Румен Стоянов

ВЪЗПЕВ ДВАДЕСЕТ И ТРЕТИ

Край угари, сливаци, урви,
досам плетища, плочници
ти не се бъзливо криеш,
а стърчиш
и отявлено се шириш,
теб човеци не обгрижват,
но пак пребъдваш, саморасляко:
с теб е Бог;
някъде рамо си до рамо край бучиниша,
на бой стигаш по-ръстат от мен,
дето те възхвалям
и позобвам,
макар стародавния прекрасен звателен падеж да съхраняваш,
бъзе;
неканен у дома, в полузапуснатия двор настъпваш,
под дъжд, в омара,
припекливи тихомълки ми приятелю,
безспир, скромно, добросъвестно се трудиш
обилно да произвеждаш за твари, люде целебен чер растителен хайвер,
теб пернати облитат,
насекоми те облазват,
туй не те смущава,
неотстъпно своето го вършиш,
та гроздоподобни съчленения по краищата си въздигаш
и натежали от яркоцветен сок ги висваш,
чадърообразно подредени плодчета сачми,
по чернота, меки бисери, с гарвана се надпреварват,
венци на твоето предназначение,
аз уважително ги наобикалям,
чакам да се хубаво налеят,
па ги късам, роня,
в буркани турям
(пласт зърна, пласт захар),
понякога в скоропоговорка си повтарям:
бъзе, бъз, бъзак, бъзарлак и бъзовина,
някои треви, дървета, храсти вече посърват, есенеят,
а ти още вириш бодро тесни листи,
искаш с тях лятото да уловиш и на превала му да задържиш:
мигар малко ти е, че слънце си затворил в ситни чернозария,
с които ще ме угощаваш зиме?

Сред поле дърво високо,
под дърво бистър кладенц,
бистър кладенц не замръзва.

ИСПОВЕДАЙТЕ СЯ ГОСПОДУ

Хоп,
мислом живота си подобно ръкавица обръщам,
гледам обратната му страна,
неизживяната,
чети измервам го с нестореното от мен,
все едно преценявам не по върховете планина,
а с пещерите.
И как неподозираемо различна е гледката.
И как укорна,
чак тъжна:
пълна с ползи завинаги пропуснати.
Защо в далечен примрак тръгнах си преди птицата да свърши оная всеотдайна
                                                                                                                         песен?
Кой ще ми върне от мен глупашки пренебрегнатото?
И за къде бързах?
Мигар оправдана бе загубата и ней безброят сходни?
Видях бук тристволен, защо под листовините му не приседнах ведро да мълчим?
Кое ме кара тъй често и безразсъдно да пропилявам сгоди?
Защо не погалих магарето, което пасеше бавно и умислено?
Защо не обдарих с ласка, може би утеха, труженика опашат и скромен?
Какво ми струваше да проявя уважение към дългоушкото?
Защо прегръдка с някого, за която знаех, че ще ни е последна, не я задържах още
                                                                                                                                малко?
Люляков храст ухаеше тъй дружелюбно и величествено, защо не му се насладих
                                                                                                                                повече?
Към двойната дъга в небето детски бях протегнал длани,
ако още малко се повдигнех нямаше ли да я пипна?
Как можах да не отида в повече острови из южните морета?
Защо не казах по-топли, а не бодряшки думи на болния ми брат:
понеже не допусках, че подир три дни ще умре ли?
Защо късно-късно проумявам какво трябвало е да направя?
Лекомислие?
Неопитност?
Самозаблуда, че животът ми е дълъг-дълъг, а не днес троп, утре гроб?
Неосъзнаване, че всичко, дори най-втръсналото е неповторимо?
Свенливост?
Немара?
Мързел?
Високомерие?
Недостиг на любознателност?
Че даже най-мигновения миг трябва да го изживявам безостатъчно като щедър дар
                                                                                                                                   свише?
Че помилуй мя, Боже, Твоею благодатию
е и да ценя безценността на всяко мигновение,
а не го ли върша граничи с прегрешение?
Че живея ли нещата вяло няма да усетя предсъщността им?
О, колко делви, плетища, дикани, грънци, налъми, харании и прочие изчезнаха во
                                                                                                                                   веки,
пък аз, непредвидлив и тутав не смогнах в паметта си отчетливо да ги опазя,
уви, не предмети, залези, приливи, та съкровения ми се изплъзват,
а самси животът
и като новородено съм безпомощен да се опълча.
Все пак: едно пропадне в пастта неутолима на времето,
две пред мен застанат,
че да са ми опора в горните покайни думи.

