Никола Иванов

Елена Деянова е поетеса с доказани възможности. Това потвърждава и последната й стихосбирка „По месечина”. Поетичният сборник съдържа петдесетина стихотворения и нито едно слабо или случайно, защото всяка лирична творба защитава присъствието си в книгата с несъмнените си художествени достойнства. Където и случайно да отворим стихосбирката, ще открием стихове, в които се срещаме с истинска поезия. Ето началото на първата творба от сборника „Месечина”:

По месечина кучета вият.
Ръмжи в тях глутницата,
настръхват кожите.
Хвърлят се в нищото.
Бесуват. Пият кръв от звездите
в нощи безбожи.
С прътове брули
острият вятър,
лют и одимен
пращи в комините.
Спомени идат
като грамади,
затрупват пътя,
отприщват зимите.

Нещо стихийно и тайнствено излъчват от недрата си тези стихове. Техният автентизъм е несъмнен. Това е атавистичното усещане на лирическата героиня за непознаваемостта на природата и същевременно чувството, че в последна сметка си част от нея. Стиховете са драматични, динамични и стихийни, задават много тревожни въпроси. В „Звезди от мед” сътвореното от природата и съграденото от човека се подкрепят, крепят се помежду си, защото всичко в последна сметка е дело и воля на Създателя.

Надарена с тънка сетивност и аналитичност, Елена Деянова тръгва от делничното и от природата, за да достигне до познанието и откривателството. Сред непрогледния хаос тя открива магията на простите неща и никъде не се изгубва в бита. Греяното вино лумва и се точи, блясва по устните като карамфил. Колко красота откриваме в „Коледен сняг”:

Сняг вали!
В мен отново
момичето ахна и плесна с ръце.
А там горе, една Снежна кралица
разпиля ме перце по перце.

Или пък в „Януарско стихотворение”, което не мога да се въздържа да не цитирам цялото:

Под скъсания чул на януари
разрошени врабци
кълват деня.
С набъбналите капки дъжд
се хранят
и лягат в облачните си гнезда.
Над тях -
изпрана риза е небето,
издута и препълнена от сняг.
Пера и пух
валят, валят…,
където
мъгливите врабци насън летят -
до утрото,
по януарски сбито.
Замръзнало като троха в снега,
едно кокиче пърха над мъглите.
На него
сякаш се крепи светът.

В стиховете на Елена Деянова съжителстват огънят и снегът, слънцето и мъглите, небето и земята и т.н. Тези оксиморонни съчетания разширяват неимоверно обемите на творбите. При тази поетеса образите и метафорите се наслояват по естествен път, те са автентични, а не съчинени, умозрителни или външно привнесени. Макар изненадващи в много случаи, те са логично съчетани, оригинални и постигат убедително художествените си въздействия.

Стиховете от „По месечина” са нагнетени с екзистенция. И това не се отнася само до творбите, свързани с религиозни празници и мотиви като „Сирна неделя”, „Еньовден”, „Раздаване” и други, но въобще за всичките стихотворения, независимо от тяхната тематика и проблематика. Няма творба, в която в последна сметка екзистенцията да не преобладава. В „Прах” и „Пръст” поетесата припомня, че всички сме смъртни и трябва да бъдем по-добри и хуманни. Неразривна е връзката между живи и мъртви. Ето финала на „Грешните”:

Оставаме едни и същи
дори в молитвите на свещите
и в бесовете си повтаряме:
- Помилуй, Господи,
нас,
Грешните…

Молбата на поетесата към Бог е да бъде милостив както към мъртвите, така и към живите, защото всички са били и са грешни и всички имат нужда от милост. Или пък краят на „Кокичета”:

И само къщата, и аз -
сами във тъмното,
берем кокичета в нощта
с луната пълна.
Където спомените спят,
растат кокичета.
И всеки дъжд,
и всеки сняг
на мен приличат.

Несъмнена е дарбата на Елена Деянова да осъвременява фолклорни мотиви, да ги интерпретира по своеобразен и оригинален начин, като ги вплита неусетно в стихотворенията и чрез тях придава неочаквано звучене и акценти на творбите си. Поверията са преосмислени от поетесата.

Много нежност и тъга струи от стиховете на Елена Деянова. Тази поетеса притежава фина чувствителност, нейната лирика е дълбока, смислена, нежна. Тя е една подадена приятелска ръка и покана да се приобщим и заедно да открием и съпреживеем красотата:

Ако бях дъжд,
щях да целувам
всеки лист на градинската роза.

……………………………………………..

Ако бях дъжд,
щях да сляза по миглите,
да погаля раменете и шията
и да заспя върху гърдите ти…
В съня ти щях да бъда дъжда. („Ако бях дъжд”)

Или пък „Зелено”:

Зелено е.
В очите ми се смее
една разчорлена върба сред пътя.
Наливат сок тревите покрай нея.
В шивара вече диви гъски мътят.

…………………………………………………..

А мравките пълзят, пълзят нагоре
и божи кравички по мене пъплят,
в душата ми е толкова зелено,
където първо пролетта разпъпва.

А едно стихотворение е озаглавено „Нежно е…”. „Мамо” е изпълнено с дъщерна нежност.

Ярките, крещящи цветове не са присъщи за тази лирика. За това говорят както заглавията на отделните стихотворения, така и на двата цикъла на книгата - „Бяло, върху бяло, върху бяло” и „Дъждовно зелено”. Предпочитаните цветове са бяло, зелено и по-притушените нюанси на цветовете, които придават истинския смисъл на нещата. Чистотата властва в поезията на Елена Деянова. Тя е мека, на места кадифена, неагресивна, макар и често стихийна. В тази лирика усещаме български дух, осезаемост, чувствителност, българска атмосфера, бит, нрави, обичаи, но те са универсализирани в максимална степен.

Творбите от „По месечина” са достатъчно метафорично и образно наситени, затова са художествено силни и убедителни. Това е истинска поезия, защото не разчита само на поантите за осмисляне на творбите, а стихотворенията са цялостно изградени и с много смислови поетични акценти.

Елена Деянова пише както в модерен класически стих, така и в свободна поетична форма. Тя притежава несъмнен усет към формата и стихът не я затруднява. Тя няма измислени или съчинени стихове. При нея словото идва така, както се е сложил животът й. Елена Деянова несъмнено е сред стойностните ни национални поети.

Елена Деянова. „По месечина”. Лирика. 2014 година.