Непубликувано интервю на Анита Коларова с Христо Радевски

Анита Коларова: И преди, и след Априлския пленум Вие може би единствен от „живите класици” останахте с непревит гръб. Затова Ви отминаха много награди и „царски” благоволения. Лесно ли Ви беше да се самосъхраните?

ХРИСТО РАДЕВСКИ: С този въпрос ме подтиквате към самохвалство, с което, за съжаление, сега мнозина се самоизтъкват. Не бих желал да се нареждам с тях. И думата класик за мен съвсем не подхожда. Правилно я туряте в кавички. А награди - криво или право - съм получавал. Но самозапазването на всички, които не мислеха по живковския шаблон и искаха все пак да защитят човешкото си достойнство, беше трудно.

Анита Коларова: Вие сте един от основателите на РЛФ /РеЛеФ/, работил сте във в. „Работническо дело”. Ще се наемете ли да коментирате сегашното наименование на вестника, харесва ли ви „ДУМА”, което Ст. Продев заимства от Ботев?

ХРИСТО РАДЕВСКИ: Смятам, че това не е най-сполучливото име на такъв вестник. Но то не е най-важното сега.

Анита Коларова: Като много от нас, и Вие платихте данък на времето със стихосбирката си и едноименното стихотворение „Към партията”. Срамувате ли се от този факт сега, когато Партията призна не само някои свои грешки, но и престъпления?

ХРИСТО РАДЕВСКИ: То бе написано през 1929 г., когато партията не само че не беше опозорена с престъпления, но беше дала много жертви в борбата за социална справедливост и дори в очите на противниците си беше героична партия.

Аз още членувам в нея. И щом въпреки престъпленията, извършени от нейни ръководни членове, не я напуснах, значи още вярвам, че тя ще измие позора си. И от стихотворението си, тоест от първия си възторг пред нея, няма защо да се срамувам.

Някои правят примитивни и угодни сега тълкувания на пасажи от това стихотворение. Но то е отделен въпрос.

Анита Коларова: Вашите мемоари „Живи като живите” и „Личности” са принос за литературната ни история. Имате ли премълчани истини /поради различни причини/ за личности като Александър Жендов, Никола Фурнаджиев, Светослав Минков, Гео Милев, Георги Стаматов, Николай Лилиев, Георги Райчев, Димитър Димов, Владимир Василев, Рачо Стоянов и др., както и руските Анна Ахматова, Самуел Маршак?

ХРИСТО РАДЕВСКИ: Личностите, за които съм писал, разбира се, имаха и човешки слабости. Но писал съм за тях, защото са ми правили впечатление големите си човешки и творчески качества. Щом тогава не съм казал за слабостите им, защо сега да ги вадя на показ? Единствен Кюлявков, за когото после научих някои неприятни неща, почна да ме разочарова. Още тогава забелязвах у него манията да дири шпионин у всеки, който му е нещо неприятен. Но това съм го загатнал.

Има и други премълчавани факти, които поради обществения климат тогава не можеха да се кажат. Може в ново издание да ги кажа.

Анита Коларова: Ние се запознахме чрез в. „Пулс” през 1982 г. Редакцията Ви даде стиховете на няколко млади поети, между които бях и аз, за да ги рецензирате. Оттогава нашата кореспонденция продължава. Споделял сте смели мисли с мен. Не се ли бояхте? Ето, избирам два пасажа от Ваше писмо: „…за ръководството на нашата партия аз съм „еретическа” личност” и „…нас ни управляват неуправляеми хора, макар да дават вид, че говорят за демокрация и гласност”. /Писмо от 5 март, 19888 г./

ХРИСТО РАДЕВСКИ: Никога не съм се боял да говоря това, което мисля. Но то в печата не бе възможно. Затова съм го казвал в разговори и в писмата си. А за Вас и през главата не ми е минавало, че можете да направите такова нещо.

Анита Коларова: Много литературни творби /в т. ч. и Ваши/ ще се нуждаят от нов прочит. Навремето Георги Бакалов твърди, че Вие минавате по пътя на дребнобуржоазния романтизъм. Кажете нещо по този въпрос.

ХРИСТО РАДЕВСКИ: Какво е писал Бакалов, не си спомням. И самият аз не знам през какви „изми” съм минал. Но зная, че съм писал и най-злободневни политически, и най-интимни лирически стихотворения. Смятам, че не е работа на поета да се занимава с политика, ако няма специално податине за това. Но същевременно не бива да стои настрана от обществения, тоест и от политическия живот - да се прави, че не вижда какво става около него. Това всъщност зависи от творческата природа на поета. Въпросът е да може от всички сложни и често неведоми явления в живота да създаде поезия. На това ни учат големите световни и наши поети.

Колкото за „новия прочит”- мисля, че критиците не познават моите стихотворения, които са може би към две хиляди, и по навик се въртят все около тъй наречените ми граждански стихове и главно писаното за партията.

Анита Коларова: Изкуството не трябва ли да бъде надпартийно, за да бъде вечно?

ХРИСТО РАДЕВСКИ: Не знам дали има някаква човешка дейност, която може да се нарече вечна. Според мен за живото същество вечното е нещо непостижимо. А поезията ще бъде дълголетна само когато бъде истинска поезия. Независимо от това как ще я наречем.

25 април 1990 г.
София