Филип Марински

От пет часа вилнееше ужасяваща буря.
Зъл ураганен вятър грабваше в исполинска шепа тонове сняг и го запокитваше в цедката на еловия клонак, за да го изкара от другата страна на просеката на вълма леден паспал.
Под напора на урагана покривът на хижата скърцаше страдалчески, готов всеки миг да се откъсне и завърти в снежния хаос.
Да се тръгне в такова време през планината, още повече нощем, е лудост. Лазар разбираше това и въпреки всичко будуваше и час по час излизаше до дървената барака, загърнат в кожуха си и удряше десетина пъти сигналната камбана.
- Стига, Лазаре! Кой ще тръгне да търси хижа в този ад?! Гаси фенера и лягай да спиш! - посрещаше го за кой ли път гласът на жена му, събудена от накъсания звън на пиринча.
- Спи, Лена, спи! -присядаше на нара Лазар и чоплеше леда от заскрежените си мустаци. - Един-единствен човек може да се случи да разчита на моето звънене - значи трябва. Аз много добре знам какво е да си без подслон в планината в такава дива нощ…
Наистина знаеше Лазар.
Знаеше какво е да влачиш изранени до кръв полубоси крака и да замръкнеш в някой горски шубрак без трошица хляб и без правото да запалиш огън… че там, където можеш да намериш завет и глътка топъл чай, те чака заредена със смъртно олово цев.. И за какво?… Ах, този труден въпрос: „За какво?”
Колкото повече се отдалечаваше онова време, толкова по-често Лазар се улавяше, че го връхлита този въпрос и започва да пулсира в слепоочията му ведно с кръвта. А отговорът все не идваше. Нещо повече - онова, което някога изглеждаше от ясно по-ясно, с годините се размиваше, ясните контури се губеха, губеше се смисълът на направеното. И какъв е този наш адет - всичко да се прави с добри намерения, в името на народа, на хората и…контрата да остава у същите тези хора.
…Когато още всичко вреше и кипеше и ешалоните на Първа армия потегляха на запад, извикаха Лазар в градската управа. Посрещна го слаб като вейка, рано побелял мъж. Той му съобщи решението кратко като в бойна заповед.
- Аз исках на фронта… - беше се опитал да възрази Лазар.
- И тук е фронт, Лазаре, и при това по-труден от онзи с окопите. По-труден, защото не знаеш точно къде е врагът. Този народ трябва да разбере, че има кой да го брани, а за това ще бъдат нужни не само кураж и всеотдайност, а и много, много човещина.
Човещина! Мъжът срещу него беше изрекъл същите тези думи патетично, като с това искаше да подчертае високият морал на новата власт. Прав беше човекът - така би искал да бъде и беше искрен. Години по-късно, обаче, Лазар с изненада разбра, че всичко опира до човека. Негов приятел от шумата, също шестнадесетгодишен, също оставен на „фронта без окопи”, беше станал един от бабаитите на Ловешките кариери.
…Подчини се тогава Лазар на чуждата воля и започна. Започна и… не усети кога се изнизаха тридесетте служебни години. Когато при пенсионирането се озова пак в Бялата къща, за да му съобщят решението, иззад бюрото го посрещна синът на Павлето.
- Дойде време за почивка, другарю подполковник - засмя се младежът и го натисна по рамото да седне. - Благодаря ти от името на Партията за всичко, което даде за нашата власт!… А сега - почивай!
„Благодаря ти, младо! Да си жив и здрав, ама защо всичко тъй някак лозунгарски, бе чичовото?!” - помисли да отвърне Лазар, ама предъвка, замълча си и само кимна.
- Васко, разбирам, че е време, но… Не ме зачерквайте, чичовото. На мене хлябът няма да ми слади, ако скръстя ръце. Помогни ми да потегнем заслона на Ветрището, да го направим туристическа хижа и ме остави там. Знаеш, че маята ми е балканджийска.
…Всяка тухла знаеше Лазар как е сложена, всеки пирон как е кован. Врастна се в него този планинарски дом и осмисли истински старините му. Отиваше Лазар горе на Чуката, сядаше в боровинкаша и с часове гледаше грейналия на слънцето ламаринен покрив на новата хижа. А когато народ потече към нея, привечер сядаше на горната тераса, разтваряше вестник и уж четеше, а всъщност с наслада слушаше пъстрата гълчава на насядалите пред хижата планинари. Дечурлига плисваха по затревената поляна като разпилени мъниста и щастливата им детска олелия събуждаше притихналия лес. Късно вечер, когато хижата притихнеше и прозорците притваряха жълтите си квадратни очи за сън, Лазар се прибираше с наметната на раменете си памуклия, присядаше до масата, запалваше цигара и - все същото:
- Сърцето ми пълнят тия деца, Лено. Че има ли нещо по-хубаво на този свят, бе джанъм, от детски смях?! А най-хубавото на хубавото е това, че тези деца не знаят какво е опожарена къща и селски мегдан с прострени окървавени човешки тела…
- Стига, Лазаре! Ти пак ли за това…- вземаше в малките си мургави ръце загрубялата му длан жената. - Не можеш ли да забравиш?!