ВЪЗПЕВ ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТИ

Здравей, праведнице безгласна,
в селския ни двор пред теб заставам,
но си мисля, че край твои предходнички минавал, сядал, проповядвал е Иисус, сянка са Му пазили,
с кротки, благи дари угощавали Всеблагия,
богохранима смоковнице
от род Фикусови,
семейство Черничеви,
на малината, къпината посестримо,
аз ти се любувам, точа лиги,
ти ме не поглеждаш,
имаш си по-важна, всеотдайна работа:
въздух, светлина и топлина, влага, чернозем поемаш,
обръщаш ги на сладки приношения,
излъхваш тишина
(кой ли небожител мъдро води твоите дела?),
аз, суетлив умом, тялом, правя кое-що нахалост,
против волята ми тъна в грехове,
а ти непорочно целеустремена,
разперила грапави широкопръстни длани,
гледката красиш,
пускаш леторасли, грижовно, щедро ги поиш со млечен сок,
утвърждаваш южноземието на моя край,
знойно плодоносиш целебни лакомства,
безвъзмездно ги предлагаш на пчели, оси, птици, люде,
подкрепяш душевното ми равновесие,
искам като теб да върша само добрини,
ти, растителна княгиньо древна, ме привличаш неудържимо,
обикалям те, мишкувам, търся и намирам завършеци крушообразни, късоопашати, отвън тъмен изумруд, вътре същност розова и зърнеста,
разпуквани от дъжд и жега,
че да се сбъдва тям писаното.

ДЕН, ДЪБ, ДРЕН

Ден денува,
дъб дъбува,
дрен дренува,
кон изцвили,
куче лае,
пчела жужи,
нежно розовеят череши,
лоза раб?ти неотстъпно да стори вкусен грозд,
вредом злак злачи,
аз го ненаситно с очи поглъщам,
до сетен лист и стрък поемам,
зеленията насища цялото ми същество
и се поглеждам не съм ли станал и аз зелен,
въздухът е тъй непорочно чист,
сякаш Господ в безкрайната Си доброта го е току-що създал,
леко-волно ми е на душата и снагата,
аха да литна,
долу е реката, не я съглеждам, но знам, че е неотлъчно там, предначално бистра
и то ме изпълва с благодат,
по воля свише слънцето е разстлало багрен дъхав губер от треви и билки,
вкратце поляна майска,
посред нея седя недостоен,
вцепенен от хубостта на околовръста, на битието,
пасат невидими овце, кози,
чувам медногласния им звън нейде в планината
и ме обзема някакво ликуващо смирение
пред дивностите Божии,
птици, щурци, жаби се надпяват до премала,
а на мен ми примъчнява:
ей сега на всичко туй ще кажа сбогом
и ще тръгна пак към столичната гмеж и смрад.

Защо трябва да напускаме места,
гдето сме щастливи?

За да не олигавим щастието ли?

ТУЗЕМЕЦ ГОВОРИ С ДОШЛЯК

Край сграда някаква завих
и едва не ахнах
от изненада.
Кой си ти?
Как се казваш?
От къде си?
Как не съм минал тук да те видя по-рано?
Може би съм ходил в твоята незнайна мен родина?
Едва ли ще науча как те викат простолюдски, че латински, но:
безименни дървесни друже, приютен от нечии гостолюбиви длани,
благодарствено цъфтиш, избухваш в жълто,
щедро виснало преди зелена листовина,
аз стърча стъписан и прехласнат до твойта ненагледна дивност,
радост възсияла в южна зрима топлота,
грееща и в душата моя,
сега несръчно диря изказ на възторга ми от растителното чудо:
малко докоснимо слънце,
огромен къс живо самородно злато.

