Атанас Звездинов

ЕДНА ГЛЕДНА ТОЧКА

Една Гледна точка твърде късно разбрала,
че (случайно?, нарочно?) съвсем оглушала.
Не чувала никого, не виждала другите около нея.
И толкова свикнала, че се помислила вече за фея.
Решила, че може да прави каквото си иска,
че може да омагьосва.
Но много скоро разбрала риска
и взела да се ядосва:
Каквото опитвала да свърши вече,
било все по трудно.
И тя усетила: самотата й пречи.
Престанало да й е чудно.
Тогаз се огледала и ослушала.
(Такава дошла й идея.)
И забелязала, че всъщност се гушела
сред много други, подобни на нея.
Но с тях общували хората, делили поуките,
всяка на някого принадлежала.
А тя - недостъпна, нетърпима към другите,
сега чак разбрала:
когато затвориш очи и уши,
за другите не е чудо голямо.
Сгрешилият в случая твърдо греши…
за себе си само.

ДВЕ ЛЕКЕТА

Говорели си две лекета
върху изпрана скоро риза.
Било нафукано, което
се борело да не излиза.
- Ако ще си леке, бъди си.
И мен с какво ли не ме праха,
но от характера зависи,
че съм с характер не разбраха.
- Характер? - Второто смутено
му рекло. - Мене ми е болно,
че се ядосват зарад мене.
Аз се оказах тук неволно.
- Неволно? Щом леке си, дръж се.
И хич недей се оправдава.
Леке с леке не са еднакви,
но стореното им остава.
Такава злоба съм събрало
и постоянно се старая
да пускам, както отначало -
така не ми се вижда края.
- Така е, който няма пипе,
готов е всичко да съсипе.
По-страшно сякаш е от язва
леке, което се подмазва.

ХАМЕЛЕОНИ

Душата казала: - Ти имаш грешка.
Хамелеон си. Аз - душа човешка.
Защо си ме нарекъл с тебе сходна,
когато аз за чудеса съм годна?
- Възможно е и чудеса да правиш, -
Хамелеонът рекъл, - но забравяш,
че се променяш също като мене
и то със много повече десени.
- Но всеки, смятам, има свое право
да оцелее и се защитава?
Щом битието твое е тревожно,
то моето е сто пъти по-сложно, -
Душата подчертала изтерзана,
решила, че с това е оправдана.
Хамелеонът се смилил навярно
и рекъл да се съгласи коварно:
- Така е, щом е дума за защита.
Кой за какво променя се, се пита:
аз правя го, щом враг ме застрашава,
а ти - зарад изгода, власт и слава.

МОНОЛОГ НА ПЛЯВАТА

Смеят ми се, че съм Плява,
че ненужно съм живяла.
И навикнах оттогава да търпя.
И съм търпяла.

А и аз била съм зърно -
първо, докато узрея.
После, за да го загърна,
после, за да го люлея…

Дадох силите си скромни.
И се радвам, че съм права.
Щом и зърното не помни,
как да помни друг тогава?

Ако се назад обърна,
истина една остава:
че без плява няма зърно.
И без зърно няма плява.

ПЯСЪКЪТ И ГЛИНАТА

Говорели си Пясъкът и Глината.
Тя казала: - По дух съм ненадмината.
Творих за хората хилядолетия.
Магията ми майсторът усети я.
Строих и домове, градих и храмове.
Бях най-различни съдове за хранене.
Бях лампи, за да не изчезне огъня.
И беше тъмнината превъзмогвана.
Бях плочки, на които с дух и мисъл
предкнижният човек се е записал.
- Да. Ти твори и в не една епоха.
Пред теб направо чувствам се пройдоха. -
зашушнал Пясъкът, - но има нещо,
което само пясъкът усеща:
светът така изглежда сътворен е,
че всичко преминава все през мене.
По даденост, по принцип ли природен,
аз съм свободен, винаги свободен.
И всичко, дето казваш, си вградила,
пренасям аз през световете, мила.

ПЛАШИЛОТО

- Едва ли затова съм се родило,
за да стърча сред вас като Плашило.
Та всяка вещ по мене е значима
и биография достойна има.
Така е с шапката, и със сакото -
безспорно им е знатно потеклото…
- Но ти нали самото си от слама
и всъщност си за всички ни измама? -
цвърчали косовете. - Беше… Беше…
И изкълвали всичките череши.
Макар от яд да щяло да се спука,
принудено, извлякло си поука
Плашилото:
„Щом знаеш колко струваш,
все пак е по-добре да си кротуваш.
Че все едно: да пискаш, да не пискаш,
не ще да си това, което искаш.”

