Георги Илиев

Той не беше змей, нито приказен царски син, но кога пристигна и застана пред езерото, на челото му грееше звезда…
Разрушените стени на старинни дворци в Оровник си зашепнаха за първи път след многовековен покой. Зашепнаха и събудиха спомени за минали, светли дни. Езерото леко плисна водите си, а тъмните тръстики му се поклониха: на Охрид пристигаше гост. Нощта го видя, сепна се и закри с ръка лицето си; раздра дрехата си по Мокра планина и отмина: стопи се от завист и потъна в синевата на албанския планински лабиринт, а езерото светна като жива сребърна рана.
Влажна зора метна седефно ветрило. Разсветните багри на новия ден оживяха и се покатериха по плешивия лоб на Томорос, оцветиха спокойното сребро на водите, погалени от леката длан на влажен утринен лъх. Като че ли над вълшебния и приказен свят пристъпваше първият ден при сътворението. Езерото се пробуди. Тихите вълни стрелнаха към чудния гост малки сребърни стрели. Те звъннаха по светлия му нож, отразиха се о високото му чело и пронизаха леките одежди на русалките - сънните утринни синеви минаваха на пръсти над Оровник, затичани към сънливия злак по бреговете на Дрин, ръсейки син прах над съня на развалините и на непробудените върби.
Веселата усмивка на утрото погали кротко руното на белите мъгли, пропиля с приказно разточителство бели лъчи над водите и запали тръстиките по влажните брегове. Осените и върбите се надигнаха, видяха образите си отразени в огледалото на мъглите и, засрамени, отърсиха клони и отправиха поглед към Оровник.
Гостът не беше вече там. Погълнал го бе прашният завой на белия друм, виещ се по брега на езерото като мъртъв змей от забравена приказка. Преминал с тежки стъпки, поглъщани от синкавите сенки на старите сгради в Охрид, той бе застанал над стария Хрид - над крепостите на града. Томорос, в меден пестник, издигаше над главата на госта венец от първите цветя на слънцето.
Когато младият Боилъ спря над потъмнелия от плесени и лишеи Хрид, вълните на езерото бяха тръгнали към Мокра.
Летяxa бавно една след друга като бойните редици на странно войнство, плисваха се в отвъдния бряг и все така стройни, една след друга, пресичайки редиците на първите, връщаха се към града. Гостът мислеше: мил им е брегът, от който са тръгнали, та се връщат да погалят тръстиките му, да разлголеят чълновете, да плиснат бели бабки по пясъка. Радостта на отминаващите и пристигащи вълни беше голяма, защото две светли очи ги гледаха - очите на младия гост, застанал над зъберите на древния Хрид на града. Радваха се малките вълни - отиваха напред, връщаха се назад, кръстосваха редиците си, и там гдето се преплитаха две вълни, кацваха малки, бели пеперуди - меки разпенени води. Младият Боил се просълзи: „Много бели кокичета цъфнаха за миг по-голямата ливада на това водно поле! Ще сляза да откъсна за нея. Тя е отвъд на брега, и както се казва в приказките, затворена от огнен змей в магьосана кула”… С лек чълн ще отплува той, ще разруши кулата, ще отнеме затворницата от чудовището, а светците на храма ще слязат от иконите и ще благословят любовта му.
Когато младият Боил слезе до езерото, видя, че не е сам: нечетни лодки и чълнове, весели с пъстрия си товар от моми и бойци, го чакаха. Той бавно премина светлата ивица на жълтия пясък. Лодката прие госта и радостно се олюля. Все още прав, той се обърна и погледна града. Не го видя, а чу живата му душа: народ се стичаше от всички улици към езерото. Пътят откъм Оровник сега приличаше на тъмно платно, снето от кросното и простряно по бpегa. Звънарните се бяха пробудили: вълните на тържествен звън плискаха в морето на чудна радост. Отвъдният бряг, сплетен в мрежите на звъна, чакаше младия жених.
Слънцето стоеше вече високо над главата на младия Боил, сипеше златна жар по шлема му и проправяше на лодките златен път по водата. В рамката на пламнали в светлини планини, езерото не беше вече водна шир, а щит, огромен и зелен, захвърлен от уморен воин в долина между смълчани планини. Сега, под лъчите на обедното слънце, зелената му стомана блестеше и потрепваше: в правилни шахматни редици подбягваха белите пеперуди на вълните.
Далече на юг Поградец мами с фантастични линии. Сякаш там се издигат високите кули на вълшебни замъци и древни крепости, сплетени в нишките на бял сън, а на запад звънарнaта на свети Наум пална звездата си да освети пътя към своя бряг. Там, в полумрака и тишината на храма чакат - стар духовник и мъдри светци, да обручат младия Боил с невестата. Пленница в кулата на змея, тя го чака неспокойна и тръпна гледа към езерото. Зунзулите от нейните градини дишат уморено.