Д-Р БОРИСЛАВ СТОЯНОВ - II

Мярна ми се в сън.
Защо не рече нищо?
Не ти позволиха?
Искаше ли нещо да ми кажеш?
Какво?
Или само напомни за твоята стогодишнина?
Усопши татко, в отвъдието рожденик празнува ли?
Как?
За всеки случай в отсамието я бележа,
да ти е честита, пък чрез тебе и на мен.
Утрото към летен ден възхожда,
по Божия заръка божи кравици бързат по Божии дела,
куче дъвче трева, аз теб виждам, че го обгрижваш,
церителю на твари,
хлапе зоби черници,
за мен ти се угощаваш,
набрах липов цвят и го разстлах по леглото (в него ти умря),
стаята се изду от неудържимо благоухание:
в твоя чест, дървото посади го ти.
У дома си жив и по ми сгодно е другаде с теб да водя безответен разговор.
Слушам как дълбоко и неделно гукат площадни гълъби,
гледам как делнично кълват
и за двама ни си мисля.
Сега по-добре те разбирам
отколкото приживе ти:
добих житейски опит.
И по-близо съм до теб.
Но за колко много работи не съм те питал.
Гордеех се, че твоите дела бяха мъжки
(яздеше коне, кобили, скопяваше бикове, жребци),
защо не ти го никога явих?
Но как тъй стана, че дълго и широко говорих с инородци всякакви
зад девет суши, па морета,
а с теб тъй малко си хортувахме?
И бащински-синовно общувахме повече писмовно.
Ще ли някога с теб се покайно изпонаприкажа,
безплътни тате, огрейно мое слънце?
На битието в несекващата суета улисан,
пропуснах безброй възможности
да се радваме заедно и ми е криво.

Ще ли мога грешката оправи, Господи?
Как?
Не знам, не знам, не знам.
И се моля за спасението на твоята душа и моята.

?

Коя ще бъде моята последна мисъл?
Коя ще бъде моята последна дума?
Коя ще бъде моята последна молитва?
Не знам.
Не ми е писано да знам.
И по-добре:
тъй много люде, твари, гледки, спомени, растения искам да обгърна за последно, че.
Че.
Че дано помисля, промълвя, помоля едно,
вместващо ги всички тях:
Боже.

ЛИЦОМ

към перестите облаци:
слънцето заходи,
но те са недокоснати от здрача
и светлеят на възбог вълшебно розови.
Човеците, които поезия не пишат,
но я чувстват,
не я ли изживяват по-цялостно и силно,
щом не се раздвояват да я хартиено улавят?
Не е ли самоизтъкване да я хващам словом
вместо да й се отдавам безмълвно?
Стихотворство не е ли изсушен остатък от поезия,
съсухреното, а не живо, дъхаво и свежо цвете?
Стихосбирка не е ли някакъв хербарий?
Не съм ли вид препаратор?
Защо вместо на хубав миг да се наслаждавам пълноценно
дебна и умувам как бих го изразил със букви?
Откъде тая ми потребност да търся изкази?
Защо са ми?
Какъв е смисълът да вадя на показ най мои съкровения?
Без да го върша не бих ли влизал/слизал по-навътре и надолу, па нагоре из нещата?
Везейки словесност
мигар не се лишавам от много други красоти?
Наистина ли някому (читател) помагам да ги усеща?
Е ли то достатъчно основание за суетната денгуба?

Росна е роса росила,
росила, радост ръснала.

ИЗНЕНАДА

И то каква:
в двора ми поникнал дъб.
По-точно дъбе, но дай Боже яко дъбище да стане.
Добра среща, творение неръкотворно,
как се тука озова?
Всевишният проводи птица да пусне жълъд?
Посредством теб, личбо стволеста, какво ми Господ казва?
Че докато с години бях дълбоко под екватора
по великата Си милост ущедрил ме е
листат закрилник да варди моя бащин-майчин дом?
Да съм първичен?
Създание неканено, ала предраго, кой над тебе бди,
моят ангел ли пазител или друг?
Защо дойде, туй стихотворение ли да напиша?
Ето, поръката я криво-ляво изпълнявам.
Приятелю невръстни, ще ли седя под твоите клони
заслушан в привечерни селски звуци или в различни тишини?
А домородството ми?
Не знам.
Но се надявам и нима това е малко?
Към небето чело вдигаш, но родната земя не изоставяш
и ти благодаря за примера как да живея, ще го следвам.
Исках трети син да имам, а нямам и бъди ми ти.
На теб си ризата окачвам, дано прихвана от твойто здраве,
с дървесна пепел те захранвам, за моите потомци ще ли да се грижиш?
Издънко на семейство Букови, ще си какво:
цер, горун, благун, летен, бял, космат, червен?
Пърнар не си, какъвто щеш бъди, но бъди, та пребъди:
дъбовете сте орисани да стигате до лета хиляда
и дано за чудо, приказ ги надминеш край потомци мои.
Хей, панелени човеци, кой е като мен:
притежавам частен, собствен, личен дъб.
Дерзай, лъве растителни, утеха ми е да си мисля,
че кога тоя свят ще съм напуснал (недалече в гробището черноземно ще лежа)
ти ще дъбуваш и векуваш,
ще те облитат и обкацват хвърковати живинки, ще те облазват насекоми,
ще царуваш над бъзак, смоковница, леска и дрян,
за да онагледяваш, че битието е прекрасно.