- Трудно ми е, Лена. Има неща, които за цял живот…
Припряно думкане по вратата го изхвърли като с пружина към входа. Заедно с подивялата виелица през открехнатата врата влетяха жена и двама мъже, влачейки човешки труп с окървавена глава.
- Нещастие, хижарю ! - задъхано издума слабоват прежълтял човек. - Тръгнахме към тежко болен през Ветрището за Скалица. Бурята ни налапа на Кичиятак. Едва се добрахме до тебе. Знаем пътеките на пръсти, ама в тоя снежен джендем…Добре, че чухме камбанката, иначе…
- Какво му е? - попита Лазар,сочейки с очи въвлечения.
- Подхлъзна се на заснежен лед на около километър от тука и падна в един оголен от вятъра камънак. В безсъзнание е.
Пострадалият лежеше безжизнено отпуснат. Лявата му вежда беше климнала върху окото като отпрана кръпка, а в дълбоката рана като съчми личаха набити дребни камъчета.
Лазар веднага съобрази: в първата минута на бурята беше прекъснало електрозахранването, радиотелефонът не работеше, не можеше да извика помощ.
- Лена,амоняка! Бързо!
Опипом хвана ръката на жена си с шишето амоняк и приклекна до пострадалия. Амонякът не върна човека в съзнание. Случаят явно беше по-сериозен. Когато Лазар поднесе отвора на шишето към окървавеното лице, го позна. Не можеше да не го познае по този толкова характерен сърцевиден белег на бузата Остарял поне с петнадесетина години от последната им среща, беше той - Гърбана.
Парливи езици на бушуващ в къща пожар близнаха зениците на Лазар. Прегорели греди от покрив се орнаха в нажежени темели. „Всички на площада, вашта мамка шумкарска!” Тези, изречени с дива ярост думи, рязнаха като мълния мозъка му. Едно опърпано от инквизиция женско тяло се просна на мегдана с отрязана лява гърда и обагри в алено пресния сняг. Беше леля му, майчината му сестра, млада жена с първо бреме. Вината й беше в това, че мъжът й беше хванал шумата…. Тъй и Лазар се озова в шумата още на шестнадесет години, подгонен от ледения дъх на смъртта, надвиснала над цялата му рода. Когато го изпратиха през онази зловеща нощ да измъкне под прикритието на тъмата разголения и окървавен труп на леля си, близките му разчитаха на непълнолетието му: ако се случи да го хванат, законът да не го „хваща”… В такива смутни времена да се разчита на закон беше лудост.
Гърбана! Страшилището на една цяла област. Гърбана, полицейският старши, който режеше набъбнали от бреме утроби, сякаш корми пъстърва. Гърбана, който режеше глави срещу обещана награда, за да си купи овен с троен чан на врата и още - дезия пеещ пиринч…
Клетва не беше се клел Лазар, но винаги беше знаел, когато се сетеше за този човешки изрод, че ако му падне случай, ще отмъсти за цяло едно село. И когато още бродеше в шумата, и когато го видя хрисим и необикновено смирен с раираните дрехи и остригана глава с дванадесетгодишна присъда, и винаги. Лазар недоумяваше как онзи се беше отървал със затвор след всичките тези зверства.
- Можеш ли да забравиш, другарю подполковник? - му беше казал при излизане от затвора бившият полицай. - Да забравим, а?
- Другарю?! Какъв другар си ми пък ти , Гърбане?!? - бе изкривила горчива усмивка Лазаровото лице - Ако зависеше лично от мен…
- Е, сега тъй е прието да се казва… началство.
