КУКУВИЧКЕ МОЯ…
Стихове 1964 - 1970 г.
КУКУВИЧКЕ МОЯ…
Кукувичке моя, дето ме закука
с ватенка на рамо и в ръце със чука,
искам да ми кажеш колко ще живея
и заводи колко в пътя ми белеят?
Ако ли пък рано аз отпусна чука -
с ватенка на рамо моя син закукай!
1964 г.
РОЖБО МОЯ
Рожбо моя - бащина утеха,
ненагледно, палаво дете,
ти, орленце, в родната ми стреха,
с още неукрепнали криле!
Аз не знам кога криле разпериш
накъде ще води твоят друм.
Мъка или радост ще намериш
под космическия весел шум.
Ако бури срещнеш в небосклона
и безверен свиеш ти криле -
мойта вяра потърси в бетона,
мойта кръв, и мойто битие!
1964 г.
РАЖДАНЕТО НА МОЯ СИН
Ти се роди сред желязо и скели.
Люлка ти бяха фасадите бели.
Песни ти пяха крилатите птици.
Опнати свиреха медните жици.
Багери тежки гребяха простора.
Потен ехтеше строежът от хора.
Ти се роди със юмруци и вик.
Ти - на завода - стопанин велик!
1964 г.
МАЙКА-ЗЕМЯ
С морни длани, корави
тежък плуг съм държал.
Под звездите, направо
на междата съм спал.
В твойте пролетни ниви
ме е къпал дъжда.
И косите ми имат
златен цвят от ръжта.
Синева за очите
от лазура ти взех.
Колко обич в браздите
подир плуга засех!
Във росата сълзила
жадни устни опих.
Твойта обич и сила,
майко, връщам ти в стих!
1964 г.
ЗРЯЛОСТ
През баири мина мургавото лято
и със хоризонта някъде се сля.
Есента целуна ласкаво земята
и във плодовете слънчев сок наля.
Есента събира хиляди жълтици -
щедро разпиляни в старата гора.
С ветровете ниже пъстра огърлица
в злато да накичи цялата земя.
И при мен ще дойде плодородна есен.
И макар в косите да пилей слана -
ще натегне в мъдрост малката ми песен.
Идвай моя зрялост! Искам те! Ела!
1965 г.
СРЕДНОЩЕН ВЪПРОС
Очите ми са много уморени.
Клепачите ми тегнат недоспали.
На съвестта ми будните антени
приемат мозъчни сигнали
и стрелят с тежки пистолети
във мойта жажда, в моя глад.
Дали и другите поети
среднощ не спят?
1965 г.
ПЛАНИНСКИ ВЯТЪР
По Йордан Радичков
Вечерта в усоето се спусна
и зави Балкана с ямурлук.
Вятърът помръдна тънки устни,
па засвири със листо от бук.
И препасан във повой от друми,
притаи се целият простор,
за да слуша тайнствените думи
в песента на този развигор.
Дето ходи нощем из гората.
Търси нещо. До зори се рей.
Дали сабята на Караджата
или медната цафара на Орфей!
1965 г.
В ЗАБРАВА
На Ракитин
Не знам дали е била бяла
нощта на сетната раздяла.
Но плакал стария букак.
И дълго жалели върбите
с ръце, удавени във Вита,
за теб, певецо, благ.
В зори ранила чучулига
със твойте песни се издига -
и пак за мирен труд зове…
А ние те забравихме с години
и няма кой от твоите градини
цветя да набере!
1965 г.
ВЯТЪРНА МЕЛНИЦА
Вятърната мелница почива
в гоблена с прекършени крила.
И парфюмен аромат разлива
в тежките съпружески легла.
Не признавам аз крила, които
не воюват с бурите без страх.
Тази мелница не мели жито,
нито храни гладен сиромах.
Мъчи се да скрие, че в простора
има вятър, има зной и хлад.
