Румен Стоянов

Невероятно, ала факт: в навечерието сме на 100-годишните българо-бразилски литературни отношения. А то ще рече и 100 години българско литературно присъствие в Бразилия. Впрочем, бразилистиката ни е още по-стара: през 1859-а „Цариградски вестник” пуска в осемнадесет подлистника повестта „Преселението в Бразилия” от непосочен автор, но германец, и по тоя начин преводачите Михаил Зафиров и Йосиф Дайнелов, без да го целят, стават наши първопроходци към необходната страна.

През 1915-а прочутото и дълголетно хумористично списание „Карета” („Гримаса”) в столицата Рио де Жанейро помества разказа „Дружество „Въздържание”, взет от „Бай Ганю”. Така с Щастливеца започва нашата книжнина в Страната континент. Липсва името на преводача, не знаем през кой език е осъществен преносът. Склонен съм да приема, че станало е чрез френски: по него време там най-употребяваната чужда реч е френската. „Дружество „Въздържание” сочи не само първа наша литературна изява в Тропическия великан, но и на португалски (в осем държави той е официален език), а и въобще из Латинска Америка. Тъй че на Алековия разказ принадлежи тройно първенство: в Бразилия, португалоезичието, Латинска Америка.

Подир оня сравнително ран прощъпулник лежи полувековна празнота: едва през 1964-а срещаме друго наше заглавие (три години по-назад сме възстановили дипломатически отношения) - романа „Снаха” на Георги Караславов, превод (от френски) Онорио Песаня, предисловие Астрожилдо Перейра. Година по-късно имаме Вапцаровите „Двадесет стихотворения”, преводачка Ваня Филизола, работила с подстрочници на испански, френски. Обширният неподписан предговор издава ръка българска, лесно и безспорно доловима благодарение подробностите за живота и делото на Моряка, тогава съвсем непознати между бразилци. И двете издания виждат бял свят заради легацията ни. Десният военен преврат (1964) я възпира да продължи разпространението на отечествени заглавия и обяснява защо никакви ни няма цяла десетилетка на попрището литературно в средата, пък и в краищата.

Трябва да изчакаме 1975-а, че работата да се отпуши, по начин внушителен: пет заглавия в година. Тя ни остави „Обсерватория”, антология на Любомир Левчев в подбор и превод на Румен Стоянов, който пише „Бележка”. Андерсон Брага Орта е автор на предговора на „Прозорец към българската поезия”. Сред растящия брой наши заглавия в Бразилия „Обсерватория” се откроява с това, че е първата на португалски преведена без посредство на трети език. Пак издателство „Монтаня”, чийто собственик бе сънародникът ни Алберт Хаимов, поднесе още една Левчева стихосбирка: „Звездопът”, превод от френски Атилио Кансян, а също и Емилиян-Станевата повест „Крадецът на праскови” (от немски, Лауро Бланди). Пак на бай Алберт, както уважително му казвах, дължим и „Дескриптивна геометрия” от Райко Петров, превод Силвио Пергнолато, завършил математика в Софийския университет. Всяка бройка на красивото издание беше снабдена с пластмасови очила, чиито два цвята, син и червен, позволяваха читателят да вижда плоските чертежи в обемност. Все през нея обилна година излезе (има си хас) „Модерна България” на Тодор Живков, но в друго издателство. Две години преди пленумния преврат на 10-ти ноември се появи Тодор-Живковата „Съвременна България”. Шестте заглавия в това новоредие минаха през печатница със съдействието на държавата ни.

Не тук е мястото да сторя цялостен обзор на литературните ни творби в Бразилия, само подавам опорни точки, позволяващи, най-едро, обща представа за какво иде реч. Ако уподобим тамошната ни книжовност с река, то в нея се вливат няколко притока. Нека ги укажа, започвайки с книгите, осъществени с подкрепата на представителството ни, които са един от дяловете, съставящи българското литературно пространство там. Друг идва от българи, уседнали под екватора. Сред техните заглавия трябва да упомена, по времеви белег, трите автобиографични книги от бесарабеца Стефан Кънчев, видели бял свят в 1964, 1967 и 1969 под наслов „Странна идея на един момък”. Към тоя вид, споменовия, принадлежи „Свидетелство на един заселник” от също бесарабеца Андре Петиков (1997). Бесарабските ни сънародници, чиито потомци до ден днешен съставят най-многобройния клон в тамошното българско разселение, отиват под екватора през 1926-а, когато родината им е минала от Русия към Румъния и последната прилага онова, което сетне бива назовано етническа чистка и разбългаряването принуждава семейства да тръгнат към далечната неизвестност. Приети са в щата Сан Пауло, упражняват селска дейност, но липсата на пътища до пазари ги заставя да идат по градове. Тридесет са народите, спомогнали за развитието на Сан Пауло, Мемориалът на преселника отбелязва и българите, имайки пред вид бесарабците.

