ЗАВИСИ
На Георги Дюлгеров
Зависи от гледната точка, ми бе казал някой. Зависи от ценностната система. Това го знам от друг. Зависи какво те интересува. Това пък го каза трети - електромеханикът на моторен кораб „Миджур”, когато част от екипажа отидохме от пристанището Чивитавекия да разгледаме Рим и Ватикана. Байката - корабният камериер, въобще не пожела да идва и да разглежда. „Не мога с тия пари да си купя и пия ракия, а ще гледам…” - рече. А ракията, че и водката, и уискито струваха двойно повече, отколкото в България. Но му се пиеше в Италия. Отиде почти до Рим и не пожела да го види, камо ли да иска да види папата. А аз дадох сто долара за път, билети за музеи, картички и т.н. И не пих дори една бира. Гледна точка. Или ценностна система. Не знам. Знам, че Байката бе свестен мъж. Даже по-свестен от мен. И не беше пияница. Важното е да опива. Бе ми го казал бащата на мой приятел, когато му подарих галон марково уиски. Не го интересуваше качествено ли е и колко е годишно. Искаше само уискито да притежава основното качество на алкохола - да опива.
Бях на кръщeне. Всичко много добре, даже отлично. Но музиката усилена докрай. И много чалга и само чалга. Но на хората им беше хубаво. Пееха: „и имаме добри души, които могат всичко да прощават…”. И в този момент бяха готови всичко да простят. И имаха добри души. Може би по-добри и от моята. Аз не можех всичко да простя.
Познавах една жена - приятелка от детинство на майка ми. Жена на министър. Винаги облечена скромно. Сърдечна, обикновена. Мама срещнала тяхна обща позната. Работи като чистачка. Казала й: „Срещнах министершата. Облякла се у една рокля, като у чувал. Ни си лакирала ноктите, ни прическа си направила, ни маникюр оставила. Еех, ако я бех министерша, чех по цел ден да си правим маникюр, прически и да одим по приеми. Що рокли, обувки и кожени палта чех да си накупим. Ама не съм…” Ако живееше в днешни времена, освен всичко това щеше да иска да ходи на фитнес, бодибилдинг, тенис, сауна, басейни, депилация, да си прави пластични операции и още един куп модни глупости, придобивка на цивилизацията. Жената това иска, но не може да си го позволи. Министершата може, но не иска. Така е.
На мой приятел му върнаха от реституцията много имоти. Остана същият. Не му трябваха имотите, парите и лукса. Продължи да си живее, както преди. Караше същия стар трабант и ходеше на лозе. Не промени нищо. Не се възгордя. Бате Лъчо си е бате Лъчо - казваше и продължава да го казва.
Много мои познати искат да спечелят джакпота я от тотото, я от „Треска за злато”, я от нещо друго. Ако ми се паднат един или два милиона лева, ще ме видите вие мене - казват. Аз отговарям, че на мен не ми трябва сума, по-голяма от 100 000 долара. Ами как? Ами така. Не знам какво да правя толкова пари. Трябва да ги харча за глупости. Чудеха ми се на акъла. Но действително беше така. Сега купувам картини от известни художници. Вече и аз искам джакпота. Не си давай парите за тези цапаници - ме съветват. Ама аз ги давам.
Ходихме на почивка във Велинград. Скоро бяха реконструирали бившия почивен дом на профсъюзите „Двореца” в петзвезден хотел. Направено с пари и вкус. Изрядна чистота. Европейско, цивилизовано. С басейни, замък от изкуствен камък, джакузита, пързалка за децата, шадраванче, водна каскада, окосена тревичка. Красота. Гледах и се любувах дълго. На другия ден срещам шефа. И той на почивка.
- Няма да говорим за работа - правя уговорката веднага.
- Добре - съгласява се той.
- Да те водя в „Двореца” - казвам. Видя ли как са го направили?
- Не, не съм. Ще го видя друг път. Чух, че е прекалено луксозно и лъскаво.
- Така е, но е направено с вкус. Не е кич - отвърнах.
- А вие, брахте ли билки? Сега е и сезонът на боровинките. Планината наоколо е прекрасна. Ходихте ли до параклиса „Свети Георги победоносец”?
- Не, не сме брали. Не знам къде е параклисът. Покажи ни.
Показа ни. Ходихме до параклиса. Брахме билки, боровинки. Звъня на шефа:
- Планината е по-хубава от „Двореца” - признавам. - Давай да те черпя в „Двореца”, че ми показа тези красоти. Брахме и билки, и боровинки.
- Не, не искам.
- Защо?
- Изкуствено ми е.
- Добре. Искам да те черпя, бе човек! Благодарен съм ти, остави, че си ми шеф. Знаем се. Не ти се натягам. Работим заедно отдавна.
- Не приказвай глупости - каза. - Идвайте при мен. Аз ще ви черпя. Знам една кръчма. Казва се „Баба и дядо”. Там правят най-вкусните кюфтета на света. И кръчмарят Васко е много свестен, коректен човек.
Отидохме. Черпи, пихме, ядохме и кюфтета. Не бяха най-вкусните на света, въпреки че бяха много, много добре приготвени и от истинско месо. Въпрос на вкус. Но кръчмата „Баба и дядо” във Велинград за мен е най-хубавата на света.
