънят ти чудни песни във душата
и твоя детски мир е веч смутен…
О, знам, когато легна във земята
по моя друм ще тръгнеш вместо мен.
Но ти дано да бъдеш по-честита!
Дано сред блясък, слава и цветя,
не се почувстваш никога разбита
и горка и самотна във света.
Осеян бъше моя друм със тръне,
и злоба и коварство срещах вред,
в тревога бях наяве и насъне…
Дано ти срещнеш само мир и радост
сред по честит и по-свободен свят -
и в празници да мине твойта младост!
