Анита Коларова

В далечната 1984 г. във в. „Литературен фронт”, бр. 41 (с главен редактор Евтим Евтимов) се появиха три мои стихотворения, придружени от кратка бележка на Христо Радевски. Така започна нашата кореспонденция, която продължи до 1994 г. В нея е отразено времето, в което всички сме участвали активно или не толкова активно.

Христо Радевски отдавна не е между живите. Полагат се „грижи” да бъде забравен. Той беше един от онези големи поети на България, които говореха прямо с обикновените хора, но и с големците. Може би затова не беше от любимците и не би могъл да бъде.

Запазила съм голяма част от неговите писма и поздравителни  картички. Той пишеше върху листа за пишеща машина на ръка. Неизменно с флумастер - син или зелен. Рядко на пишещата машина. Не желаеше да внася в писмата си и частица метал от клавиатурата на машината, искаше ръкописът му да бъде истински негов пратеник.

Почеркът му бе красив, но крайно нечетлив. Понякога  използваше фина хартия за писма, каквато не се продаваше в книжарниците. Пликовете му бяха винаги едни и същи - бели, неразчертани. Беше човек със стил.

Христо Радевски често боледуваше като всеки възрастен човек. Ето защо не можахме да осъществим представянето му в Русе, макар че постоянно го канех, а той копнееше да види отново Дунава. Ето как описва той своите болести:

„От началото на м. април, та чак до юни ме скова на легло с остри болки моят стар радикулит. После, когато той затихна, ме заболя зъб, с който цял месец зъболекарката се бори уж да го спаси и най-после се разбра, че трябва да бъде изваден. Тъкмо се „куртулисах” от зъба - заболя ме внезапно и много остро дясното ухо. Оказа се, според проф. Кабакчиев, който цял месец ме държа в болницата, че в него се е загнездил някакъв много рядък и упорит бацил, срещан за трети път в неговата практика. /…/ От боледуването се убедих в библейската мъдрост, че бог не наказва, когото мрази. Значи аз съм любимец на бога” /5 март 1988 г./

В същото писмо поетът е изразил негодуванието си от работата на разните издателства, които бяха високомерни към неизвестните писатели, но издаваха книги, както казва той, „на познати и влиятелни хора”.

„Правил съм опити да дам стихове от нови автори в някои издания. Не само че не ги поместват, но не ми отговарят какви са слабостите им. Иначе привидно се отнасят с уважение към мен. И ми искат мои работи. Тук разбира се роля играе моето дълго трамбуване на литературното поле и възрастта ми. Но тия редактори и издателски работници знаят, че за ръководството на нашата държава и партия аз съм „еретическа” личност  и няма къде да се опра, ако река на всяка цена да изложа нещо в изданията. /…/ Фарисейщината у нас е доведена до съвършенство”.

Радевски имаше отношение и към обгазяването на Русе.

„Пишете ми за отравянето на Русе. Ако сте забелязала, излезе остра статия, но след това забраниха да се пише. Забраниха да се пише и когато унищожиха дървесата по бул.”Руски”, „Толбухин” и други софийски улици…” /цитатите са от писмото със същата дата/.

Гледах на него като на учител. Не скъпеше време да отговаря на въпроси. Няма да скромнича, харесваше стиховете ми и ме насърчаваше, но не винаги. Той е един от двамата ми поръчители за приемането ми в СБП. Другият е поетът Атанас Мочуров. Обръщението му към мен си остана едно и също: „Драга Анита Коларова”. Писмата завършваха с: Ваш Хр. Радевски.

Когато му изпратих стихосбирката си „Фациалис” с автограф , в който изразявах своята благодарност, той ми е писал следното:

“За моята заслуга в поетичното Ви дело мисля, че съвсем произволно ме ласкаете. Както и да е. Стихосбирката е оригинална. Въпреки моите несъгласия с някои похвати. Но това е естествено. Ние сме стихотворци от различни гилдии.” /писмо от 11 септември 1994 г./

Край на част първа