БАСТУН И ЧАДЪР

- Направо ми е тъжно да те гледам.
Разбирам, че трогателно си предан.
Но слабост е това, а не е сила -
личи, че старостта те е надвила.
Ти всъщност си обезкрилен чадър,
за ходене по сухото добър. -
Чадърът уж съчувствал на Бастуна.
Но бил засегнал тънката му струна
и старият Бастун се възмутил:
- Чух, хвалиш се, че като мен си бил.
Но по-способен, нужен и възвишен
и затова съм вече аз излишен.
Че вършиш същото, ако човек те вземе.
Но взимат те в определено време.
А аз помагам всекиму с охота,
че нужно е най-често във живота
да има на кого да се опреш
когато ходиш, но и като спреш.

ЛЕТЯЩОТО КИЛИМЧЕ

Говорели си два килима тежки
за нравите и грешките човешки.
(Ами нали едва ли нещо има,
което да не е видял килима.)
Те знаели и радости, и грижи,
кое и как във този дом се движи.
Споделяли си дума подир дума
събития запаметени сума.
Часовникът не искал да ги слуша.
(Цял век със тях му бил дошъл до гуша.)
Но го склонило старото махало,
нали за точността най-вече бдяло.
- Ако ви питат, - рекъл той протяжно, -
все пак кое в живота бе най-важно?
Отвърнали: - Ами, ще споделим, че
живя и тук Летящото килимче.

СЪЛЗАТА НА СИЛНИЯ

Сълзата на Слабия в една състезателна зала
в Сълзата на Силния прибързано се припознала.
Защото и двете се срещнали долу на пода,
та как да познаят, че са от различна порода.
- Все друго е, - рекла й, -
след като си победена,
да го споделиш, макар да не си убедена.
- Подобно е, - рекла й другата
и… когато си победила:
споделя се мъка от слабост,
но и радост от сила.
Тогава се сепнала първата и я познала.
Та как не видяла - онази сияела цяла…
- Не искам да споря. Да. Разлика има голяма.
И за да съм точна, изобщо сравнение няма.
Сълзата на Силния рекла:
- Недей се оплаква.
Ако е така, то защо ме прие за еднаква?
- Приличаме си:
щом късметът си с труд си опитал,
достойно е - и победен, и победител.

ЗНАМЕНА

В една музейна зала знамената,
преминали през боя ветерани,
разказвали съдбата си богата,
споделяли достойните си рани.
И слушало ги едно знаме ново,
дошло така, музея да разгледа.
Било то и за подвизи готово,
мечтало си и първата победа…
Но досега не знаело защо ли
не можело само да си повярва.
Дочуло: „Знамето играе роли”;
„За да си знаме, трябва да си с дарба.”
Но още нещо? Липсвало му нещо?
Трептяла в него истина незнайна.
И изведнъж му станало горещо,
защото чуло чаканата тайна:
„За да си знаме, трябва да е с тебе
духът на другите, които водиш,
от благородни пориви обсебен.
И да си глух за всички земни оди.
Не само на страха да си обръгнал,
но вече всичко все така да правиш,
че все да помниш за какво си тръгнал,
а себе си изобщо да забравиш.”

ВРАБЕЦА

Къде ли не, където му хареса,
гнездо опитал да строи Врабеца.
Но или го разваляли децата,
или пък му открадвали яйцата.
И тъй Врабеца се видял принуден
да изнамери изхода най-чуден:
да пъхне своето, макар и без охота,
гнезденце - на Орела във гнездото.
Не само го оставили на мира,
приятели започнал да избира.
Ала решил, че щом цвърти около вожда,
на птици най-влиятелни подхожда.
И се забравил, почнал да се хвали,
че със Орела е на „ти” едва ли.
И минала му една мисъл смела:
да го представи в общество… Орела.
(Усетил силата, че е великодушна,
той своята идея му подшушнал.)
Орелът чак сега го забелязал
и, литвайки, презрително му казал,
че истината „кой си” и „къде си”,
не бива много смело да се меси.

ЧУВСТВОТО ЗА ЧЕСТ

Оплакало се Чувството за чест:
- Не ме зачита вече никой днес.
А бяха времена, а бяха нрави…
- Навярно някои неща забрави? -
настръхналото Чувство за вина
прекъснало го бързо: - Ето на,
като започне всеки да реди:
„Преди било така… Преди … Преди…”
Да мрем ли, че едва се отървахме
от лицемерието, сред което бяхме?
- Да, но тогава имаше си ред.
- И мислеше ли някой занапред?
- Навярно мислел е. Това не знаем.
Днес знаем уж, ала сме все назаем…
И сдържаното Чувство за вина
избухнало: - Чуй истина една:
не че и мене някой днес ме пита,
или достигнал е да ме почита.
Когато давало си да те гъделичкат,
забравили за мене бяха всички.
Затуй ще бъдат времената славни,
когато ние с теб сме равноправни.