Нека.

ЛЕНИВО СТИХОТВОРЕНИЙЦЕ¬

Протяжно се излягат тиквени ластуни,
лозина пухкавее в кръгли малки белоти,
пчела жужи безкрайно,
бръшлян пълзи недоловимо,
упойно дъхти на лято,
зеленика е кротко цъфнала във синьо,
денят неусетно чезне по околните разлати хълми,
от нейде иде бавна сладостна притома.

О, неповторима хубост на селски мигове.

ГОВОРИ КУПУВАЧЪТ

Хей, къщо къщовита
и не твърде старовита,
от ниското при тебе нависоко идвам
и от сърце здравей ти казвам аз,
новият твой собственик,
ще ли ме приемеш,
ще ли се погаждаме,
ти планинска щерка,
аз равнинско чедо,
бъди ми читава и държелива, яка,
да столетничиш и доброденстваш,
че да подслоняваш благо и мои бъдещи потомци,
изрядко ще те наобикалям,
но ще те отдалече мисля,
сегиз-тогиз под твоя покрив ще нощувам,
но грижовно ще те стопанисвам,
неугледно (и аз такъв съм) градежче, струпано от самоуки шопски длани,
по милост Божия сега мене поверено
да те поема, горе-доле спретна, към идното да крачим дружно, с упование,
признавам, не толкова купувам теб,
а твоя околовръст:
южен склон и топла вис, гдето скромно кацнала си ти,
два ореха, клонати стражи от тебе по-големи, обилни птичи песни,
треви уханни, изгреви, па залези отвъд примамливи зелени хълми,
досами теб, откъм гърба, великодушно пази те гора,
дълбоко в твоето подножие речица бистра мъдро бълболи,
а най-вече и над всичко:
свещена тишина,
единствено от безмълвието нарушавана,
и богоносна самота, най-после самота,
избавяща ме от гмеж и скверноти,
че да се току възраждам в най-истинската моя същност, детската,
къщуро придобита скоро, ластовици те населяват,
(под камък зърнах и безобидно скорпионче),
какви били са твоите човешки обитатели не кaзваш,
но друго п? те питам:
ще ли ми помогнеш сетните години, мене отредени, да ги живея
с целебна простота/оскъдие,
че да се от малко малко доближа
към нозете Божии,
раб немощен духовно?

ВЪЗПЕВ ДВАДЕСЕТ И ПЕТИ

Бавнозрейко драг от семейство Розоцветни,
плоде едроват и топчест,
мъхест,
но тежък, плътен, чак корав,
отвън гладък, вътре грапав,
с вкус тръпчив, възкисел, па стипчив,
теб, златозарно дадиво на есента,
поднасям уверенията си за почит:
           лю-лю, лю-лю,
                     дю-
                     ля.
Не е дюля като дюля,
а сегашна миналост:
зад прозореца е зима,
дете с уста лови снежинки,
а ти, слънце дъхаво колкото юмрук на мъж,
топло светиш, грееш стаята,
душата ми,
аз пък ти се радвам, ябълкова братовчедке,
самотна пратеничко на овощните дървета,
два целокрайни листа бдят над тебе да си дълготрайна,
върху перваз стоиш безмълвно, а пък много казваш,
мислом с шепи те поемам, обласкавам и ей ме пак маляче селско,
майка вари дюлено пелте, аз го бъркам,
за награда тава ще ближа,
в бъдното ще чуя:
пуста младост, мила мале, се не вракя,
младост тече, мила мале, като река.

По ред писах както можах.

Кован гердан, вита гривна.

