Йордан Милев

Седим с Петър Ненов край една маса в “Под липите”, на двестатина метра от Радио София, където работим. Тогава превеждах Рубаите на Омар Хайям и за мое удовлетворение той се оказа един от тяхните почитатели. Край тази маса и сега виждам да сядат Илчо Бъчваров, Стефан Симеонов, Димитър Точев, Никола Гаговски и други - вдъхновени тогава - млади хора от Военната редакция на Радиото. Нека прибавя и името на Илия Василев, който отговаряше за предаванията на МВР. Петър пристигна в това не “гнездо на осите”, а в една стая, населена с военни чинове и волнонаемни служители /като мен/, някои от които по-късно щяха да стигнат до полковници. Петър влезе една сутрин през вратата на петия етаж като Рудолф Валентино - красив, със светло-син костюм на райета, бяла риза и червена вратовръзка и най-вече - с открита душа и сърце на благороден човек. Първите думи, които запомних тогава, бяха: “Хоризонт, повече хоризонт!”
Добре, но времето се беше смрачило и липите започнаха да си шушукат нещо тайно, и Петър, за да разведри хоризонта, се обърна към момчето-сервитьор - облечено в шопски беневреци и някакъв непран шал около кръста, - с думите да ни даде “отрова” - от перущинско грозде. Докато се изпълняваше това действие, Петър рецитира малко тъжно:-

“Сприятелиш ли се с глупака, не ще се отървеш от срам
и затова сега послушай съвета мъдър на Хайям:
Отрова приеми, но нека да е приета от мъдрец,
а от ръката на глупака не вземай ти дори балсам.”

Донесоха двете гроздови и аз, след като вече бяхме отпили от елексира на любовта и живота, си позволих да започна един разговор, който истински ме интересуваше от този наистина талантлив автор. Ето, среща ме например архитект Живко Желев и много се радва, че работим заедно - бюро до бюро - с Петър Ненов и все ми разказва, че той, Петър - е бил най-умният в класа, с отлични писания по български език, душата и ума на училището, а сега вместо да пише книгите си, живее някак си х а з а р т н о? Петър не чака много да ми отговори:
“Хазартът, драги ми Йордане, е възможност да загубиш пари, които ти трябват, за да спечелиш пари, които не ти трябват. Не смятай, че аз съм открил Америка… ”
Аз не се предавам и под липите се чува гласът ми:
“Напълно те разбирам, но защо все пак ти, талантливият, толкова малко пишеш?” - и му давам пример, че някои наши приятели натрупаха вече по няколко тома литературен талаш.
Той не бърза да ми отговори, защото иска първо да отпие от бисерното слънце на Тракия, и казва нещо образно в смисъл, че б е з д а р и е т о е нещо като коловозите на гара София. Идва вдъхновеният бърз влак, например, от Варна, и ако стрелочникът-талант /или диспечерът-талант/ не го насочи по правилния - точният - път, може да си представиш какви глупости ще се нароят и колко томове-грамади. Разбрах смисъла му, че умният писател трябва да изправя глава повече към хоризонта, а не да рови носа си в днешната, не много бисерна чаша.
Забелязах, че има и други истини “Под липите”, но той не се предаде и каза: “Мойта истина ме прави свободен!” И продължихме с това, че ето вече този радиолиткръг сериозно напредва към литературната крепост: вече имат книги Методи Христов, Дончо Лазаров, Тоно Лазаров, Никола Гаговски, Минко Цоневски…
… А той? Той продължи като Филип Македонски: “Няма крепост, която да не може да бъде превзета от десет магарета, натоварени със злато!”
“Какво ти злато, отвръщам аз, - това са бедни и щастливи автори.”
Чувам в шума на липите: “Те са бедни, не защото са щастливи, а са щастливи, защото са бедни!”
Мой скъпи Петър Ненов, пиша с обич и мъка тези няколко щрихи за теб. Ти си един ненаписан роман, но също е вярно, че когато спомените надделеят у човека, значи животът му е вече на привършване. И все пак, ти беше един светъл хоризонт - разкъсван от необяснима за мен мъка - и затова винаги изглеждаше светъл и весел. Оптимистично-трагичен талант! Посредствено е да смятам, че си бил само бохем, и то - последен. Помня как в тази последна вечер ти отново рецитира моя Омар Хайям:

- “Египет, Рим, Китай далечен владей с жестока мъст!
Бъди ти славен самодържец, сложи на всичко кръст!
Със нищо по-различен няма да бъде твоя край:
Пет лакти бяло покривало и три аршина пръст.”

Като чуя думата х о р и з о н т, връщам се към онези далечни дни, когато прекръстихме Радиостанция “Младост” в Радиостанция “Хоризонт”, а след това Илчо Бъчваров и Михаил Минков помогнаха цялата първа Програма на Радио София да стане “Хоризонт”, та този могъщ електронен гигант да ни радва денонощно с новини за трагедии, радости и превъплъщенията на необяснимия български дух на тази малка планета, наречена Земя. Помня, че и първите думи, които чух от теб, бяха: “Повече хоризонт!”

31 март 2005 г.
Павлово