Иван Ст. Андрейчин

Да се смени директора на Народния театър е толкова обикновено нещо у нас, колкото да се смени един стражар с други. Общество и печат остават равнодушни: това мъничко събитие се хроникира с щампени антрефилета и живота на театъра продължава все из същия отъпкан път. Камък се хвърля в спокойна вода; няколко кръга за миг набраздят повърхнината, обезпокоят някоя жаба и друга и следующия миг сякаш нищо не е било: водата е пак спокойна, и жабите продължават ритма на своето съществувание.

Причината е много проста. У нас директора на театъра е само едно административно лице, чрез което заинтересовани личности прокарват своитe малко големи интереси; силни на деня искат назначението или уволнението на един или други артист, бъркат се в театралния механизъм, за да постигнат цели, които нямат нищо общо с изкуството. Този начин на действие изтъква силни на деня из самата среда на артистите, които си разиграват коня по превитите гърбове на своите безпомощни и безсилни другари…

Днес едни, утре други. ?якои даже са надарени с такива качества на днешната гнила и разложена Дания, че успяват с малки усилия да бъдат винаги решаещи фактори в живота на театъра. Те употребяват силата си изключително в стремеж да облагодетелствуват себе си и своитe близки.

Изкуството не ги интересува никак и затова помагат на театрални мошеници да обират общините и да компрометират българското театрално дело.

Човек се чуди понякога, защо известни лица заемат поста на директор на българския Народен театър… И не може да намери други отговор, освен този, че ги блазни големство и материални облаги. Няма ли у нас хора, които да съзнават, че е безсмислено да заемаш културна длъжност, когато ти липсват знания и средства, за да бъдеш полезен на родното изкуство, а не на себе си, или на тогова и оногова?

Няма ли хора, които да разберат, че благоденствието на личността е нищо, а благоденствието на нацията е всичко ? Няма ли да настане епоха у нас, когато интелигенцията да разбере, че всеки народ е силен чрез своята култура, чрез ония ценности, които внася в общата съкровищница на света? Няма ли да дойде време най-после, когато всеки ще разбере, къде му е мястото и няма да излиза като пришка на красиво лице?

Това ще бъде много хубаво и затова едва ли ще се случи някога. И понеже такава е нашата съдба, директорите на Народния театър ще продължават да бъдат сменявани като долни ризи, без да оставят други спомени, освен ония за пакостите, които са направили на артиститe…

Защото за развитието на нашия театър те са безразлични - не влизат между факторите за това развитие. И обществото с право ги забравя още на другия ден след като си отидат. Да имаха поне щастието на Херострата - в тяхно време да изгори театралната сграда - щяха да влязат в историята на този институт и да бъдат увековечени. . . Но щастието е толкова капризно! То се отдава само на избраните.

А всичката работа е там, че никой директор на театъра не идване идва с определена програма, с ясна театрална политика. Един Пенчо Славейков само беше такъв, но и него не оставиха да бъде полезен, като даде всичко, на което беше способен: той е, който кара хората на работа, на мисъл, на принципи, на програма… да се държат далече от управлението на театъра. Защо ще се стремят към поста на директор, когато този пост не може да бъде защитен и, следователно, не може да бъде задържан. А има ли смисъл да отидеш на такова място, когато няма кой да те остави да работиш, да приложиш своите принципи и разбирания и да тикнеш развитието на театъра в истинския, едничък прав път?…

Защото това не са празни думи. Истината е винаги проста, тя може да бъде разбрана от всички. А истината за нашия театър е само една: ний нямаме народен, български театър.

На сцената ний не виждаме отразен нашия живот в неговите тъмни и светли страни, с неговите пороци и добродетели. От там не се екзалтират светлите страни, нито се порицават тъмните. Онова, което виждаме на тая сцена, е чуждо нам: то не може да стопли нашата душа, не може да засегне нашата чувствителност, нито да раздвижи нашата заспала мисъл.

Не е истина, че чувствата са общочовешки: всеки народ другояче люби, другояче се гневи, другояче завижда, злослови, клевети, сърди се, горделив е… Дори у един и същи народ през различни епохи чувствата имат свой израз различен и оригинален: романтиците разбираха любовта съвсем различно от символистите.

Това е популярно за оногова, който разбира, че не се касае за самото чувство, а за негов израз: ний не познаваме същността, ний виждаме само нейното проявление. Когато човек от човека се различава, какво остава за народите?

Освен това изкуството е език, слово, реч… особено театралното изкуство. Значи додето нямаме българска драма и българска театрална школа, до тогава няма да имаме и български театр.

И всички усилия, не само на театралния директор, но на всекиго,който милее за родна култура, на цялата интелигенция, на цялото общество - трябва да бъдат отправени към създаването на родна драма и на родна театрална игра.

А това няма да стане, додето не се отървем от чуждото.. . Ако не ходиме с нашите собствени нозе, а оставиме другите да ни носят, ний рискуваме да не проходим никога, защото нозете ни ще се атрофират.

Ето, това требва да бъде театралната политика на всеки директор. Ако той е само администратор, излишно е да бъде писател, или професор, или какъв да е други труженик на мисълта: това може да извършва - и по-добре, може би - обикновения чиновник, rond de сure, както казват френците: бумаговщината е тяхната стихия… за нея те са родени, и тя е родена за тях; за нея те ще умрат - и то без страх - чрез тях ще живее тя, всеки ден по-цъфтяща и по-силна…

Театърът иска една силна ръка. Той е като индустриалните предприятия, където без глава не може. В колективна работа много не могат да вършат работа: те взаимно си пречат и унищожават резултата на най-главните усилия. Значи, безполезен е назначения комитет да управлява театъра: това е орел, рак и щука, но додето трае поне, не би ли трябвало да има и един представител на артистите?

в. „Провинциален актьор”, София, 10 декември 1926 г.