Женихът е прав и весел. Веслата с напевен съсък се дигат над водата, чълновете прориват път из гневните вълни - сякаш черни биволи тежко плават. Добре ли чува той? - Мълчаливите планини вече почват страшен разговор. Долита воят на отпочнат бой. Морният грохот на мортирите се разбива о медната броня на Томорос и тежко пада в езерото.
Скрити някъде невидими великани, отдъхнали за миг, отново гневно мятат железни боздугани в бронята на безумието. А то, затворило очи, диша бавно и праща зловещия си смях: хо, хо, хо!
Младият Боил е смутен: врагът се опитва да прегради с огнена стена пътя му. А тя - невестата, е отвъд и затова му се струва, че някой е разпънал на кръст истината и тя ридае глухо… Лодката му лети напред към Струга и хиляди весла в ръцете на юначни веслари се дигат над водата и бързо потъват пак. Над Струга е лека мъгла. Зелени вълни галят лодката, пресичаща идещите насреща й редици сребърни рибки, литнали да посрещнат жениха, целуват се весело една друга, плъзгат се по мокрите весла, губят се, отново изхвръкват над водата, забързани да отнесат вестта и на другите, които не са чули звъна на старинните звънарни. О, те не чуват грохота на мортирите, зловещия вой на огнеметите, пукота на белите смъртоносни цветя, които цъфтят над главата на госта, нито виждат сенките на стоманените орли, виещи страшно хоро горе на небето. „Хо, хо, хо!” въздишат и Мокра, и Томорос, и бялата далечина на Поградец. Младият Боил плава към Струга, а над Струга е лека мъгла.
Слънцето бавно се стопи в сребърната линия на запада. Нервните очертания на планините пламнаха в серни пламъци, окъпани в сребърен прах. Не е залез, а като че ли сребърното ветрило на голяма комета е гигантската четка на художника, който по чертата на запада е теглил широка ивица сребро. А над езерото - от запад към изток, като над голяма гусла, с опнати струните на последните лъчи. Мокра и Томорос, потъмнели и тъжни, чакат нежната им песен, която невидимият гуслар ще събуди - чакат песента на младата невеста и чудния жених. Но няма нежна песен. Човекът е сложил върху огнището пъклен котел, в който кипи тътенът на чудовищна борба. Няма нежен звук, а вой, чиято нота не е писана още върху петолиния. Земята трепери и тежко стене - земята моли за отдих, езерото леко се вълнува, а над Струга е сива мъгла.
Вечерните светлини разплавиха зелената стомана и сега езерните води са разтопен яспис, в който плават бели лебеди, и бели риби, разбудени от сън. Пепелявите рози на шрапнелите цъфтят бързо една след друга и плавно се носят под перести цветни облаци. Небето вече е плаваща над езерото палитра. Първичните стихии чакат художника, а човекът си праща смъртоносни поздрави. Палитрата оживява: от нея изхвръкват ята подплашени фламинго, безшумно бият цветни крила и сипят над водите рубинови, аметистови и креолитови кристали. Капките на цветния дъжд пробождат широките простори на водите и бавно се разтапят в тях. А воят, чиято нота не е писана още върху никое петолиние, извира все по-страшен из тъмнеещите гънки на запада. Над Струга е тъжна мъгла.
Младият Боил плава по теменужно вино към полето с алени зунзули. Там, в магьосана кула го чака невестата. Но над Струга е тъжна мъгла. Звездата от звънарнята на свети Наум отдавна е загаснала и вечерта изгриза линиите на замъци и крепости в Поградец. А кога женихът се обърна да подкани весларите чевръсто да метат веслата, видя се сам. Последни червени пламъци - петна кръв от сърцето на мъченик, багреха зъберите на стария Хрид. Езерото беше голям лин, в който стоманените линари на смъртта бяха стъпкали сочно грозде и отминали.
Сега накъде?.. Напред врагът градеше огнена стена, а Струга потъваше в тъмния кът на неизвестното. Нощта разпъна черния си шатър над езерото, звездите се откъснаха от небето и закапаха в успокоените му води. Луната, огромна сълза на скръбта, се е спуснала по сребърни вериги ниско над езерото, в което възпламват леки пламъци.
Небето се отдръпва настрани, като лизната от лек вятър синя завеса и разкрива бездънните простори на всемира.
На челото на младия Боил не свети вече звезда. Величаво и тихо. Врагът е уморен и почива. Над Струга е пълен мрак, защото прииждат уморени облаци от запад, поглъщат луната в черната си утроба и легат над Охрид.
По друма, край порутените старинни кули на Оровник, влачи сянката си самотен пътник. Скърбя за пътника, жал ми е за младия Боил, за победения от живота човек. Изоставен, изплашен от железния огън на врага, той забрави невестата, захвърли в праха розовите зунзули. Кога погледна последен път към Струга, гънките на албанските планини цъфнаха, изплезиха му присмехулно червения език на усамотен изстрел и нощта болно въздъхна.
Пътникът отива бавно на север, топи се в нощта и става все по-малък, а жал ми е за него и за неговия ход: да измери с гузни стъпки неизмеримото.

сп. „Гребец”, № 2, 1934 г.