САПУН ЛИ СИ…

Един Сапун се мислел за безценен.
И сред подобните, невярващ си самия,
веднъж, когато доста бил разпенен,
им наговорил думи като тия:
- Аз съм сапун, но ароматен, знатен,
а не като сапуните му свински.
И всеки намек ми е неприятен
за връзки някакви или роднински.
Аз мога да се извися над всичко
и затова и всеки сблъсък изпреварвам -
изплъзвам се така ароматично,
че за нечисто да не отговарям.
И продължил захласнат, цял във пяна,
която мислел си за багреница…
И рекъл някой от тълпата насъбрана
от възрастни сапуни и дечица:
- О, щом си си избрал сапун да станеш,
сапуните си имат орисия:
в каквото и невинен да останеш,
пак с теб ще се измият.

ЛЪВ ТАКЪВ…

Движел се едва-едва
Лъв със овнешка глава.
„Може би не ми прилича?
Можех да си сложа птича?
Или да я бях сменил,
с образ някакъв по-мил?…”
- Ти да търсиш милостиня?
Царят в цялата пустиня? -
рекла му една змия.
- Милостиня търся, я.
Че дошла е за царица
някаква граблива птица
и не съм аз вече цар,
а една безлична твар.
Знам, че за да оживея,
трябва да се считам с нея.
- Ала с този образ днешен
не си скрит, а само смешен. -
го упрекнала Змията.
А си мислела самата:
„Не е жив, сега разбрах,
който е умрял от страх.”

КЪСЕН ЛЪВ

Докато бях котка, беше лесно:
беше ми свободно и чудесно -
с дребнички въпроси, с дребни мишки…
(И четях си, и си пишех книжки.)
Колко време продължи, не знам -
дълго беше, и честит бях там.
Ала беше случаят такъв,
че ме произведоха във Лъв.
И видях тогаз какво е чудо
не да пазиш собственото блюдо,
а да си възвишен и възможен
и когато си на прицел сложен.
За което сам си позволяваш
и на другите да го признаваш.
Да я криеш, че не ти отива
собствената честна съпротива.
Да изпиташ правилото златно
колко да те хвалят е приятно,
как едва преглътва се обида…
Лъв да стана трябваше, да видя:
дълго котка докато съм бил,
колко с лъвовете съм грешил.

МОНОЛОГ НА ИГЛАТА

„Отпуши си ушите.
Само който с уши е отпушени,
може нещо да свърши
и в работа да му върви. -
ни съветват. Успяват
нагодените само за слушане.
И се лутат безкрайно
дебелите, луди глави.”
Ако тъй е понякога,
има сякаш и истина инаква:
който нея не знае,
навярно и той ще сгреши:
върши работа също,
(и при това ненадмината )
шие сръчно Иглата…
със запушени само уши?

ВЪЗГЛАВНИЦИТЕ

Похвалили се Възглавниците
пред всички предмети:
„Като сте сред хората, я помислете
какво за тях всъщност знаете вие?
Та всеки най-интересното
в сънищата си крие?
И без да говори, без думичка даже,
успява на нас да ни го разкаже.
Така че единствени ние сме запознати
с тайните на бедни и на богати.”
И слушала Печката, дълго търпяла
така да се хвалят. Изчервила се цяла.
И после им рекла спокойно, полека:
„Щом знаете толкова, знайте си, нека.
А може ли някоя да ми разправи
кое е насън и кое е наяве?
И ценно кое е, кое пък не струва?
(Негодното май само от мен се страхува?)
Познатото нека припомня тогава:
че истината
се проверява.

МЕКОТО И ТВЪРДОТО СЪРЦЕ

„Макар да сме подобни по лице, -
решили Мекото и Твърдото сърце, -
по нрав сме двете толкова различни,
че и сами не сме си симпатични.”
- Е, - Мекото подело сговорчиво, -
все пак да се отричаме не бива,
че колкото различни сме по нрави,
едно и също всяко от нас прави.
- Едно и също? Колко общо има,
когато ти огъваш се за трима,
а отстоявам аз със всички сили
това, което са ми поверили? -
отсякло Твърдото сърце честолюбиво.
А рекло Мекото с тон, който му отива:
- Когато трябва да спаси неща по-скъпи,
по-мъдрият ще трябва да отстъпи -
огъвам се, за да не стане късно,
когато ти направо ще се пръснеш.

ЪГЛЕН-ВЪГЛЕН

В разгорялата се печка
като някакъв нахал
Въглен от голяма клечка
с другите се подиграл:
- Сам на себе си се чудя
как попаднах тука с вас,
та отдавам по принуда
топлината си и аз?
Да горя сред най-случайни,
вредом сбирани дърва,
аз - ключът на толкоз тайни -
ех, съдба ли е това?
(На бастун бил нявга дръжка
и заслуги имал той…)
Рекли му да се не тръшка
въгленчетата безброй
с откровеност безпощадна:
- Я огледай се и виж,
само дето с нас попадна,
затова и ти гориш.
Инак, с миналото славно,
дето ни се хвалиш тук,
щеше да си гниеш бавно
нейде в някакъв боклук.
И нима не ти е ясно:
колкото да си голям,
много бързо ще угаснеш,
щом като останеш сам.

