НАДЕЖДА
НАДЕЖДА
С душа на колене, пленена скитница,
от навик вързана с въже от спомени,
мълчи надеждата ми - зла измислица,
с нозе до кост раздрани и оголени.
Гласът й онемя в тъга на славеи,
чиято песен се оплете в клоните.
Със зъби кръст кове, с очи изправя го,
с ръце забива си сама пироните.
Така бе бяла, щом по пътя тръгваше,
а виж я днес - от буца пръст по-черна е.
Подобно звяр настръхнало озърта се,
смехът й със ръмжащи възли стегнат е.
Опиташ ли да я погалиш с дланите,
ще задереш в ръба на рани минали.
Сълзите й са камъни издялани
и с тях изгражда мост над дни изстинали.
И някой с пръсти облачни по синьото
написал е… И нависоко вдигнал е:
„Прости греха ни, Боже!… И помилуй ни!”,
но времето му за „Амин” не стигнало…
12.02.2014
КАМЪНИ
на Пламен Анакиев
Смълчани по библейски и безименни,
са камъните пръснати навсякъде…
От хората край тях, случайно минали,
избират спънатия в тях… И чакат.
С гранитен поглед си стоят на мястото,
но смъртните различни са от камъка.
Един в друг бродят, а земята тясна е
и гледат с алчните очи на сврака…
Зениците им в сребърници гаснеха,
от звън монетен в буден сън живееха.
Кесия е сърцето им ръждясало
и малки камъчета дрънкат в нея
Човек на камък си дарява името.
Кръщава го в смъртта си… И завинаги!
Дълбае с нокти в плочата незримото,
и с кътни зъби я гризат години…
Студено e на късът скален рамото,
в безчувствена съблазън е оголено
и щом в умора се подпре на камъка
поглъща го с тъгата си под него…
19.02.14
ПОСЛЕДНО
Човек обхожда цял живот сърцето
в надеждата му там да се открие,
но често той не стига… И в небето
душата му угрижена се вие…
И времето раздадено на всеки,
тъй както в чаши е различно пълно
и всеки има жребий и пътека,
която в тъмното се спуска стръмно…
Мечтите му са болки позволени,
които до дъхът си сетен влачи
и щом превърнат се в сълзи солени,
така тъжи, че и смъртта му плаче…
КАЗАН
Казанът ври, а аз дърва му нося
преди да скоча в него и да кипна,
и на мехури да съм от въпроси,
които пукат и нагоре литват.
И думите кръжат виновни, неми
в страха от истината премълчана,
че всеки в смърт на други е заченат
и със сълзите им соли казана.
И без да знаем мъкнем чуждо бреме,
което в клещи от тъга ни стиска.
Не струва пет пари живот без време
и всеки до последно всичко иска.
С листата вдишва, в унес влюбен дреме,
очите щом обичат са пияни,
но щом раздяла радостта му вземе,
проглежда истински в скръбта през рани.
Със себе си е вечно в надпревара.
Догонва се, дори ще се задмине
в казана врящ, додето стане пара
на дух дъхът му… И към Бог замине…
Светът тогава губи цвят и мирис
и чувството за нужда и за смисъл.
Единствено небето има милост,
с която стиховете да допише.
Внезапно осъзнава щом погледне,
в очите края и сълза го парне,
че няма първа смърт, само последна -
и в нея лягаме еднакво равни.
А всъщност, два пъти човек умира -
веднъж, когато времето му свърши
и втори път небето щом прибира
последния, сълзи за него бършещ.
С ПРАВО
Човек е аргумент, венец и грешка,
че Бог го няма, както и го има.
И същността му глинено-човешка,
единствено с любов е обяснима.
Към него тръгнал, в себе си минава.
Врата отваря времето за горе,
за да надхвръкне звездната жарава
и с него, коленичил, да говори.
До кръв одран и огорчен в заблуди,
от ляво струпал болките отива,
че само Бог е с право да ни буди
и само Той е с право да приспива…
АКО УМИРА ПОЕТ
Ако умира поет,
плачът на цигулките
пръсва се в прах.
Духът му пристъпва
към Господа блед
и свири
Токата и Фуга на Бах.
Ако умира поет,
завесата пада
посред представление,
Ромео
раздава любовта си без ред
и търси
Жулиета сред куп от съмнения.
БОЛКА
Така ми се доплака.
Боже,
така ми се доплака,
когато думи с ножове
забиха се в сърцето,
че тихо коленичих,
заключих се.
И плаках …
Високо…
Докато
заплака и небето…
Така ми се доплака,
Боже…
