ПЕЕЩ ПАМЕТНИК
Предговорите на книгите обикновено не се четат, но встъпителните думи на Филип Марински към новия му белетристичен сборник „Светлинки от догорели свещи” (2007) грабват със своята изповедност. Той ни доверява своето писателско кредо, житейската и творческата си философия, предадена като в народна мъдрост: светлината на всеки човешки живот е част от светлината на слънцето: в земята пък е забучена свещичката на всеки от нас, за да се върне накрая пак в нея. Едно обаче гори кътана свещ, друго - изоставена, убеден е авторът.
Задавен от тъгата по умиращите родопски селца и махалички, където нито едно жълто око на прозорец не вдига клепач, писателят се заема да остави писмена следа за тях. Той възкресява спомена за светлинките на догорели човешки свещи в родното му село - чутното Гела. Съживява образи на достойни мъже и жени, легнали под пръстта, но оставили пример и завет. Тук отново се срещаме с неговите необикновени обикновени хора, уверяваме се, че те наистина са живели, че не са измислени, а реални - с добродетелите и недостатъците си, с грешките и страстите си. Жанрово това са интересни скици, очерци, портрети. Запознатият с творчеството на автора ще открие в тях изворите на вдъхновението му, прототипите на героите от разказите му, предадени сега от натура, ще види какво е надграждано над тях, каква е била ролята на писателското въображение.
Удивителна е авторската наблюдателност да съзре у всеки от реалните люде неговата уникалност, неповторимост, отличителност сред другите в доброто и в лошото, в нравственост и постъпки, в характер и поведение, да даде оценката си кой каква багра е внесъл в общоселския пейзаж и типаж, като най-горе са поставени честта, достоинството и адамлъка (човещината).
По примера на Захари Стоянов той напълно е осъществил автопризива си: „Влизайте, нашенци, влизайте смело върху белия лист - такива, каквито сте били, - без да си събувате цървулите!” Ето защо се получава такава жива проза, а сред най- емоционалните страници е написаното за майка му и за баща му.
При портретуването Филип Марински остава винаги верен на жизнената правда, нищо не идеализира, но и нищо не деформира. За да е картината автентична, той рисува земляците си в патриархалния бит на Гела, на фона на Родопа планина, показва ги в разнообразни случки и случици, сред които те се саморазкриват. Освен портретите на такива шарени индивиди като Белачека, Джиджето, леля Катькувица, Караманол и др., и др., авторът възсъздава обобщения образ на стария родопчанин като стопанин на планината. Това е тънко уловена и вярно пресъздадена характерология и народопсихология.
Картини, образи, ситуации, природа - всичко в тая книга е изписано с огромна любов и с чудесен език. Авторът доорава с чест своята нива, като хвърля мост между днешния, още неизкристализирал свят, и миналия - на овчари, кехаи и секачи, на овчи бюлюци, мандри и кошари, отишъл си като бит, но оставил за нас своята мъдрост, морал, нравственост.
„Светлинки от догорели свещи” е книга-изповед, книга-поклон пред земляците-родопчани, разказващ и пеещ паметник на обичта и признателността към родния край и достолепните му люде.