ВЪЗПЕВ ДВАДЕСЕТ И ШЕСТИ

Всепромислителю и Всеподателю, безначални Отче,
не съм достоен многогрешният да Те възхваля
и не за Тебе ще река,
а за най-дивно Твое дело:
неръкотворна и безмълвна сило,
плът безплътна и далечна и най-близка,
дарствена и царствена и за човеците предсъщностна,
боголепна и триж богоносна,
от оня ден първи идваща по волята Му с неотменима точност
                                 - светлина -
нежно провиделяваш необгледа,
зариш заревото,
надвиваш мрака,
в твоя чест птиците възторжено запяват,
небесния лазур отваряш,
самси необята в шир, длъж и вис открояваш,
деня почваш,
за ранобудници усладо,
към труд в името Господне призоваваш,
ликуваш слънцелика,
безчет хубости, чак ненагледности разкриваш,
изгревна, утринна, пладнешка, следобедна и залезна,
снежна, лятна, пролетна, ослепителна и приглушена,
какви ли не отсенки придобиваш,
милуваш растения и твари, неживости,
радват ти се репей, пуяк,
в омара весело палуваш,
по води сребра сребриш, искри мяташ,
дъх и лъх Божий,
с ветрове приятелуваш и братуваш,
как благодарен съм, че по Негова заръка
пак и пак и пак ежедневно ме обгръщаш,
милостиво ме пронизваш,
душевно и телесно пречистваш,
майчински обгрижваш,
та словата мои стават черноземни,
а ти, съкровение над съкровения,
съратничке, почти съименичке на светостта,
от свише и до снише православиш,
бледа сестро на отвъдната неизказуема и боговечна светлина.

ИЗ, МЕЖДУ И КЪМ

Ни следа от облак из небето,
още по-малко из морето и земята:
че да е морето почти небето.
И където двете се допират:
              кораб
едва видим,
между небето и морето.
Предполагам, че пътува,
не разбирам накъде,
ала корабът ще да е непременно бял,
иначе не бих му се прехласвал,
не би носил моите мечти
към топлите, примамливи безбрежия.
С криле на чайки маха ми следобедът,
не му отвръщам:
гледам кораба:
аз го движа с поглед.
По морето ли върви или по небето?
Зад мен е гора,
пред мен море.
А не съм раздвоен
(в едно гърло два гласа)
между вода и суша,
а ме е добра среща срещнала:
суша е България.
Каква якост е с душа и ум и тяло да усещам,
че зад мен стои България, богохранимата:
само тъй далнините са ми благи,
само тъй светът е поносим и смислен:
за мен.
Течно огледало е морето,
въздушно oгледало му е небето:
кое от двете синее по-дълбоко чисто?
Безмълвен като тях
незаситим ги съзерцавам
и на хубост хубави,
и на дивност дивни,
и на шир обширни.
О, щастието да се рея волно
по земя, небе, море
(ако ще би не помръдвайки):
да съм целебно целокупен:
истински,
та ни ме глад глади, ни ме жад жади,
а с упование, услада беззвучно пак мълвя
помилуй мя, Боже,
не ме съди по безбройните ми грехове,
а по безкрайната Си милост.

И ПАК

На юг, на юг, на юг:
не толкова надолу
(край царствените палми на младостта ми,
гдето не далеч риба меч изумрудени простори обитава),
колкото желая,
но достатъчно,
за да усещам
чрез теб, море южнеещо,
отново тропика,
ти брат си му,
и пак съм пред топлите вълни:
не позволяват къпане,
та само длани в теб обредно потапям,
лице, очи тържествено умивам,
в съвсем покрая газя.
Стига ми:
през ходилата
в мене хлуеш и ме докосваш с безмерната си мощ,
прокуждаш всяка тегота,
напояваш ми живеца,
вливаш бодрост и утеха:
както нафората приобщава с Бог,
тъй ми обдаряваш древнейшата си течна мъдрост.
Дори очи затворил,
ще те възприемам:
с ноздрите, слуха
ще знам безпогрешно,
че си току пред мен,
пенливо, до горчивина солено,
тайнствено,
примамливо,
неотразимо.
Седя бос,
слушам вятъра,
пръсти на краката шавам,
с ръце, нозе ровя пясъка,
ускореността ми на погражданена твар изчезва нейде,
пак съм си блажено бавен,
тъна в сладка безметежност,
с безброй слънчеви отблясъци махаш ми приветливо,
току до мен прелита сянката на чайка,
аз ликувам:
отпред ми кръгозорът пак е водоравно воден, вечен,
чак до там погледа ми нищо го не скършва,
слети сме в незримо цяло ти и недостойник аз:
светът е дълбоко целесъобразен,
ти и аз сме двуединна част от целесъобрзаността,
пред величието му ставам колко песъчинка:
смирен пред Всетвореца,
по Чиято милостива воля съм прашинка нищожнейша от всезамисъла Му,
и ме обзема и насища възторженото чувство за безкрайност,
простота и лекота на въздух, на дихание, на богохранимост.

