Симеон Хаджикосев

(За „Граматика за възрастни” от Банко П. Банков)

От дълги години (трябва да са поне 25) не се занимавам с оперативна критика, както я наричахме някога. Едва ли е тук мястото да обяснявам причините за този отказ. Напоследък литературна критика всъщност няма, само в някои от по-тиражните вестници се появяват рекламни отзиви за книги от наши и чужди автори. А че тези отзиви най-често рекламират литературни недоносчета е друг въпрос. По антиципация ми иде да изразя възхищението си от даровития поет Георги Константинов, който пренесе непокътнат през живожарищата на многострадалния български преход непомръкващия пламък на безсмъртния Гео Милев. В списание „Пламък”, което е все така младо, въпреки своите деветдесет години, има автентична поезия, проза, публицистика, а за всеобща радост и литературна критика.

През декември миналата година получих по пошата новата книга на Банко П. Банков „Граматика за възрастни”. Прочетох я и написах на автора писмо, в което между другото отразих готовност да напиша отзив за книгата му. Банко П. Банков (П-то по средата е за да го отличи от друг именит съименник) е достатъчно познато и авторитетно име в родната литература. На задната корица на новата му книга е поместена био-библиографска бележка, която описва стегнато жизнения и творческия му път. Банков е явтор на двадесетина книги, сред които седем сборника с разкази и новели, три романа, както и книги за деца. Пропуск би било да не припомним, че той има успешни изяви и като драматург, автор е на няколко пиеси, играни с успех в столични и провинциални театри. Най-сполучливите измежду тях са поместени в сборника „Светът не е от днес”.

В бележката Банков е посочил, че е строителен инженер, който тъкмо като такъв се е подвизавал по някои от големите строежи в социалистическа България. Проява на излишна скромност според мен е обаче премълчаването, че той е дългогодишен преподавател, асистент и професор, ръководител на катедра в университета с малко странната абревиатура УАСГ. Винаги съм се удивлявал на разностранния талант на Банко П. Банков - хем инженер, хем писател. А който поиска да узнае как се носят две дини под една мишница, нека попита него. Той си знае…

Преди четеридесетина години написах рецензия за първата му белетристична книга, в която му предрекох добри сполуки занапред. Това занапред отдавна вече е минало, но сполуките са налице. Но моята задача не е да огледам ретроспективно богатия откъм събития творчески път на писателя, а да се опитам да кажа, макар и накратко, защо сборникът „Граматика за възрастни” е събитие в нашата така изпосталяла и изтикана като пепеляшка в ъгъла родна литература.

Оригинално и находчиво е хрумването за композирането на книгата, определило и нейното заглавие. Това е подчертала в хубавия си предговор поетесата Петя Цолова. Сборникът е съставен от двадесетина разкази, обединени в два цикъла под надслов „Минало несвършващо време” и „Сегашно продължаващо време”. Оттам и заглавието на книгата „Граматика за възрастни”. А защо за възрастни, бихме се запитали. Ами защото повечето от разказите възкресяват житейската участ на препатили, та и божем възрастни люде. И българската, и английската глаголна система имат „минало несвършено време”. В Банковата белетристична граматика обаче то е „минало несвършващо време”. Метафориката на това великолепно хрумване е ясна: всеки от героите в разказите носи в себе си по едно „минало несвършващо време”, което ще свърши едва когато мойрата Атропос пререже житейската му нишка.

Така богата и впечатляваща е символиката и на втората уж граматическа категория. Англичаните имат „сегашно продължително време”. У нашия новелист причастието „продължаващо” подсказва деликатно усещането за безизходица в настоящето, което не сме си пожелававли, но животът ни е натрапил, и в него тъжното и дори зловещото е повече от несъобразното и смешното.

Преди съдържанието в началото на книгата авторът изрично предупреждава, че творбите му не визират конктретни събития и лица.  Това не е така, разбира се. Повечето от разказите се опират върху лични преживявания или имат конкретни прототипи, но индивидуално неповторимото е преправено в белетристичната леярна на писателя така, че едва ли някои конкретни лица биха се разпознали като литературни персонажи.

Обикновено в рецензиите се търси баланс между сполучено и недотам сполуцчливо, преди да се подведе заключението. Едва ли може да се избяга от подобен „аритметически” подход, при все че в „Граматика за възрастни”несполучливи или недоизпипани разкази няма. Това обаче все още не е отговор на въпроса защо сборникът на Банко П. Банков се извисява сред белетристичната продукция не само през миналата година, но и в по-изразителните мащаби на дългия преход. Обикновено в кратките прозаични жанрове (разказ, новела) авторите на са в състояние да скрият гледната си точка. В зависимост от сюжета при по-възрастните писатели това е или умилителна носталгия по безвъзвратно отминалото, или безапелационно осъждане на настоящето, което погреба розовите мечти и надежди, лелеяни през първите години след промяната. При белетристите от по-младото и вече средното поколение особено дразнеща и неприемлива е тенденцията социалистическият период (а това все пак е почти полувековна епоха) да се представя като юдол плачевна, земен ад, сред който да се чудиш как ние, по-възрастните поколения сме оцелели.