Стефан Кънчев засвидетелства своите вълнения при среща с родния край след 46 години отсъствие в поемата „До СССР и назад с реактив” (1972). Само по заглавие знам още един негов сборник: „От всичко по малко”. „Пратеници. Спасени и изгубени” е негова коледна драматизация. Никола Софран, по всяка вероятност бесарабец, също е отпечатал стихосбирка.

Правистът Жорже Косиков, бесарабски потомък, с промеждутък от две години (2005-а и 2007-а) издава два внушителни тома: „Преселение в Бразилия. Бесарабски българи и гагаузи” (430 стр.) и „Преселение. „Румънски” българи и гагаузи. Бразилия, Уругвай”.” (726 стр.), като вторият е значително разширение на първия. Те съдържат изобилни сведения върху съдбите на тези наши сънародници в приютилите ги страни, включая родословни дървета, снимки, готварски рецепти, народни песни и прочие. Двата труда представляват своего рода българо-бесарабска-бразилска ако не енциклопедия, то енциклопедичен справочник.

Косиков изкарва в Санпауловския университет магистратура и, преработена, в 2005-а я отпечатва под дългото и сложно преводимо заглавие „Acao de Nunciacao de Obra Nova e Medidas Processuais Afins”. Още един труд може да отбележим в тая област: „Съдебна власт: от модерното до съвременното” (1998), на преподаващата право в Университета на гр. Бразилия Бистра Апостолова.

Завършилият философия в СУ „Св. Климент Охридски” Стефан Кръстанов води курсове по тая наука в различни висши училища и книгата му „Ницше: художествен патос срещу нравствено съзнание” (2011) обогатява българската изявеност в бразилската хуманитаристика.

Приток трети установяваме у българи невъзвръщенци, сиреч лишени от свещеното право на родина, защото са я напуснали без разрешението на службите. Негов представител е Христо Бояджиев, чиято стихосбирка „Лодкарят” излиза през 1966-а в Рио на български, издателство „Родна земя”. След пет години той пуска и „Сам”, а от 1977-а е „Мозайка”, с проза и двете. Мисля, че „Пътувания” е стихосбирка. Бившият дипломат и братов син на Трифон Кунев автор е тоже на политическо-публицистичните книги „Раковски - сразеният социалист” (1984-а) и „Спасяването на българските евреи през Втората световна война” (1989-а), които са на английски.

Невъзвращенецът Георги Шпатов е с най-много книги в Бразилия. Известни са ми 14 негови заглавия. Ето някои, показващи възгледите му: „Комунизмът заплашва света”, „Неравенство в страната „Равенство”, „КГБ - тайна история”, „Отворено писмо до Сталин”, „Как се измъкнах от тайната полиция”, „Аз обвинявам Съветския съюз”. Не всичките му страници са в тая плоскост, някои се отнасят до Бразилия, но в Шпатовото дело преобладава една силна убеденост против комунизма.

В полезрението на тоя птичи полет попада и софиянката Маргарита Лещова, по съпруг Хаджипеткова. Тя пристига в Бразилия с 10 долара и се именува Маргерете Петкова. През 1994-а видях в санпауловския й дом ръкописа на хумористичната й творба „Случки от моя живот”, тогава още неиздадена. Художник щеше да бъде, с карикатури, живелият там Христо Попов. Авторката е завършила немското училище в нашата столица и на тоя език е описала весели преживелици, сетне преведени. С нейното име срещаме още книги. От 1974-а е „Изометричен визажизъм”, сетне тя носи по-разбираемото заглавие „Изометрична лицева гимнастика” (1989-а, трето издание). Нейна е и „Типология на красотата - практическо ръководство за здраве, красота и хранене” (1978-а). Имайки дългогодишен опит (козметичка) в общуване с жени, Петкова го е използвала в две книги (1992-а): „99 цаки как да завоюваш и задържиш твоя мъж” и „99 цаки как да завоюваш и задържиш твоята жена”.