И приспива съвестта на хората
с някакъв купешки аромат…
Бих отпуснал тежките ресници,
от умора даже бих заспал -
но във нашенските воденици,
дето мелят брашно и паспал!
1965 г.
РЪЧЕНИЦА
Мои приятели, от село Байкал,
аз съм момчето със сивите крави.
Мършави угари с вас съм орал -
с вас съм разделял и залци корави.
Нищо, че вятърът тъй ме отвя
от родните, скъпи простори -
скелите станаха моя съдба
и се залюбих с бетон и мотори.
Пак съм си селянин с обич пиян
в руйнали, буйни пшеници…
За да разберете, че аз съм Златан -
засвирете ми ръченица!
1965 г.
УТРО НАД СТРОЕЖА
Нощта разкъса
тъмната си риза -
от пазвите си
утрото роди.
Денят, разгърден,
от етажа слиза
по чамови греди.
А вятърът
над покривите росни
свирука си незрим.
Денят ни буди -
сякаш сто въпроса
ще трябва
да му разрешим.
И тръгваме
със калните ботуши,
стъпили здраво
в земното сърце.
Зад нас остават
стаите опушени
с протегнати ръце.
А слънцето -
подпряло се в комина,
ни кима със глава…
В това разсъмване
частица има
от нашта красота.
1965 г.
СТАРАТА КРУША
Няма я в нашта градина
старата грохнала круша.
Няма във лютите зими
снежни фъртуни да слуша.
Няма във знойното лята,
с тежките грохнали клони,
песни от птичето ято
с дребни листенца да рони…
Няма я в нашта градина
крушата с гърбаво върше.
Нейното лято премина -
моята пролет се свърши!
1965 г.
ЧЕТВЪРТОТО ИЗМЕРЕНИЕ
На Любомир Левчев
Елените слизат да ближат асфалта
в четвъртото измерение на света.
Няма таван в небето на таланта -
разчупил мозъчната кора.
Има само мъчително, тежко пътуване
с докосването на неуловимия свят.
И великата жажда за съществуване
в поетичния Омиров град!
1966 г.
ШЕПА СЛЪНЦЕ
В себе си надничам, като в чужда стая.
Един неспокоен глас във мен звучи.
Искам да открия себе си в безкрая,
като огън, който в кремъците спи.
Искам - чак до лудост - да се опозная.
Всички свои тайни нека аз да знам.
А когато стигна края на безкрая -
като шепа слънце нека се раздам!
1966 г.
РАЗМИСЪЛ
На труд от малък се научих.
Светът скъперник е голям.
И мъничко, за да получа -
аз трябва всичко да му дам.
Платих със нервите си точно
на всяка дързост стойността.
И в неспокойни слепоочия
среброто лунно заблестя.
1966 г.
УТРО
Звезден прах поръси пак лъките.
Утрото направи чудеса.
Вятърът разплита и заплита
на тревите буйната коса.
Почернях от грижи и от сажди.
В стръмен път нозете ми кървят.
Ако всяко утро се прераждам,
пак ще тръгна в този стръмен път.
СЪДБА
Аз не съм атакувал зимни дворци.
Не познавам революциите куршумени.
Но не бих се сменил с онези борци -
изгорели в красиво безумие.
Ако трудно се сваля царският син,
възседнал царствено трона -
трижди по-трудно се гради комин
и в шепи се стопля бетона.
А зад мене белее огромен завод,
вкаменен от труд и от слава…
Аз дойдох на земята за мирен живот -
революциите да утвърждавам!
1966 г.
СРЕЩА С МАМА
По заснежени пътища дойде
във моя сън за няколко минути -
да ме превърнеш в палаво дете
и да се гмурна в топлите ти скути.
Забравих теб. Забравих бащин дом -
затуй ли, майчице, проплака?
Или премръзна ти пешком -
пари си нямала за влака?
Но пак дойде. С една бохча дойде
и ми донесе синята фланела,
че вятърът в кофражите преде
на зимата студената къделя.
