За книгата “Светогорски пътеписи” на Ивайло Иванов

Красимира Василева

Краткостта и простотата винаги са се считали от истинските ценители за задължителни качества на твореца. Това обаче не пречи в момента литературното пространство у нас да е залято с всякакъв вид поезия. Падането на някогашните бариери за издаване на книги доведе до истинска вакханалия на словото, в която нито се спазват някакви правила, нито пък могат да се наложат ясни критерии. На този фон за мен бе радостно откритие книгата на Ивайло Иванов „Светогорски пътеписи”. Не ми е ясно защо е озаглавена така, след като се състои не от пътеписи в конкретния смисъл на понятието, а от четиристишия. Подзаглавието й „Книга на миниатюрите” също ми се струва доста претенциозно за поетична сбирка от 34 страници. Но е ясно едно - тези творби, писани от автора в периода 1993 -1997 г., вероятно когато е бил студент във Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методий” и публикувани едва сега от издателство „Фабер”, са достойни представители на миниатюрата. По дълбочина на съдържанието и по изящност на формата те се нареждат сред най-доброто в тази област.

Нашите традиции в писането на миниатюри не са особено богати. За най-ярък представител на този стил се счита Стоян Михайловски с неговите апофтегми - кратки и остроумни поучителни изречения в „Из присоите на мисълта”. В него се вписва и Пенчо Славейков със своите „Аманети” в сборника „Сън за щастие”. Автор на миниатюри е и Кирил Христов. В по-ново време традицията се продължава от Атанас Далчев, Андрей Германов, Таньо Клисуров и др.

Това, което прави най-голямо впечатление в четиристишията на Ивайло Иванов, е хармонията между мисловното съдържание и поетичния образ. Те не са обремени с дидактика, а звучат леко и красиво като птици в полет… Книгата се състои от три раздела „Светогорски пътеписи”, „Писма до Жулиета” и „Лице от лабиринт”, но между тях няма особена тематична разлика. Природата с годишните й времена, творчеството, любовта, неосъществените мечти, смъртта, Бог - това са предпочитаните общочовешки теми. Но колко оригинален поглед към света, каква мъдрост и какво изящество съдържат тези стихове! Няма как да ги опиша, затова ще цитирам:

Сравнение

Душата ми - едно хлапе невръстно,
което в стаята на моите гърди мълчи.
И всеки ден повдига се на пръсти
да стигне до прозорците на двете ми очи.

И още:

Поезия

Тя е орлицата приказна, дето
от бездната в горния свят ни изнася.
А ние, докрай да се сбъдне сюжета,
с кръвта я поим и я храним с плътта си.

А каква философска дълбочина и искрено религиозно чувство съдържа стихотворението „Страст”:

Към Теб възнасям - на крила - делата си!
Но овъглени, срутват се телата им,
щом само се докоснат до тавана
на жаждата ми те да са видяни.

Когато четем тези искрящи откровения, трябва да имаме пред вид, че авторът ги е създал от 21-та до 25-тата си година, една доста млада възраст. Те са достойно илюстрация на мисълта на големия Атанас Далчев, че „пред начеващите писатели трябва да се набляга повече на културата и дисциплината, защото културата и дисциплината се придобиват, а талантът, макар да е най-важното в изкуството, е дар от природата”… Чест прави на издателство „Фабер” фактът, че не е допуснало тази прекрасна поезия да потъне в забрава!