…Лазар гледаше отпорената вежда и усети ръцете си да треперят. За Гърбана той беше чул отново предишното лято. Минал беше през хижата с туристическа раница Льонката, онзи от управата на затвора, в който беше лежал Гърбана. Та спряла групата на Льонката в Ребърско да вземат топъл хляб. „Гледам, доста остарял, ама го познах. Носи бастун в ръката, но личи, че не му трябва - стъпва наперено, сербез. Взех си хляба и изчаках настрана, и той стори същото. Като ме позна, видях как зло пламъче светна в очите му. „О-хо-о, каушбаши! - ми вика. - Видя ли, че и вашето време мина?!… Сега да съм по-млад, че да ви изтребя коренчака!” „Времето на истинските човеци никога не минава, Гърбане! - му рекъл Льонката. - Пък и хич няма значение кой на какъв Господ се моли и какво знаме вее. Страшното е, че галиба, винаги има такива, дето трампят човешки живот за дезия чанове или хранят прасета с човешка плът.”
Така се разделили.
- Лена, шейната! Бързо!
Не в гората, в душата на Лазар бушуваше буря, когато тръгнаха със спасителната шейна към града. „Сега или никога! Сега или никога!” Сега зависи от мен! - пулсираше слепоочието на Лазар. Той не усещаше нито умората, нито ледения захап на фъртуната, когато теглеше шейната по двуметровите преспи.
Когато стигнаха Момина скала Лазар спря и пое дълбоко въздух. Ето - на десетина метра вдясно е скалният увес. Трябва само да отпусне въжето и полуживото тяло на джелатина ще полети в бездната, за да не остане нищо от него. Придружаващият го мъж, който държеше с въже шейната отзад, допря рамо до Лазар.
- Измори ли се? Дай да те сменя!
Хижарят не помръдна. Ето, сега е моментът за разплата. Сега, сега, сега! Той усети сърцето си в гърлото. Не е честно, не - сам разбира. Та този е готов труп, само още дето диша. Но заслужава ли да живее? Такива като него са омърсени в душата си по рождение. За тях времето, в което живеят, няма значение. Те са винаги с властниците и вършат най-мръсната, най-гнусната работа. Гърбана беше изкормял шумкарски жени, беше стрелял по хора - просто тъй са дошли годините. Ако беше се родил по-късно, щеше да развява бабаитлък в Богданов дол или Белене, в Скравена или Ловеч и щеше да подава човешки трупове на прасетата със същото спокойно безразличие, с което режеше гърдите на кърмачки!
В гората продължаваше да беснее ураган. В душата на Лазар - също. Ей сега! Ще дръпне въжето от ръцете на придружителя, ще хване шейната с две ръце и ще я насочи към пропастта. Другият няма дори да разбере какво е станало - на метър нищо не се вижда. Ей сега ще… Глупости!… Онзи планинарски дом, който остана назад, трябва да бъде заслон и за добрия и за лошия.
Опъна въжето през рамо и отмина. Прошката е най-страшното отмъщение!
Беше след полунощ когато стигнаха болницата.
Светваха прозорци, звъняха телефони, дежурни сестри шареха по болничните коридори с никелирани кутии и стъклени банки. Лазар седеше, потънал във фотьойла в един сумрачен ъгъл на фоайето на болницата и не можеше да повярва, че всичката тая припряна шетня е за живота на Гърбана. Добре, че тези хора в бяло не знаят кого спасяват! Когато знаеш всичко, трудно надвиваш себе си. Както тогава…
Беше две или три години след излизането на Гърбана от затвора. Служебни работи бяха отвели Лазар в едно отдалечено село. Седяха вечерта с пълномощника в пивницата, погълнати от разговор, когато към масата приближи мъж в сини дочени дрехи, попръскани с вар, кимна с глава, постави по чаша ракия пред двамата, остави една и пред себе си и седна без покана:
- Познах те, та рекох… За добре дошъл и наздраве…
Пръстите му нервно въртяха пълната чаша.
- Заселих се тука . - продължи. - Зидарлък започнах, вдигнах и аз къща като хората… Чакай, викам си, да… такова… човека. Стаи има…
- С тебе не мога да си пия ракията, Гърбане! И ти знаеш защо. - заскрежиха зениците на Лазар. - И ако от цялото това село е останала само твоята къща, аз в нея пак няма да вляза. А това, че и ти… като хората… Дано си вече като хората!
…След продължителна тишина една врата се отвори и пресивял в косата лекар се отправи с успокоена походка към Лазара.
- Доведохме го в съзнание. Ще живее… Роднина ли е?
Лазар помълча, после през горчива усмивка отвърна:
- Нещо такова. Добре, нека живее… Благодаря, докторе! Тогава аз ще тръгвам.
- Къде ще тръгвате в такава нощ?! Ще се намери тук къде да пренощувате.
- Все ще намеря някъде да се подслоня за два-три часа до съмнало. Искам да изляза на чист въздух. Още веднъж ти благодаря, докторе, но тъкмо тази нощ под тоя покрив не искам да остана…