ГО УДРЯМ

И пак го удрям на любимото ми извънградско босоходство,
и пак за багрите растителни проглеждам:
тоя път чрез жълто.
Добра среща, непредвидени ми друже,
как те вика:
жълтуш,
жълтуче,
жълтоцвет?
Как до сега на съм те забелязал
(чети оценил по заслуги)
да ти почитта, възторга си изкажа,
ако тромовато)?
Къде беше,
къде бях,
че тъй дълго сме се разминавали?
Защо едва днес ме удостои с внимание,
защо едва днес те откроих сред множество събратя другоцветни?
Създанийце неповторимо, сиреч Божие,
високостволчесто и малолистно, вирнато из треволяка,
увенчано с пет венчелистчета,
изблик на околовръстния влудяващ злак,
жълтееш лъскаво и ситно,
ала достолепно, сърдечно, привлекателно,
не си човек, та да се подминаваме безгласно,
ще ли някой те словесно приласкае,
щом ти името поет не знае,
та за всеки случай го посторвам аз невзрачно?
И по теб прехласнат пак усещам телом, умом, духом:
единственото смислено бързане
е
бавността.

НОВОДОМЕЦ

В пустееща балканска махалица
се окъщих.
Пред къщето стъп?ло камък,
намествам го и
хоп, скорпион.
Не помръдна,
камъка внимателно поставих
да не раня заварения обитател
и му изричам мислом:
здравей, самозван пазителю на вече моя дом,
от кога за мен го вардиш?,
Драго ми е, че ти ме срещаш:
и аз съм скорпион, ще се погаждаме,
ще съжителстваме кротко,
видях къде безмълвно си къщуваш,
не ще ти повторно досадя,
място има и за теб, свирепий, и за мен:
нека всеки, двукрак или членестоног,
прави каквото Господ му е отредил.

Додатък

Мина време,
врата маджуносвам
и хоп, скорпион,
щипците протяга.
Ти ли си, познайнико предишен,
или е друг?
Да отгатна как?
Май си ти.
Аз те помня, помниш ли ме?
На каква си възраст?
Имаш ли невеста, челяд,
като мен си единак?
По-голям ще станеш ли?
Тоя път не под камък,
свря се нейде в стаята ми
(на дюшемето в зирка?):
не любиш светлина.
Равнинският магарешки церител,
сиреч отецът мой,
думаше
животното напада само кога е гладно или в опасност.
Опасен аз не съм ти,
а представлявам мръвка възголемичка за теб,
дето рупаш насекоми,
та се не боя.
Врявам, чернушко шипестий,
че в матрака ми, безкрако легнал върху пода,
няма да гостуваш,
затуй довечерка преди очи да склопя
ще ти кажа лека нощ, съжителю.

***

В ниското мъгла мъгли,
при мен е слънце,
досами прозореца кръжат ластовици.
Отварям го да гледам по-добре отсрещните гори,
пак сядам пред листа.
Две ластовици влитат,
край главата ми се стрелват
и на кюнеца от стената щръкнал под тавана кацат.
Изненадан от дързостта
и трогнат от доверчивостта им към мен, дошляка грамаден,
не шавам да ги не прогоня,
те се не смущават,
весело и жизнеутвърждаващо цвъркотят.
Слушам ги со трепет
и малка гордост:
никога не съм допускал,
че ще бъда тъй близо до ластовици.
С фър-фър излизат, влизат,
аз си върша моето:
от раз царува мир, любов
между книголюбец очилатко и певци хвъркати.
Ей че хубаво е да пописвам,
щом на метри два до три ластовици пълногласно ми говорят,
украса жива на варосаното помещение,
сякаш зад рамо надничат любопитно
да видят какви ги кака/нижа
и ме насърчават.
Или ми казват великодушно
тук сме преди теб,
но добре дошъл и ти, ще делиме тая стряха.
А може би:
за нас пиши, за нас пиши?
Не проумявам, ала възрадван от съседството им
заръката изпълвам.