РЕЗЕ

Веднъж Бравите взели на мезе
едно най-незначително Резе:
- Каква модерна заключалка ти си,
нима сигурността от теб зависи?
- Отвътре аз заключвам. Имам проста
задача. И не си напускам поста.
А вие, че сте учени и сложни,
не значи, че сте ми противоположни.
- Защо говориш с него, остави го?
То знае да се пуска и се вдига. -
Бравата рекла, пълна с егоизъм, -
не ни подхожда то по механизъм.
Сервизни помещения затваря,
за важните врати не отговаря?
- Така е, - другата й дала право.
Сега Резето се засмяло: - Браво.
Забравяте, че рядко гаф се случва,
на който сам заключва и отключва.
И ако слушат умните и питат,
по-простите неща се предпочитат.
- Пред мен? С ключалка тройна и четворна?
- Да. Работата ви е отговорна и не е…
- Но защо? Кажи, да го науча?
- Ами когато си загубиш ключа…

ДВЕТЕ СТРАНИ НА МЕДАЛА

Заспорили двете страни на Медала
коя е от себе си повече дала.
Едната държала да каже на другата
защо днес е повече нейна заслугата.
Доказвала тази, в която бил надписа,
че нейните думи отпред по-понятни са.
А другата, върху която бил символа,
твърдяла, че доводи повече имала…
Доказвали своето, викали, спорели
и опит дори да се чуят не сторили.
И нито едната дотук не разбрала
какво е обратна страна на медала.
Че никак случайно това не го казват -
единството всъщност така че запазват.
И нито едната, ни другата спирала.
И всяка да бъде отпред протестирала.
И рекла им някаква дребна монета,
която била прекалено заета:
- Изглежда, че спорът ви е от напразните -
мен вижте и няма защо да се дразните:
от мойте лица кое се оплаква?
Едното и другото струват еднакво.
И явно забравили сте, че медала
е само
на същността огледало.

ГОЛЕМИЯТ ЗАЛЪК И МАЛКОТО ЗАЛЧЕ

Залели залците в една попара.
Но край паницата, невлизал в надпревара,
останал някакъв корав, огромен залък,
оплакал се до себе си на малък:
- И този път ненадробен останах.
- А аз да се надявам пък престанах, -
му рекло залчето, - че пак не ме видяха.
А теб, големия, защо не те избраха?
- Не съм от тези залци за попара.
В попара трудно някой ще ме вкара.
Защото съм от тези залци лични,
които си корясват единични.
- Какъв е смисълът? В тез нрави върли
не си ли нечий, всеки ще те хвърли.
И както си голям и си възвишен,
ще си отидеш, сякаш си излишен.
-Ти чувало ли си за власт и слава?
Чрез мене всеки в тях се проверява.
И се страхува, аз че ще го гътна,
защото все не могат ме преглътна..

МОНОЛОГ НА ПИРОНА

Какво ли не се случва в този свят -
безкрайно мъдър, шеметно богат,
безумно беден, непонятно щедър…
Отчаян от мизерия и… ведър.
Такъв създаден, винаги изглежда
е принуждаван бил да се оглежда..
Пирон съм прост, но бе ми отредено
навярно място необикновено -
върху стена, от всички най-значима.
(Следеше всеки що на нея има.)
Окачваха на мен картини скъпи.
Но този обичай на друг отстъпи:
започнаха да ми тежат портрети,
един след друг - на първенци приети.
Видях пред мене как трепери всеки.
И тъй като се сменяха отвеки,
а аз оставах, вече не Пирон,
си мислех, ще ме нарекат Корон.
И изведнъж настъпи Обърквация.
(Така ли беше, или друга „ация”)
Картините окрадоха,
портретите предадоха…
На мен висяха толкова величия.
Сега останах само аз.
(И тя - стената ничия.)

БОР И БРАДВА

И дълго не утихвал спора
помежду Клоните и Бора.
Упреквали го в грешна вярност.
А той пък тях - в неблагодарност.
Припомнял, че ги е създал,
че свойте сили им е дал.
И са му длъжни затова.
А те продумали едва,
че никак далновиден не е,
че само с тях ще оживее…
И го видели да се радва,
че в ниското съгледал… Брадва.
- О, ти си ми необходима.
За трудните разплата има.
Че ще е най-добре, разбрах,
сега да се спася от тях.
-Ти знаеш, че съм работлива,
ала да ги сека не бива.
- Сечи. Да се научат всички
неблагодарници самички…
Така, видяла се във чудо,
отчаяна, засекла лудо
зелените невинни клони
без сълзи Брадвата да рони.
Доскоро кичестият ствол
сега бил само грозен кол.
Привършила и без да гледа,
на Бора промълвила бледа:
- Сега ти казвам: Бор си бил,
но много скоро ще си гнил.