Следващият, четвърти поток е от книги, чиито автори не пребивават постоянно в Страната на карнавала или никога не са я посещавали. Тук челните представители са парижаните Цветан Тодоров, Юлия Кръстева и нобелистът Елиас Канети.

Тодоров отдавна е спечелил високо признание в Бразилия, онагледимо с многото му книги. По количествен признак те го нареждат плътно до Шпатов: „Повествователните структури” (1969-а), „Семиология и езикознание” (1967,-а), „Структурализъм и поетика” (1976-а), „Енциклопедичен речник на науките за езика” (1977-а), „Език и мотивация” (1977-а), „Завладяването на Америка” (1982-а, 1999-а), „Ние и другите” (193), „Увод във фантастичната литература”, „Недовършената градина”, „Една френска трагедия”, „Граматиката на Декамерон”, „На предела”, „Интимни неприятели на демокрацията” (2012-а), като, разбира се, вън от това не може и да става дума за съпоставка между единия и другия.

Юлия Кръстева навлиза точно двадесет години след Тодоров, но също разполага с траен издателски интерес: „Черно слънце: депресия и меланхолия” (1989-а), „Чужденци за самите нас” (1994-а), „Смисъл и контрасмисъл на бунта” (2000), „Женското и свещеното” (2002-а), „Новата болест на душата” (2002-а), „Есета по семиология”, „Самураите”, „Обладаване”, „Старецът и вълците”, „История на езика”, „Текстът на романа”, “В началото бе любовта: психоанализ и вяра”.

Нобеловата награда за русчуклията Елиас Канети тутакси привлече внимание към творчеството му. Появи се трилогията, съставена от „Спасеният език”, „Факел в ухото”, „Игра с очи”, а кръгът се допълва от „Маси и власт, „Парти по време на война”, „Ауто да фе” и „Пристъпи с думи”.

„Стихотворения в Бразилия” (1981-а) от Румен Стоянов съдържа подбор с неща, писани на португалски. Любопитното е, че издателство „Бразилска цивилизация” получава парична подкрепа от Националния институт за книгата, чиято задача е да поощрява бразилски творци. През 2007 г. Университетът на гр. Бразилия осъществява литературоведското изследване „Друмонд и България” (300 стр.) от Румен Стоянов, включващо над 40 неиздадени писма на считания от мнозина за най-голям поет на южноамериканската нация, от тях 37 до автора.

Към нашите поети с книга в Бразилия трябва да прибавя и парижанина Атанас Ванчев дьо Траси: „В малко думи” (2010, превод от първообраза на френски).
Разказвачеството ни, уви, е слабо застъпено, тоест единствена книга, но: Йордан Радичков, „Разкази с тенец” (2004-а, преводачи Румен Стоянов и Андерсон Брага Орта, написали по един предговор), последвана от множество възторжени отзиви.
Интересен е случаят „Русеф” (2011-а), понеже книгата за българския Дилмин род съдържаща и сведения за историята на Отечеството, е написана от бразилеца Жамил Шаде и българина Момчил Инджов.

Само едно заглавие имаме в областта на спорта: „Школа за шампионки” (1991) от Нешка Робева и Мрагарита Ранкелова.

Навярно през 1984-а Веселин Петков е гостуващ университетски преподавател в Ресифе (столица на щата Пернамбуко) и там излиза негов труд по математика.
Цветана Папазова, сестра на Христо Бояджиев, има книга за плетива.

От езиково гледище книгите може да ги подразделим на шест: писани и отпечатани на български (Бояджиев); писани на португалски; преведени с трети език (френски, немски, испански); преведени от български; преведени от първообраз, който не е български (френски: Тодоров, Кръстева, Ванчев; немски - Канети, Петкова); писани и отпечатани на английски (Бояджиев).

Изненадващо е, заради малобройното ни тамошно преселение, и друго: периодиката. Между юли 1953-а и август 1955-а в Сан Пауло бива списван на родната ни реч омайна, сладка, „Български осведомителен бюлетин”. Наследява го и то за цели тридесет години (1961-а - 1991-а) списание „Български преглед” в Рио де Жанейро, поместващо сътрудничества на английски, френски, немски с явната цел да бъде четено зад граница. Човекът списание бе покойният Христо Бояджиев.