1966 г.
ЗНАМЕТО
Дядо ми имал ръце на орач -
крушево рало притискал до болка.
Пренесъл с ръцете си над Деде-Агач
свещеното знаме на полка.
Баща ми е бил велик исполин
с ръце, като камък корави.
Но паднал под знамето на Страцин
със празни ръкави.
Аз поех от ръцете им този байрак
със кървави капки опръскан,
за да се развява победно пак
над комините на Марица-Изток!
1966 г.
ЗВЕЗДЕН ПРАХ
През дългите нощи,
от взиране в здрача,
звездите останаха
дори без клепачи…
Тъжиш ли за детството,
моя звездице,
та рониш прашинки
от светли зеници?
Юнаци ли търсиш
в полята студени
от чудните приказки
на Андерсена?
Цветя ли събираш
във равна гренада,
или Пинокио
ти пей серенада?
Инджето ли водиш
през тъмна кория
с еничари верни
на кон-шарколия…
Тъгуваш ли, сестро,
в такива минути
за детските приказки
в майчини скути?
1966 г.
ВЕТРОВЕ
Ветрове мои - обречени
от годишните времена -
един поет ви нарече
сеячи на семена…
Ако наистина земята
на вас разчита за плод -
кой ще върти крилата
в мелницата на Дон Кихот?
1967 г.
ДЪРВО В ПОЛЕТО
Мъдро разпятие,
с корона наказано.
Посърнали клони,
от буря сразени…
А иначе как
от гръм ще запазиш
житата, още зелени!?
1967 г.
РАЗГОВОР С ХРИСТО БОТЕВ
Аз дойдох при теб, войводо от Калофер,
да разчистиш буренясалата нива -
във която рими, образи и строфи
във безплодна смесица се сливат!
Аз дойдох, войводо - ако е възможно -
напиши „Хаджи Димитър” пак отново,
че след тебе в поетичното ни ложе
с връзки яздят българското слово.
Ако заприличам някога и аз на тия -
със бездарие блокирали печата -
извади, войводо, сабята френгия,
па вземи ми и на мен главата!
1967 г.
ЕСЕН
Есента прилича
на момиче.
В жълтите
клавиши на гората,
неотменно,
мъдро
и трагично
изпълнява
Апасионата!
1967 г.
ДЪРВО
Ветровете с далечни посоки ме мамят.
Птиците над мойта корона кръжат.
Но аз съм закотвено в земната памет
с разплетени корени от въжа.
И оставам в полето - мъдро разпятие -
на жажда обречено, на бури студени.
Моята мъка е жълтият цвят на листата.
А плодовете са мойто спасение!
1967 г.
ПОЕТ
Всеки ден ние бавно се връщаме
към огромното небитие.
Едни мебели трупат в къщи.
А пък аз изгорях в стихове.
Преминавам през лютите зими
без камина, без покрив дори.
Топлинка в стиховете да има -
трябва нещо докрай да гори!
1967 г.
ПОСОКИ
Недей оплаква ти като Хекуба -
пред моя дом нещастния ми жребий.
За себе си аз знам, че съм изгубен.
Изгубен искам да съм и за тебе!
Че моят дух не се побира в къщи,
а сто посоки с песни ме изгарят…
Когато без посока се завръщам -
аз гасна като пепел от цигара!
1967 г.
ЗНАМЕ
В този град аз съм присадено цвете.
Нищо, че почвата е обилно торена.
Коренът ме боли. Не могат ветровете
да съществуват свободно чрез мене.
Аз жадувам да пия роса от звездите.
И буря стеблото ми младо да кърши.
По-добре е да свърша там - при щурците -
отколкото във саксия да свърша!
Затова ще пътувам все към ветровете.
Ще пробия над себе си всички тавани.
…Така е! Вярвайте! Не се чудете,
ако над покрива изгрея, като знаме!
1967 г.