ТЕЛЕСКОП И МИКРОСКОП

- Прониквам аз в космическите бездни
и имам поглед толкова далече,
че дълго време сам не зная вече
усилията мои колко са полезни. -
въздъхнал Телескопа артистично,
за да приемат неговата личност.
-А аз познавам своите, защото
все повече във близкото се взирам
и по-дълбоко същността намирам,
с която съществува съществото… -
подхванал Микроскопа диалога. -
Да гледам надалече аз не мога.
- Познанието все е необятно.
За търсенето никога не пречи -
дали наблизо е или е надалече,
дали надолу е или обратно. -
намесили се две специални Лещи,
които в гледането били вещи. -
По-важното е някой да поиска
на търсенето да поеме риска.

ЧОВЕКЪТ СНЕЖЕН

Човекът снежен не помислил, че
като играчка някой го направил,
нехаел кой какво ще му рече
и бързо някак се самозабравил.
Свалил метлата, почнал да мете
пред себе си и нужно, и ненужно
и планове започнал да плете,
забравил за диханието южно.
И тенджерата сигурна свалил,
която му предпазвала главата -
(решил, че важна личност вече бил
и тя му се видяла простовата.)
Погалили го жарките лъчи:
- Към бъдещето не бъди небрежен.
(Поне това не бива да личи,
особено, ако си… снежен.)

КОКИЧЕТО И МИНЗУХАРА

Две буболечки в сънната морава,
зарадвани, че се запролетява,
поспрели на раздумка рано-рано, -
за цветето, от всякоя избрано:
- Така харесвам бялото Кокиче…
- Аз Минзухара повече обичам.
Защо, веднага мога да ти кажа…
- Аз мога и да ти покажа даже:
кокичето цъфти дори на сянка,
то първата е пролетна камбанка… -
започнала едната засияла,
но другата прибързано я спряла:
- Такова бяло, някак си студено,
с наведена главица, примирено…
А виж как ярко свети Минзухара,
край него в слънце всичко се разтваря.
Тогава първата набрала сила
и само със въпрос се защитила:
- Не зная примирителност дали е
видът на този, който пръв пробие ?

ДВА РОГА

Спогледали се два грузински рога:
- Да ме убиеш, повече не мога. -
единият въздъхнал изтощено, -
въртят ме по-досадно от вретено.
Дотегна ми от тази дивотия
и да не искам, все на „екс” да пия.
Не знам защо ли сме се съгласили
със този ултиматум: „или-или”?
- Спомни си, - рекъл другият ядосан, -
какво си бил, от вола мършав носен,
в какво тегло, в какви нечистотии
далечното ти минало се крие.
А днес в сребро си обкован, почитан,
наместо да си впряган или ритан.
И като в непреставаща магия
изтънчени лица от тебе пият…
- Но за това прескъпо плащам, моля:
да се простя със собствената воля?
- Ех, знаеш, с волята си че не се прощава,
само отказалият се
да получава.

ОПИТЪТ И ПЪТЯТ

- Защо все трябва да се извървяваш,
когато вече мене ме познаваш? -
попитал Опитът любезно Пътя. -
Ти знаеш - бъдещето аз го мътя…
- Навярно, първо аз те проверявам,
и после - самочувствие ти давам. -
отвърнал Пътят. - Аз едно съм цяло
от край, но винаги и от начало.
Съгласен съм, че ти си резултата,
но жаждата за път ти е позната?
И упреците винаги ги чувам,
но тя подтиква ме да съществувам.
И после… имаш ли и ти идея
как би постигнал своето без нея?

ЛЕСНА РАБОТА

Във две торбички - мушмули и дюли
не преброили колко пъти чули,
че лесна работа е да направят
от тях това, което заслужават.
Все другите пред тях били с предимство -
по важност, по приятелство, с роднинство -
компоти, мармалади, конфитюри,
в живота всеки бързал да се юри.
А скромните, с възможността чудесна,
търпели, че е работата лесна.
И въпреки, че дълго издържали,
че времето на всички други дали,
изхвърлили ги, че били изгнили.
(Дори не им се извинили.)
Така че истината е известна:
пропадналата работа
е лесна.