Благодаря Ти, Боже,
че ме дари с безмълвничество мое в планина, с ластовици, скорпион.

В МЯСТО ДИВО И КРАСИВО

на рамото ми кацна пеперуда,
че и постоя.
Изненадан от честта,
не помръдвах да не уплаша пъстробагрената хубавица.
Литна без да каже накъде,
мен остави да умишлявам стихотворно.
Злачната поляна изнемогваше от нацъфтели билки, треви,
защо оная почти безтегловна живинка мене осени?
Ей че драго ми е от предпочитанието й,
но:
какво ми рече с избора си?
Нещата, случвайки се, към човеците отправят ли послание
или то им се привижда?
Всяко уведомява ли останалия свят за действията си?
(Как да разбера е ли така?)
Ако да, какви са последиците, поуките за мен?
Че обитавам свят, гдето всичко обвързано е с всичко?
Че и най-малката ми постъпка засяга вселенския вървеж?
Защо клоня това да възприема, без твърди доказателства?
От къде иде тази моя вяра?
На какво опира?
Лично предпочитание?
Предусет?
Внушение от ангела хранител?
Ако всичко навързано е с всичко,
каква огромнейша отговорност нося ежесекундно аз.
И каква утеха е да знам,
че несекващо участвам целокупно, с всеки дъх, всяка мисъл, дума,
във взаимообвързаността на безчет неща, явления, съдби,
че от мен зависят дори кога не го съзнавам(т),
че от тях завися дори кога не го съзнават(м).
Как безкрайно сложно, трудно е това
и как лесно
щом над мирозданието, от Него сътворено,
бди Той и го направлява.
И пеперудения досег-гост разчетох тъй:
след три дни Еньовден е, в нощта му небето ще се отвори,
бери лековити растения, за теб са приношение,
за теб старание положили са безчет листа, корени, стъбла, тичинки, венчелистчета, слънце, земя, /вода, въздух,
дружно са ти дари приготвили,
не ги подминавай,
уважи усилията, рвението им,
бъди съобщник в тях, завършек, оправдание и краен получател на стореното.
И с радост, от сквернота избавен, тръгвам да събирам небесна благодат
във вид на мащерка, жълт кантарион и бял равнец.
Как смислен-топъл е околовръстът щом всичко е преплетено, взаимообосновано, сгрявано от волята Му жизнеутвърждаваща,
как щеше да е ужасяващо студен, ако всяко нещо, твар
битуваше единствено за себе си.

ВЪЗПЕВ ДВАДЕСЕТ И СЕДМИ

По-скоро поплак:
не уморена, мъртва си, умряла безповратно.
И ти въздигам жаловна, посмъртна песен.
Не знам е ли някой свирил с твое листо,
бе ли ти скоруша
или само китуша,
но пролетес
китен бял китеж те китеше
и бе омая за окото,
прехрана за крилати ситни твари.
По ствола ти не зеленее нищо,
но преди да замахна срещу теб,
пак сторвам зорък обглед:
ще ли зърна и най-малък признак на живот,
о, крушо,
че да те подмине моята секира/брадва/манара/балтия.
Не аз лишил съм те от битие,
но пак ми тежи каквото ще извърша:
палач скърби за жертвата си.
Кой те е садил за благо на потомци? Дядо ми?
Колко листопада ти, себеутвърдена, скромна достойно изживя?
Неизвестно.
Ала мнозина се услаждахме с дъхавите, сочни, вкусни плодове,
облазваха те леконога мравка,
бръмбар тежковоз,
кълвач дохождаше от тебе да си вади хляба,
ти сянка пазеше грижовно,
въздуха безмълвно чистеше,
двора ни красеше.
Всичко онова е минало и бешело,
а сега е тегота, че аз присъдата над тебе ще изпълня:
ще те отсека, нарежа и нацепя,
а ти ще останеш на призванието вярна:
даже подир края да бъдеш на човеците полезна:
с теб ще пъдиме студа и гозби готвим:
все едно ще раздаваме за Бог да те прости,
но ти грях нямаш, кому си зло сторила, как?
Криво ми е, но плюя на ръце:
дошъл ти е редът,
както ще дойде и моят.
В снагата бездиханна,
та надявам се безчувствена,
ще впия немилостиво острие.
Утеха ли ти е да кажа, съсухрено наследство мое,
че с твойта пепел ще наторя друго крушево дърво,
младо, първица ще ядем началните му дадива,
ако не от теб родено, ще продължи добротворство твое,
че да не осиротее крушово домът ми.

