Анита Коларова

За голямо съжаление не съм запазила своите писма. Не съм писала чернови. Ето защо не мога да кажа за коя статия на Иван Руж съм му писала възторжено. Радевски бе откровен:„За статията на Ив. Руж - съжалявам! - не мога да споделя Вашия възторг. Независимо от многото верни неща в нея - тя е ученическа, догматична и казионна статия. Той някога бе сътрудник на РеЛеФ, но така си и остана на тогавашните си позиции и не се научи да вижда литературния процес в цялата му дълбочина и разновидност” /16 юни 1982/

Радевски особено ценеше Вапцаров- познавали се бяха - и аз го молех да ми разказва за него. / „Той беше безспорно даровит поет и чист човек!”/, но поставяше в класацията си първо Никола Фурнаджиев и Гео Милев. Настояваше да ги чета: „Засега Ви препоръчвам да прочетете отново стихосбирките „Пролетен вятър” и „Дъга” от Фурнаджиев и цялото списание „Пламък”, редактирано от Гео Милев.” /16 юни 1982/
Заглавието е подчертано дебело.

Навярно някъде в печата Хр.Радевски бе поместил нещо за Н. Фурнаджиев и аз съм му писала по този повод писмо с въпроси, породени от прочетеното. Ето част от отговора:

„Благодаря Ви за ласкавото мнение относно бележката ми за Фурнаджиев. И между другото ме питате каква разправия е имало около честването на Яворов. Ще Ви кажа накратко. В потушаването на Септемврийското антифашистко въстание от 1923 година - в помощ на полицията и войската взеха участие и цивилни групи. Те се казваха шпицкоманди. В тях - за срам и позор - участваха и някои писатели - Дим. Симидов, Йордан Стубел, Владимир Полянов и др. През 1924 год. група писатели около „Златорог” решават да честват 10-годишнината от смъртта на Яворов. Това честване стана в аудитория 45 на тогавашната ул.”Тетевенска”, сега „Будапеща”. И поканват и сътрудниците на редактираното от Г. Бакалов сп. „Нов път” - Асен Разцветников, Н. Фурнаджиев, Ангел Каралийчев и Г. Цанев да участват в честването. Но революционният печат много остро ги упрекна, че вършат работа с фашисти. А България още димеше в кръв. Почна се остра разпра, но наскоро бе извършен атентатът в катедралата „Св.Неделя”, рев. печат бе спрян, а четиримата сътрудници на „Нов път” се оказаха в „Златорог”. Пък и времето беше страшно”. /28 юни 1983/. Съкращенията са на Радевски.

Сега, като преглеждам писмата му, се оказва, че освен за литературна история ние сме беседвали за модите в литературата, за лошо написаните учебници, за преводите му, за нашумели статии, публикувани най-вече във в. „Народна култура” и др. Има и нечетливи места, които крият смисъла си. Като 7- годишна много харесвах превода му на поемата „Мистър Твистър” на С. Маршак. Той ми изпрати с автограф една преводна книга за деца, струва ми се че бе озаглавена „При вълшебниците”.

Ето един случай, който съм споделила с Хр. Радевски. Реших се да отида в редакцията на голямо списание за литература при известната редакторки Р. А. Тя ме прие любезно и първото нещо, което направи, бе да ме почерпи с цигара. Отказах, тъй като не пушех. Това беше грешка, която отчетох после. Тя се зачете в стиховете ми, после вдигна глава и изрази учудване, че толкова млад човек като мен пише „старомодно”. Беше харесала само стихотворението ми „Осъдени души”, което завършваше с думите - „Не си отец Ередия,/ не съм аз Фани Хорн”, но ми го върна: „Нали разбирате, тая гнила буржоазия…” Нищо не разбрах, но си отидох обезсърчена. След години тази поетеса замлъкна задълго. Ето какво ми писа големият поет по този повод: “След време вие ще й пишете: „Ты старомоден - вот расплата / за то, что в моде был когда-та..”

Много приятно ми бе едно писмо, за което не съм споделяла никъде, и дори сега, преди да пиша за него в „Литературен свят,” се двоумих дълго. Но реших, че с нищо не накърнявам паметта на поета, с който не сме се виждали на живо. То започваше така:

“Драга Анита Коларова, вчера получих стиховете, прочетох ги на един дъх, защото ме хванаха там, дето поезията хваща. И аз се влюбих в поетесата Анита Коларова. Не зная авторката млада ли е, възрастна ли е, красива или некрасива. Но стиховете й са млади и красиви. В тях се чувства и житейски опит и младежки порив. И сигурна мярка на художник, който знае стойността на словото. Говоря за първото си впечатление. И съм сигурен, че ако ги прочета няколко пъти и по-внимателно, а не емоционално - навярно ще открия нещо, което може да бъде по-добре. Но когато вървиш през градина с хубави цветя, налага се общото, очарователното, а не отделните криво израсли клончета и повехнали листи. В едно писмо ми писахте, че съм Ви открил. За тогава преувеличавате. Но сега - за себе си - Ви открих. Целувам вдъхновената Ви ръка!” /14 ян. 1984/.

Всичко това, което пише Христо Радевски, е напълно невинно и платоническо. Но той беше емоционален човек. А за мен беше и голяма личност. В началото на 90-те години, когато боледуваше по-често, Радевски обичаше да посреща в дома си съпругата на Цветан Стоянов Антоанета Войникова, с която намираше общ език. Зная го от последните му писма.

***
На 16 февруари 1996 г. в. „ДУМА” съобщи с едър шрифт: ОТИДЕ СИ ЕДИН ГОЛЯМ ДУХ”. Запазила съм вестника. Поместена е снимка на Христо Радевски с негови почитатели, на които дава автографи. От ляво - колонката на Стефан Продев -„В този тъжен зимен ден Христо Радевски отива при своите велики и верни другари. При онези от съзвездието.” Горе в дясно има две факсимилета - личи, че са писани от немощна ръка. Под тях - бележка на редакцията: „Последните стихове, писани от ръката на поета на 10 януари 1996 г.” Това са две малки сатирични стихотворения, които предлагам отделно. Следват мненията на известни поети под заглавие - С КАКВО ЩЕ ГО ЗАПОМНИМ:

Валери Петров: „…Обич към природата, мъдри мисли за живота, любовта и смъртта. А критиката на обществените недъзи, сатирата бяха стихията, на която той отдаде в буквалния смисъл на думата и последната капка мастило на перото си…”
Павел Матев: „..Лично аз се учих от стиховете му, от гражданския му морал и от цялата му незавидна съдба да отстоява хуманизма и истината.”
Александър Геров: „След Ботев и Атанас Далчев за мен Христо Радевски е сред най-големите наши поети.”
Проф. Тончо Жечев: „Христо Радевски винаги ми е приличал на Лермонтовия герой, който вика бури, но гръмотевиците са винаги върху неговата глава.”