СЛАВЕЙ И КУКУВИЦА

- Каква е тая орис кукувича,
която с недостойното привлича? -
попита Славея. - Какво за друг направи
със своите егоистични нрави ?
- Предсказвам бъдещето, затова съм близка.
Ти пей красиво, колкото си искаш.
- По-важно е какво сама показваш,
отколкото за други да предсказваш.
- Ти не познаваш другите. Едва ли
за пример пукната пара са дали.
- Но как можа да го роди умът ти -
подхвърленото ти яйце все друг да мъти?
Измамила родителската памет,
потомството ти други пак да хранят?
Да се превръщаш в разни птици хищни,
за да изгониш птиците предишни,
да вземеш чуждото гнездо за свое,
без да усетиш - да строиш какво е?
Такава да си ти, а да изглежда,
че си правдив предвестник на надежда?
Изслуша Кукувицата трактата
и рече: - Не зависи от нещата.
Надеждата изглежда е такава -
от лошото извикана представа.

ТОПКА И ИГРА

„Може би аз не разбирам нищо?” -
сам си казал на едно игрище,
за беля пасящ наблизо Вол.
(Топката едва ли не набол.)
„Как едно и също все си знаят
с тая скучна топка да играят?”
Но това Игрището го чуло
и от яд едва не го заплюло,
че на надпреварата в ламтежа
бил такъв недопустим невежа.
И поколебало се дали да
вземе думите му за обида,
или, щом е Вол, да премълчи.
Но му казало очи в очи:
- Във живота вечно има нещо -
то не се пасе, а се усеща:
тръпката на жизненост то връща,
а тя винаги е само лична.
Може топката да е една и съща,
но играта все ще е различна.

ЖРЕБЕЦ И КУКУВИЧЕ

На къча негов гледал че прилича
Жребецът, танцът зъл на Кукувиче.
Но скачал той, за да свали ездача.
Учудвало го - то защо пък скача?
Разбирал вече - с тласъците върли
яйцата чужди всички ще изхвърли.
Така, без да му мигне и окото,
макар че не е негово гнездото.
Жребецът, често бивал победител,
това не проумявал и попитал:
- Аз скачам, да си върна свободата,
а ти? Защо изхвърляш тъй яйцата?
-Та ти го каза може би най-кратко:
пак свободата е причина, братко.
Изхвърлям ги, защото в тях е скрита
излюпена след мене ненасита.

НОЖЪТ С ДВЕТЕ ОСТРИЕТА

Между куп ножове в чекмеджето
бил и този - с двете остриета.
Слушал ги как хубаво се хвалят,
как за миг един от друг се палят…
Питал Ножът, който реже хляба:
- На Човека кой най-много трябва?
Хляб ще има, друго ако няма…
Друг му рекъл: - Работа голяма?
Ако хляб единствено ще купи,
няма да го реже - ще го чупи. -
Нож се хвалел с тънка изработка.
Рекли му, че само там се мотка.
Друг един се хвалел страховито,
че единствен е в самозащита.
Подигравал ги един сгъваем,
че са взели хъса си назаем.
Слушал Онзи - с двете остриета
и ги спрял: - Пред мен не се хвалете!
Интересно: всички замълчали.
Думите му до един разбрали.
И попитала една Кания:
- Как така послушаха го тия?
Думите й неговата чула
и се още повече надула:
- Надали го най-признават всички,
но са най-внимателни, понеже
има неочаквани привички:
и напред, но и обратно реже.

ДВЕ ВЪПРОСИТЕЛНИ

Никак, ама съвсем не са бдителни
всякакви видове там въпросителни.
Знаем за тях, че са годни да питат -
не и че всичко ламтят да опитат.
Но са такива - докрай любопитни,
от любопитство чак всяка ще литне…
Тъй се навела едната над яма
и не разбрали защо ли я няма.
Кой ще я търси - не са наблюдателни
другите знаци, все препинателни.
Всеки, удобен за мястото свое,
никой не знаел другарство какво е.
Викала нашата, свиркала, плакала,
ала спасителя свой не дочакала.
Но… любопитството пратило другата
да й направи случайно услугата:
тя се навела и… кука за кука
нея измъкнала бързо оттука.
Та… не разчитай в беда на удобния.
Ще ти помогне навярно… подобния.

КАПКА И УЛУК

- Да притежаваш, братко, постоянство,
това е като хубаво пиянство, -
шептяла Капка на един Улук, -
ти ни приемаш за безлични тука,
събираш ни, нали си ти Улука…
Но нещо аз ще ти река напук:
не ме е грижа кой какво ще смята -
самичка от небето до земята
хиляда пъти скочих аз поне.
Това ми дава право да съм личност
и щом така е, не е неприлично
да казвам „да”, но и да казвам „не”.
Сърдит, Улукът рекъл й тогава:
- Аз грижа се стената да е здрава
и къщата ми да не се руши.
Старателно опасността отвеждам
и все ми е едно какъв изглеждам -
за личности не мисля, за души…
Знам, капката и цапа, и пробива -
изобщо, все създава съпротива,
по-бързо затова я изхвърли.
И рекла Капката: - Това си искаш
и затова ще си останеш ниско,
от думите ти хич не ме боли.
Дали ще трупа, или ще пробива,
на Капката Високо й отива.