ПРЕД ВИТРИНАТА
Хубавата жена, като хубава книга,
е моята болка и страст.
А парите никога не ми стигат,
за да стигна до тях и аз.
Пред витрината често, отвънка -
зъзна с премаляло сърце.
А бакали - без мозъчни гънки,
ги прелистват със мазни ръце.
Хубавата жена, като хубава книга,
буди размисъл в мене и страх…
А бакалите хитро намигват
и увиват сирене в тях!
1967 г.
ИЗВОР
Изгубих време в лутане из здрача -
във търсене на извора свещен.
Самичък претоварих със задачи
самарите на вчерашния ден.
Жадувах аз. Но в някаква магия
от жаждата си бях освободен.
Че изворът извира в мен самия.
В самия мен!
1967 г.
ПРИКАЗКА
Като дете веднъж насън проплаках
с Мюнхаузен от приказката стара.
Потънал до гърди във мочурлака -
забравен от света и от другари…
Пораснах вече. Грижата на дните
смени отдавна онзи сън тревожен.
Но често пак се хващам за косите -
да се измъкна сам от свойта кожа!
1967 г.
ПЪТЕКА
Пътеката ми идва от безкрая.
Столетия подготвят моя ден.
И аз дойдох. Дали ще разгадая
загадката на ребуса във мен?
Вселената ще иска в мен да види
върхът на земните си тържества.
Затуй от този свят кога си ида -
не бива да съм само стрък трева!
1967 г.
ПОБЕДА
След залеза самотна нощ се ражда.
Безсънието в нея ми говори,
че туй, което с толкоз труд изграждам,
над моята глава ще се събори…
Но се разсъмва. И денят пристига
с възторженото слънце - да докаже,
че туй, което в себе си издигам,
не може с тежестта си да ме смаже!
1967 г.
СЪРДИТИ МЛАДИ ХОРА
Които видях пред
Бранденбургската врата
Във очите им тъжни
кърви кръгозорът
с пепелта на едно
обгорено огнище.
И развяните дрипи
със вятъра спорят,
но на тях
не им пука от нищо!
С изрисувани петолиния
и с пробити подметки.
Тъжна музика
бавно
от тях се изтича.
Те на стадо вървят.
Не им пукат жилетките.
Безразлични момчета.
Безразлични момичета!
1967 г.
ДО ВСИЧКИ ПРЕЗИДЕНТИ
Господин Президент!
Господин Президент!
Трябват слънчеви дни
на земята!
И в почивния ден,
във градинката, аз
да поливам шибой
и мушкато.
Господин Президент!
В себе си погледни.
Не поглеждай
към чуждите граници!
Светът не обича
да носи самара
на войнишките раници!
Господин Президент!
Господин Президент!
Земята е малка,
като приказен град.
Всичко се вижда.
Дори и пушката
в ръката на Ли Осуалд!
Господин Президент!
По нашия край
има дребни дечица.
Аз не искам
с тяхната кръв
да шуми
окървавена Марица!
1967 г.
В БУРИТЕ
Нанизаха
гнездата броеница
под стряхата
на родния ми дом.
Живейте в мир
под тази стряха, птици,
подслон за мен
е онзи небосклон -
белязан с бури!
… Може кратък
и в мълнии
да бъде моят ден,
но ребусът
на дните ми очаква
във бурите
да бъде разрешен!
1968 г.
ДЖЕЙМС КУК
Омръзна ми да търся вечно брод
в преходността на истини жестоки.
Омръзна ми и този кръстопът
с пресичане на чувства и посоки.
На мачтата, със корабни въжа,
предчувствия пориви се бесят.
Но аз повярвах на една лъжа,
за да получа равновесие.
И тръгнах в океаните студени
да търся свойта „терра инкогнита”,
че вечният и търсещ дух у мене
жестоките си възели разплита.
1968 г.
НИЩО ЧУДНО
Обичам дланите на груби бетонджии,
на цигулари - нежната душа.