Към горното ще прибавя, че с по четири страници в Сан Пауло са отпечатани два наши еднократни вестника: „Нека пребъде”, Кирило-Методиев лист, на български, испански, португалски (1980) и „Аз буки веди”, само на български.

За да продължа с почудите, ще споделя, че в Бразилия четири издателства са дело на българи. Две от тях упоменах, „Родна земя” и „Монтаня”, другите са „Хемус” и „Естасао Либердаде”, като само първата е в Рио, а останалите в Сан Пауло.
И тъй, обобщавайки наличността, може да направим следните изводи. Отчитайки географската отдалеченост, която едва от скоро не е пречка за общуване, и традиционната несвързаност между двете страни, трябва да преценим българското книжовно пространство в Бразилия като учудващо ранно, изобилно е разновидно.

Има в него стихосбирки, романи, повест, разкази, правни разработки, мемоаристика, драматургия, литературоведство, политико-публицистични разработки, преселенски проучвания, семантика, езикознание, история, семиотика, есеистика, семиология, социология, художествена гимнастика, геометрия, математика. Тази шарения онагледява липсата на постоянен и целенасочен подход за разпространение на книжовното ни богатство. Като вземем пред вид тъкмо тая ни държавна загърбеност, съвкупността от десетки заглавия впечатлява положително: въпреки самотека, извършеното не е никак малко, макар и съвсем недостатъчно. За да съм искрен, ще призная, че горните произведения са на твърде различни равнища, в отделни случаи несъпоставими: от нобелиста Канети до тромовати пера. Но всички те, кой колко може, очертават в онова необятно южноземие българското книжовно пространство и затуй не бива от него да ги изключваме.

Къде в него се помества Илко Минев с книгата си „Преди да замлъкна” (2014). Тя представлява сполучливо художествено творение, изхождащо от изстрадана лична съдба, умело втъкана в обществени явления. Погледнат от към друг ъгъл, „Къде са цветята” (това е първообразното заглавие) въз основа на споменово-документалното начало препраща към Стефан Кънчев и Андре Петиков, но с явното предимство, че Минев е сладкодумец. А досежно въпросните шест раздела, неговият роман следва да бъде причислен към създадените на португалски от постоянно живеещи в Бразилия българи. Не ще говоря за достойнствата на книгата, каквито несъмнено притежава: не искам да придърпвам тълкувателски любопитния читател към моето становище, нека той сам ги открие и им се наслади. Понеже Илко Минев първица застава на художествения мегдан, ще кажа няколко думи за него, понеже естествено е човек да се пита кой е той?

Софиянец, Илко Минев е роден през 1946-а. Средно образование завършва с отличен успех, издържа приемен изпит да следва физика, но продължава с немска филология. Третокурсник в нея, приятелят му Жерминал Чивиков е задържан и осъден да лежи четири години в затвор. Минев също бива разпитван, щото и върху него пада съмнение за неблагонадежност. С такова петно гръмко обещаваното светло бъдеще няма да е светло за будния младеж и той избягва от лагерния рай, получава политическо убежище в Белгия, където завършва стопански науки. В Сан Пауло живее леля му и при нея отива през 1972-а. След няколко месечен престой в най-многолюдния южноамерикански град установява се в Манаус, столица на щата Амазонас. Там става успял делови мъж и днес, макар и млад пенсионер, съдружник е в две фирми, общо даващи хляб на повече от 3 000 души. Илко Минев тридесет и две години (от 1980) бе почетен консул на Холандия. Уважаваният общественик получи (2012-а) званието почетен гражданин на Манаус. Владее български, немски, английски, португалски, испански, а се справя и с холандски, руски, френски.

„Преди да замлъкна” принадлежи към бразилската художествена словесност. И е първият случай, когато тамошна книга, написана от роден в България, чрез превод се донася в отечеството му. В тоя смисъл романът е пряк мост между бразилската и българската книжовност. И настойчиво припомня да не забравяме - както го правим - а да прехвърляме в говора ни мил бразилско-български творби. Те чакат.
На добър час на Илко Минев и „Преди да замлъкна”, в майка България. Дай Боже и други негови бразилско-български книги да четем на свещената кирилица.