БОДЛИВАТА РОЗА

- Не вярва никой, че не съм щастлива.
Не съм щастлива, не че съм бодлива.
А че на хубавото може би веднага
е склонен всеки да посяга.
Че всеки иска да я притежава,
а Красотата друго заслужава. -
една разкошна Роза споделила.
Тогава се обадил Карамфила:
- Така е с онзи, който прелест има,
а твоята е най-неотразима.
Това навярно съвършенство се нарича:
вид, мирис, всичко в теб привлича…
- Освен бодлите! - Розата се позасмяла.
- Но точно с тях магията е цяла?
И може би съдбата справедлива
затуй те е направила бодлива?
Нали понякога не е престъпно
Красивото да правиш недостъпно!

МАХАЛОТО

- И този път страхувам се и тръпна,
че някой недостатъчно ме дръпна.
Решило ли си се да си Махало,
не трябва да висиш като умряло,
а да летиш наляво и надясно…
Движението само е прекрасно! -
едно Махало се опиянило
от себе си. И точно в този миг се закачило.
И рекла му пленилата го Кука:
- Харесваш ми и ще останеш тука.
Постигна степента си най-висока.
Ще я запазиш - в моята посока.
Но де се е и чуло и видяло
в една посока да се спре Махало!
То рекло: - Мога да се спра в средата,
или да ми се върне свободата.
Когато искаш своето да вземеш,
и другата посока ще приемеш.

МАГНИТ

- Ти си ужасен! Направо ужасен! -
схокал Магнита Напръстник пластмасен. -
Мине ли някой край тебе наблизо,
сякаш в капан неспасяемо влиза.
Щом безопасна е или карфица,
да се захване за теб е длъжница?
(И си помислил - осъжда го строго,
че от метал не е той, слава богу.)
- Аз не ги викам, и нито ги дебна.
Моята власт им е сякаш потребна? -
рекъл Магнита с отглас достоен,
тъй като хубаво знаел си кой е. -
Който отблизо ухажва Магнита,
няма надежда за волност да пита.

МУХА И БРЪСНАЧ

Мухата я избивало на плач:
принудена, пълзяла по бръснач!
Проклела се, че се е съгласила.
За равновесие пестяла сила.
Пълзяла ситничко назад-напред
по острия Бръснач, намазан с мед.
Завиждали й другите мухи.
И си шушукали: „ха-ха”, „хи-хи”.
Не знаели какво това й струва
и я упреквали, че си кротува.
И без да видят скритите сълзи,
упреквали я лесно, че пълзи…
И смъмрила ги някаква калинка,
(която е почтена животинка):
- Че на кого би хрумнало да скача,
щом е на острието на бръснача.

ЯРЕМ И ВОЛ

Един Вол, свикнал всяко тегло да поема,
веднъж заговорил с Ярема:
- Слушай, вече съвсем ми дотегна.
Мразя се, тръгна ли да се впрегна.
- Впрегнат ли те веднъж, вече няма спиране.
Затова пък тук сигурността ти е гарантирана. -
Яремът рекъл му. - И без да искам да те тревожа,
но иначе чака те… ножа. -
продължил той да го убеждава.
Но волът е вол и друго не става.
Щом веднъж бил потеглил нанякъде,
само натам вече теглел той яката:
- Но нали за свободата си всеки се бори,
цял свят за нея говори и спори. -
волът отново решил да опита.
На добротата му тъй упорита
- Я ме послушай, недей се превзема. -
най-добродушно му рекъл Ярема. -
Други да мислят за свободата,
а ти недей си показва рогата.
Че и свободата се възприема
само додето смени се ярема.
После и тя тръгва да се зажегли.
Защото я тачат, в ярем ако тегли.

МОНОЛОГ НА МОНЕТАТА

Какъв е смисълът: „ези”, „тура”,
щом другите ти викат все „ура”?
Дали „тура” ще е или „ези”,
на ръкопляскащите се плези,
защото те не знаят какво искат -
усещат само гъдела на риска.
И ти си, поради това, приета.
И, все едно, си тяхната монета.
А ти играй си своята игра:
„Ези-тура”, „ези-тура”, „ези-тура”…
Обекта на вниманието ти си -
мигът единствено от теб зависи.
Напразно сложен смисъл не търси -
Разменната монета ти не си.
Подхвърлян, незачитан, но остава
обикновено, който забавлява.

ТАЙНАТА

- Научих тайната каква била:
света да гледаш с цветни очила.
Тогава всичко - живо и неживо,
ми казваха, се виждало красиво.
И аз опитах го, ала не се
получи. - казало едно Прасе.
Петелът, който вечно се събуждал пръв,
(и го изслушвали като такъв)
изкукуригал: - Може би белята
и този път не е във очилата.
А в някаква по-инаква повреда?
Навярно важно е
кой гледа?

