СТИХОВЕ
***
Ах, колко думи са необходими,
за да изкажем всичкото, което
в душата трае само миг!
И колко много думи разпиляхме,
и чак прегракнахме от щедростта си,
и чак животът вече се прахоса.
Ала мигът не се роди,
мигът внезапен като вик на птица,
единствен всред безчислените думи.
А може би от пищност той се плаши?
А може би го криеш ти, велика
Поезийо… скъперница!
1968 г.
РАЗСЪМВАНЕ
Кой в предутрината крехка
вдъхна дъх тръпчив найод?
Нощното море открехва
своя спотаен живот.
Кой изгряващ бог разпръсна
тази мъртва тъмнина?
Сънното море възкръсва
и излъчва глъбина.
Кой разсъмна тоя звън
над безсънните простори?
Будното море говори
и разказва своя сън.
Балчик, 1962 г.
ПЕЙЗАЖ
Безкраен летен ден умира,
без угризения, без вопли
и от трептенията топли
топлотата е като лира,
звънтяща с хиляди листенца.
Пейзажът кротко се люлее,
сбогува се със своите образи,
а сред увяхващите облаци
Огромно, огнено лале е
агонизиращото слънце.
1964 г.
РОДИНА
В сърцето си аз нямам друго име.
А нямам и с какво да те сменя.
И с твоите горести неизброими
вървя всред крясъците на деня.
За теб разпитвах паметните плочи
и селски църквици с ръждясал кръст.
Но никой, даже Бог, не ми посочи
какво си ти: Купчина кости? Пръст?
Стихът на Ботев ли, дочут през детство
във звездна нощ над моя роден град?
Скрижалите на Левски ли? - наследство,
с което аз, беднякът, съм богат.
Риданието древно и сурово
на вятъра - като съдбовен глас?
Или звукът на майчиното слово,
чрез който с мъртвите говоря аз?
Или път нещо бъдно, нещо ново…
1984 г.
БУЛЕВАРД „ВИТОША”
Вървях в следобедния град
и мислех си, оглушен от глъчка,
неистовият булевард
върху чие лице се бръчка?
О, бръчка пълна с прах и пот,
и плъпнали тревожни мравки….
Нима това си ти живот,
със смях и крясък и прозявки?
Дали връз някой Гъливер
не се катерим - лилипути?
…Като в магически фенер,
се сменя всичко за минути.
И както някога, ечи
светът на древните тържища:
безброй уста, безброй очи,
които нищо не насища.
А Черни връх, дъждовно чер,
отгоре гледаше с тревога
как каменният Гъливер
под стъпките ни изнемогва.
1980 г.
ОДА ЗА ПЛЪТТА НА ДЪРВОТО
Дървото, скъпоценното дърво
с дъха на слънце, хляб и земен сок!
Най-живото, най-свято вещество,
което някога създал е Бог.
И знам, че няма на света човек,
опитал се без него да сглоби
легло, трапеза, лавица, ковчег
и… кръст за мъченически съдби.
Докосвам с пръсти жилите му аз,
като че галя човешка плът.
Там чувам ехото на нечий глас
и топли устни нещо ми шептят.
Там диша древен мирис от пръстта,
от хубостта на този тленен свят.
И както мен ме гложди самота,
така и в него рови дървояд.
Под лакътя ми то е ден след ден!
Променя залците, които ям
и сричките в стиха новороден.
И щом съм с него, значи не съм сам.
1984 г;