Тъжна гайда е писнала.

Сбогом и прости.

ПОДБОР

Как, как да избереш наистина доброто из многотията,
която си изнасътворил?

В това стихотворение възпяваш тишината.
Прочети го под гръмотевици.
Не секнаха?
Значи то не струва.

Тук поменаваш угар.
От колко десетилетия не беше газил угар?
Редовцете не излъхват жива пръст, а книжна.
Зарежи го.

От твоето перо струи поток.
А хартията е суха.
Изгори я.

И не губи повече време да баберкуваш:
бил си не поет, а пелтек.

Хвърли всичко досегашно,
та почни от начало.

И другояче.

НОЕМВРИЙСКИ ПОПЛАК

От десетилетия не знаеш що е грижа:
не те подрязваме, копаем, пръскаме, торим,
но пак жилаво, та предано живееш
и обилен плод плодиш,
лоза вита, още храбровита,
пък аз, стопан недоносен,
гузно правя късен гроздобер
и дано с тия покайни редовце вината ми към теб смекча:
прехвръкват първите снежинки,
а едва сега към твои дарове посягам:
не смогнах овреме да ги обера,
не мисли, че високомернича,
пуста градска залисия
все ме окъснява,
та изобличен стъпвам по зърна окапали от зрелост и безпризорност:
проливала си черни сълзи в самота,
горкана ти, нигде никого си нямаш,
но сведена от родитба тежка,
благородно отблагодаряваш се към неблагодарник:
дорде халосвах се от теб далеч и книжно,
чрез корени, стъбло, листа извеждала си,
по Божията милост,
от небитие в битие сладки приношения,
жадуващи към тях ръце някой да протегне
и ей ме най-подир до теб,
на детството ми в двора
заричам се догодина есенно да навременя,
късам оцелели чепки.
Не заслужаваш тъжната си участ:
баберкувам без да съм към теб пристъпил скромно-обредно
и своевременно:
не гроздоберач съм,
а кощунник.

ВЪЗПЕВ ДВАДЕСЕТ И ОСМИ

Няма я майка,
няма го татко,
отшестваха в отвъдното,
изрядко ме има мен:
все още,
но по-скоро гост,
нежели стопанин в селския ми двор.
А теб те има, одомашнена,
произрасла самораслица
в нявгашното сметище,
от силна почва черпиш подтик,
аз пък вдъхновение от теб.
(Преди да се възпея:
какво те свързва с мушморок?
Братовчедство?)
Ако рече Бог,
мушмула си,
творение дървесно, а че всеотдайно:
с кората щавят кожи, столар рендосва ствола ти, грееш ни;
стоя пред снагата ниска, тънка,
увенчана от листа
наситени со плътна тъмна зеленина и целокрайни,
безмълвно ми повтарят и ти бъде целокупен,
уви, не съм, а много ми се ще,
но и аз действам бавно,
та давам късни плодове,
твоите, рошавки, че грапавки,
обладават баграта на мокър пясък,
която ще омекне
и от тръпчиви ще станат сладки,
ни големи, ни пък малки,
но човекоблагодатни,
зер теб Господ те е предизобразил
да си упорита, храбра:
мъгла мъгли,
студ студи,
слана слани,
       че и
сняг снежи,
а ти плодоносиш, зрееш:
да обозначиш ?злъха следпослешен на есента,
иде зима, ти през корени все тъй засмукваш време,
па нейде в теб (незнайно ми къде) нещо правиш с него
и го преинаковаш в топчети я/дивности.

Ще ли ми простиш:
не помня как цъфтиш.

Но помня росоносен облак,
православна тишина.

Там горе,
хем долу.

Сред разнотревието
гледам теб,
виждам татко, майка.

ДОБРА СТИГА

Обичам тия мънички постройчици,
тъй скромни,
че храм рядко ги зовем,
пък и хубаво е името им:
прицърквие.
Цялото е бяло:
отвън, отвътре.
Ръце ако разперя
противоположните стени опирам.
Направено човеци в него да се молят
единично.
И аз съм сам:
над мен е Бог.
Паля свещ.
И преди слова да изрека
неволно мисля:
дано и душата ми е
бяла.