КОВАНОТО ЖЕЛЯЗО

Напразно се напрягал вече Чукът -
тъй удрял, че ушите му да пукат,
не трепнало Желязото ковано,
дори по него не личала рана.
Ядосал се и рекъл му тогава:
- От тебе нищо повече не става.
Аз исках, както грозно си и черно,
поне да станеш нещо по-модерно…
- Щом искаше да ми предложиш нещо,
да бе когато още бях горещо.

ИГРАЧКИТЕ В ЕДНА ЕЛХА

Изглежда скарали се - ха? -
играчките в една елха.
За радости били събрани,
а си отправяли закани.
Дали за мястото спорели,
или пък откъде се взели,
или по цветовете свои
изкарвали се за герои…
Но спорът станал нетърпим.
В гирляндите полазил дим -
ядосано горели всички
за радост палнати свещички.
Тогава, може би от скука,
взел че запалил се памука.
И мигом всичките разбрали,
че другото са али-бали.

ПОЩЕНСКА КУТИЯ

- Аз получавам толкова покани,
а не използвам ни една от тях.
Ако ги видиш само насъбрани,
ще си съгласна, че това е грях.-
оплакала се Пощенска кутия
на своята съседка по стена. -
От тази всекидневна многотия
веднъж не се възползвах. Ето на…
- Но получаваш и безбройни сметки.
И кой могъл би да те защити,
ако на тебе правеха отметки? -
й рекла другата - не плащаш ти?
И да се радваш, и да съжаляваш,
не бива, щом се с друг отъждествяваш.

ИЗКУСТВЕНИ ЦВЕТЯ

- Дорде е живо Цветето ухае.
И смисълът му истински това е.
Изкуственото радва ни окото,
но цвете ли е със това, горкото? -
Зюмбюлът споделил, същински Феникс,
сред кошници с цветя наподобени.
Засегнали се всички те навярно,
но му отвърнало едно, коварно
цветче невзрачно: - Кой си не те питам,
но всички чухме, че си невъзпитан.
- Аз кой ли съм? Та всички ме познават,
(само цветя подобните признават).
Между направените аз съм никой,
защото Слънцето цветята вика…
Извикали Изкуствените дружно:
- Но Слънцето на нас не ни е нужно!
И преимуществото ни в това се крие,
че вечно независими сме ние.
Видял, че е в безмислен спор Зюмбюла
и хвърлил им въпрос, наместо хула:
- Твърдя - от живото Светът се движи,
а всяко живо нещо иска грижи.
И затова какви цветя сте вие,
щом смисълът ви във вечното се крие?
Усилията всяко нещо правят -
който не иска грижа, го забравят.

ДВЕ ПЕРА

Незнайно как, на селската мера,
се срещнали случайно две пера.
Изпаднало едното от патока,
а другото - от висина висока.
И на двете това не бил мерака,
но заговорили какво ги чака.
Съгласно нрава му, Перото паче
побързало сега да се оплаче:
- Предците ми, иди че настигни ги,
с нас писали са нявга цели книги.
А мене днеска никой не ме търси.
Горко на тези, с паметите къси!
А другото, видяло шир и длъж,
с достойнство отсекло изведнъж:
- Аз никого не трябва да настигам,
а камо ли високо да се вдигам.
Било съм във крилото на сокол,
ловец на шапка беше ме забол…
Аз точно знам какво е висота,
но ми е чужда всяка суета.
Разбрало Пачето, че е излишно
да си припомня времето предишно.
Че важно е да си с предназначение.
И тихичко си рекло с примирение:
- Изглежда вечно е така било -
животът е за всеки колело?…
- Така е, затова бъди по-смело, -
Соколовото вече го приело. -
Знам, ни произход, нито пък заслуга
ценят се, щом посоката е друга.

ДВЕТЕ ПОЛОВИНИ…

Един човек, по неизвестни за него причини,
се разделил на две половини.
Всяка си имала крак и ръка.
И око, за да гледа. Но ето,
щом се делили отвесно,
така - в едната
останало сърцето.
И Безсърдечната, както се предполага,
започнала другата да хули веднага:
-Ти си наивница, заради тебе
са всичките ни несполуки.
Твоят подход не ни е потребен -
практичност иска се тука.
Питах, когато пресмятах, къде си?
Можеш ли каза? Едва ли.
И се оглеждам какво ни донесе,
с какво можеш да се похвалиш?
- А Радостите? - рекла й другата, -
Те нали са от мен?
И макар ти да не ги чувстваш,
Човекът живя досега вдъхновен -
не само с хляб, но и с изкуство.
- И докъде стигна, като живя?
Всичко е бурен и тръне?
- Само със Сърцето Светът оцеля,
в грижите да не потъне.
Тогаз се стиснали двете Ръце:
- Господи, съедини ни!
Това е безумие - да спорят все
Различните две половини.