Марко Марков

***
Отиват си от нас любовните писма.
Векът такъв е - бързо се обичаме
и бързо се събличаме, и бързо
ни грабва следваща любов - ограбва ни.
А в кошчето на паметта, понякога
разравяно от пръсти невнимателни
проблясват думите, от нас изречени
на ъгъл, край река, под стрък трева
и екват викове в гърдите многолюдни -
тъй вика се на стадион в неделя.

Но аз ги помня - нежни, разточителни,
стипчиви, чисти и съдбовни,
без цифри, подписи, печати,
без дати, без подател даже -
глаголите са малко, епитетите
са ги изместили - ухаят,
и „аз” е коленичило, обронило
глава пред „ти”, а „ти” е статуя
без плът, безнога и безръка,
далечноблизка - сякаш е сърце…

Към всичките поети на планетата -
към тези, гдето легнали са мълком
по кръстопътищата на живота,
и гълъби разресват с дълги човки
косите им зеленосини,
към другите, като апостоли
вървящи между нас, за да поправят
на думите с оръжията ласкави
болнавите ни съвести и чувства,
обръщам се с молба една:
                                    - Спасете ги!
Спасете ги, преди да са изчезнали,
преди да са записани в тревожните
червени книги на века ни,
забързан към безславната си гибел.
След вас едно дете ще дойде
и взряно в локвите, където
небето с милиард звезди пътува,
от тях набързо лодка ще направи.
И Ной отново ще спаси света.