Умът на трезвия и лудостта на тия,
които с лудост себе си тешат.
Победи ли ще жъна или грешки,
какво ми носи утрешния ден? -
Не знам. Но страстите човешки
велика среща са си дали в мен!
1968 г.
МУЗИКА
Вековете търсеха съзвучия
в Баховите синове и внуци,
за да слеят девет пълни ручея
и прелеят в океан от звуци.
А пък аз съм селянин-горянин
и съм сътворен от шепа пръст,
но ще дръзна с тези великани
да премеря снажния си ръст,
че гърмят и в мене лудо звуците.
Моят род е също много стар.
Още пеят в Добруджа каруците
с колелата на Сали Яшар!
1968 г.
РОДНА ЗЕМЯ
Аз не съм се родил
на площад Пикадили.
Не съм приказен принц.
Не съм Чайлд Харолд.
Аз съм селско момче
и съм пасъл кобили -
върху кон се е раждал
моят храбър народ!
В мойте светли очи
грее българско лято.
Аз вода от бъкле
и копито съм пил.
Затова Пикадили -
богати на злато -
с мойта родна земя
не бих разменил!
1968 г.
ТРЕВОГА
Във този свят - настръхнал от тревоги -
жестоко е да бъдеш ти Човек.
Да търсиш път през атомния огън
за връщане към каменния век…
Не мога аз Човека да позная
във този свят със варвари покрит.
Извикал бих като отец Исайя:
- Наистина ли, Господи, си скрит!
1968 г.
ХАЙДУШКАТА ГОРА
Удари гръм във онзи снажен бук.
Вихрушка сви над корени и шума.
Балканът сложи тъмен ямурлук
и се препаса с възели от друми.
Заплака цялата гора във здрача
със спомена на българската вяра,
тъй както може само да се плаче
под ударите остри на брадваря.
Със корени в пропукани недра,
със ритъма на лудите тимпани,
превива се великата гора
от болката на старите си рани.
Превива се. Ридае. И се смей…
А моят път минава през гората,
че аз съм внук достоен на Орфей -
във дързостта си равен с Караджата!
1968 г.
***
Зора зорила. Нека си зори.
Дали наистина е зазорила?
Съмнявам се във себе си дори
и на земята в пролетната сила.
Съмнявам се в разумната лъжа
на моите приятели в очите.
В победата, която натежа
в измисленото блюдо на везните.
Съмнявам се в добрите семена -
забравили за жълтото стърнище.
Но седна ли над листа с песента,
не се съмнявам вече в нищо!
1969 г.
БЕЗСЪНИЦИ
Тишината заспа. Едно сухо дърво
реше клони на вятъра с гребена.
И луната пилее студено сребро
от хазната на Бога загребано.
Но изпасоха вече безсънни молци
на покоя ми сънните губери.
И не пеят в нощта ми онези звънци
на стадата в лъките изгубени.
Тишината заспа. Упорито във мен
никне някакъв клон неразлистен.
Плодовете ще дойдат с високосния ден
в календара на моите истини!
1969 г.
ЗИМА
Совалката на зъзнещата зима
в кросното на дърветата тъче.
И клоните облече в мразовина,
кристална като коледно звънче.
Надува вятър счупените стомни,
набучени в разградения плет.
Врабчетата - останали бездомни,
проклинат с песен своя зъл късмет.
Премръзнали, одрипани врабчета -
изгубили гнездата в този мраз -
гнездата и крилата изгубете,
за да платите правото на глас!
1969 г.
ИЗПОВЕД
Работа, безсъние и грижи.
Чак до болка пръстите кървят.
Зад гърба си три завода виждам,
а напред се вие още път.
Покрай мен сезоните прелитат.
Пролетите вършат чудеса.
Вятърът разплита и заплита
на тревите буйната коса.
Иска ми се с този буен вятър
да се върна вечер у дома
и да пия сили от земята,
дето песен люлчина ми пя!
1970 г.
