Георги Илиев

Сред леден мрак и сняг и скреж
Ти громко спомени зовеш
И вечен, ведър сън прокуди:
С гласа на бели пеперуди
Примамваш гаснещи лампади!
Напразно! Черни водопади
Не шепнат речи и едва ли
Ще трепнат сенки във душите
Пустини жарки преминали.

Из бели приказни страни
Тих спомен днес ме буди тихо
И гледам: всичко разрушиха
Коварно миналите дни:
Над изкласили млади ниви
Допява ледната си песен
Победно звънката коса.

Ограждат траурни оливи
Миражите на тиха есен
И ето: влажни аметисти
Топят се в погледа ти чисти:
Във тежък сън си уморена,
Смирена щерко на Морена!
- Пристъпваш - знам - за моя пир,
Но ето: златният потир
И в него мойта кръв вледена…

Ти тръпнеш; в поглед тъмен свети
Венчален плам; трептят крилете
На демон. С демонски желания
Влечеш ме в черни падини
И грабиш светлите ми дни. - - -
Ти ме разхити! - Аз, призваният,
Догарям в ледени страдания
И чезна тъмен и без вест.
След бурно щастие, злочест
И сплетен в демонски гадания,
Потъвам в твойте мрежи днес.

Скован в стоманени звена
Тешат ме твойте лабиринти,
Че те владея сам-самин. Ти
Скърбиш зад моята стена
И пиеш сетни, бледи сили.

Забрава стеле черна свила
Над белоснежните вершини
На стръмен, черен друм. Тежи ни
Безкраен сън и в късна доба
Ни идват призраци из гроба
По черен друм - опечалени,
О, щерко тленна на Морена!

На бряг пустинен ли запали
Ти болни, сини огньове
Над потъмнелите кристали?
А странно ни смъртта зове
И тихо плаче тъжний мир:
И теб, и мен в ясписов вир,
В ковчези сред златисти пари,
Отзовават траурни лодкари
Към скръбни, скръбни брегове,
Горе тихо слънцето догаря…

Опиянен в света разлъка,
Сред горести неизброими,
Изгарям в свойта горда мъка
И пея твойто светло име.