ОТЛОМЪК ОТ АМФОРА
ОТЛОМЪК ОТ АМФОРА
Ненужен никому отломък - мъртва глина,
изпечена до черно
в древна пещ,
в дланта ми идваш ти от рова зинал -
да ме зарадваш с полъха горещ
на лятото,
което в дни далечни
целувало те е,
когато ти
си бил две шепи пръст
под тези вечни
тракийски широти.
В теб
коренчета
впивали са
жили,
за да нахранят млечните зрънца…
Ти раждал си вино
и хляб,
и билки,
и митове
за богове-слънца.
Правнуците на траки
и славяни
посрещали прабългарите с тях;
лекували взаимно свойте рани
след боеве
с веселие и смях.
А ти лежал си вече във земята,
отломък чер,
загубил във пещта
дъха на коренчетата…
Изтляла
в жаравата навеки паметта
на жилавата жива глина, дето
дарявала дедите ни с живот.
Ненужен никому…
Единствено сърцето
ти стопляш
с топлина на южен плод!
1982
ДЪЖД В БОЖЕНЦИ
Светят плочите на покривите стари -
ситен дъжд роси
през ореховите ластари.
Светят вчерашните тъмни плочи.
Чудно светят…
И пробуждат здравеца и белите пердета.
И макар че още
утрото с нощта е слято,
те огряват моето боженско лято!
и събуждат вдън душата ми стаена радост,
че съм още жив,
че още е кръвта ми млада!
Светят!
Светят утринните мокри плочи,
а в гърдите ми пак вярата
в доброто заклокочи.
5 юли 1980 г.