Банко П. Банков, който има рентгентово око за лица, обстоятелства и събития, се пази от морализаторствуване. Пестеливият му, но невероятно точен и изразителен слог скрепява случката, събитието, все едно дали от близкото минало или от настоящето, без да натрапва на читателя своята гледна точка. Това е висшестоящата гледна точка, характерна за т.нар. жесток реализъм, присъщ на великите руски реалисти от втората половина на ХІХ век, на писатели като Флобер, Зола и Мопасан. Нека не се заблуждаваме обаче, че разказите на Банко П. Банков оставят тягостно впечатление. Напротив, при засрещане на минало и настояще припламва искрата на дискретния хумор, който се колебае между игривата ирония и тъжното подмигване. Сигнализира го ощи първият разказ „Срамни болести”, който носи приятния привкус на автентично преживяното и припомненото. В него усмивката е ведра, а иронията - палаво завладяваща. Но в „Градска памет” предпоследният разказ от първия цикъл, свидетелстващ, че белетристът умее не само да скрепи късче живот, но и да гради обобщения, усмивката, породена от съпоставката между минало и настояще, които се оказват странно подобни, е тъжна и почти неуловима. Умел контрапункт към публицистичния щрих е последният разказ от същия цикъл „Опасни улици”, който би трябвало да намери място в някоя представителна антология на българския хумористичен разказ.

Освен че е овладян и перфектен стилист, Бонков засвидетелствува в книгата си и друго рядко срещано умение - подредбата на творбите в един сборник с разкази и новели. В съседство с ведрите хумористични интонации контрастно се открояват с драматичната си тоналност разказите „Голгота” и „Оредяваща гора”. Героинята от втория разказ не случайно зори не е назована. Тя е типов образ на днешен пенсионер - скромна вдовица, объхтана от живота и неспособна да влезне в крак с новите му изисквания. За нея в Библията е отбелязано, че името й е Легион. Но докато „Оредяваща гора” е само драматичен щрих от днешното безсърдечно време, в „Голгота”, мопасановски по композиция и със спотаения си трагизъм, чрез разказа на съдията за съдбата на Ростата авторът поставя неразрешимия въпрос за възмездието и изкуплението, загатвайки скептицизма си относно съществуването на божествената справедливост. Ето впрочем великолепният финал на този разказ: „Но в шарената торбичка на белетриста историята на Ростата от тази вечер щеше да скимти със слаб глас, докато я облече в думи върху бяла страница. За да попита оня горе защо беше я позволил такава.”

Би било несправедливо да пропуснем единствената по-едроформатна творба от сборника. Със своите 62 страници „Кръстопътен свят” е малка повест, свидетелствуваща, че белетристът се чувства уверен и в по-големите повествователни жанрове. След прочита й читателят се убеждава, че нашата малка земя е наистина „Кръстопътен свят”. Повестта е центрирана около съдбите на двамата централни герои - Стефан (Стивън), син на трансилвански немци, преселили се в България след рухването на централноевропейската империя, и на троянчанката  Стилиана. Сложен и нелек е техният път, съдбата ги запраща чак в далечна Австралия, където случаят ги събира, макар и не задълго. В днешния свят без граници тази история не само че е напълно възможна, но дори не учудва с екстравагантността си. Напълно се доверяваме на героинята, която накрая обобщава: „Никога няма да забравя Стивън, той ми отвори очите, че светът е различен за всеки, според това какъв ще си го създадеш.”

Накрая ще добавя, че двата цикъла не се различават тематично, защото в тях минало и настояще се засрещат и си взаимодействат. Все пак във втория повече присъства новото, днешното време, повече с недостатъците си, отколкото с премълчаните преимущества. Добре въвежда в уравновесената му емоционална тоналност разказът „Упорита, мило усмихната”, един от най-сполучливите в сборника. „Имот с екстри” подкупва с дискретната си ирония. С „Красив ум, лакомо тяло” Банко П. Банков показва, че не му е чуждо очеравонието на гротеската, доколкото днешната действителност всеки миг ни поднася изненади с подобен привкус.

Споменах, че книгата на Банков е събитие в съвременната ни литература. Нека да поздравим даровития разказвач и да му пожелаем на многая лета.