Атанас Звездинов

Сто и една басни

(Книгата е получила годишната награда на СБП за 2005 година.)

МЪДРЕЦЪТ

Един мъдрец се бръснел всеки ден
дордето не осъмнал осенен
че с нещо той самият си вреди.
Решил, не продължил като преди.
Щом вече сам бил осъзнал вредата
да си обръсва всеки ден брадата.
Тогава я оставил да расте…
И всеки косъм бил като дете,
което едро ставало от ситно
с растежа си, и все по-любопитно
разпитвал всеки косъм: Как така?
Въпросите били като река…
За да изплува в тази надпревара,
Мъдрецът трябвало да отговаря.
И той започнал да им пише басни.
Били те мъдри, но били и ясни.
Но всеки косъм искал пак и пак,
та на Мъдреца му призляло чак
(А басните, окото им не мига,
напълнили те с мъдрост цяла книга).
И като не му давали покой,
обръснат почнал пак да ходи той.

ПЕПЕРУДА И КАРФИЦА

- Известно е, Светът е състезание
да ти обърнат повече внимание
и затова на нищо не се чудя. -
на пеперуда рекла пеперуда.
Но тя била и пъстра и игрива
и влюбена, че много й отива.
Пред другата, с крилцата белезникави,
(на туй отгоре зелева й викали)
била красивата и “по” и “най” -
без конкуренция из този край.
- Наистина, от цялата поляна,
съм сигурна, ще бъдеш ти избрана.
От опит знам - харесва се такава.
Ще иска всеки да те притежава -
тогава се обадила Карфицата. -
Но първо ще ти вземат с мен душицата.

МОНОЛОГ НА КОПЧЕТАТА

Копчета сме чудни. Виж ни.
Знаят ли, че сме предишни?
Че сме жънали успехи
върху много други дрехи?
Да не би да сме белязани,
трябва ли да сме наказани,
като сме от тях отрязани?
Бяха дрехите преправени
и изхвърлени, забравени.
Ала ние оцеляхме -
пак отпред се озовахме
И.. каква ни е утехата-
копчетата правят дрехата.

ЗАДНОТО КОЛЕЛО

Задното колело, велосипедното,
от край време завиждало на Предното.
Бързало, правело опити чести
някак да може да го измести.
Правело заговори с веригата -
(Знаело, всичко чрез нея настига се).
Ясно е, включило в тях и педалите,
(да се въртят, всеки биха предали те).
Предното болката негова знаело,
ала го водело пак и си траело.
И от това се вбесявало Задното
и не издържало някога ядно то:
- Аз съм, разбираш ли, което движи те -
а който движи, са негови грижите…
Слушало, дълго го слушало Предното,
не издържало и рекло му следното:
-Да съм по-стойностно от тебе едва ли,
но да съм предно
са ме избрали.

ЗАХАРЧЕ И КАМШИК

- Та ние сме си лика и прилика. -
на Захарчето изплющял Камшика. -
Каквото ние повелим, то става.
Нали еднакво силни сме тогава?
- Не е така, ако ще бъдем точни.
Завършвам аз, каквото ти започнеш.
И не се знае, казано накратко,
камшик ли предпочитат или сладко.
Но страшен рев брътвежа им прекъснал
и да се обясняват било късно,
че на Лъва било дошло до гуша
дресьорски изпълнения да слуша.
Тъй изревал, че цялата арена
от този рев мълчала покорена.
Но Захарчето пак се осмелило -
(то знаело, че трябва да е мило -
тъй братчетата му преди успели,
макар и вече да не ги видели.)
и рекло на Камшика сговорчиво:
- Макар и да си груб да ти отива,
с насилие ти само се налагаш,
а аз с доброто имам власт веднага -
мен ме приемат, теб ти се нагаждат.
Той рекъл му: Но тебе те изяждат.

ЯЙЦЕТО УЧИ КОКОШКАТА

Изрепчи се и не поиска прошка
едно яйце от своята кокошка.
Решило, че умее всичко вече,
дори, че го е снесла тя, отрече.
Преди да може да изкукурига,
изсипа куп обиди, без да мига.
Преди да може да изкудкудяка,
изсипа куп обиди, без да чака.
Кого да чака, как да чака, Боже?
То знае всичко, всичко вече може?…
Кокошката помисли си тогава
това ли да получи заслужава.
И отначало много се ядоса,
а после рече: „Думите какво са?”
Засмя се опрощаващо и ето -
прищя й се да влезе пак в яйцето.

РАЗЛИЧНИТЕ ДУМИ

Играеха си думите различни -
обикновени, странни, поетични…
Най-ценните, най-важните и мили
тогаз се бяха под езика скрили..
Те знаеха кога ще са на власт.
Те знаеха, че имат своя час.
Те знаеха, че именно тогава
ще трябва нещо да се отстоява.
И че игра, каквато да е тая,
със другите не бива да играят.
Че трудно се говори откровено,
но три пъти по-трудно - съкровено.
Тогава винаги сърцето вика
с оставеното… под езика.

ХАРТИЕНИЯТ ЛИСТ

Бил лист с характер, и достоен лист.
И искал тъй да си остане - чист.
Но го избрали точно него и го
поставили под друг и под индиго.
И всеки би разбрал какво го чака,
веднага щом машинката затрака.
Каквато горният приемал вяра,
бил другият принуден да повтаря.
Какъв характер, Боже мой, какъв?
Каквато и да притежава стръв,
иди му с нещо помогни, иди го
спасявай вече, щом е под индиго.

ТАЛАНТ И ТРУД

И въпреки различната поанта,
е дума за Труда и за Таланта.
Че на Таланта му дошло до гуша
похвални оди за Труда да слуша.
Та той бил рядкост, а Трудът - навред.
Какво като бил по-добре приет.
С труд лесно можел да се хвали всеки,
с Таланта се оставало навеки.
И се опънал на Труда веднъж
като достоен и с характер мъж:
- За друг не чух хвалебствие подобно.
Не ти ли е от него неудобно?
-Защо? Та с мен изхранва се светът. -
отвърнал най-естествено Трудът.
- Изхранва? Но това е примитивно.
Аз давам му усещането дивно.
Благодарение на моя полет
лети и той над върхове отколе…
- А мислиш ли, че би без мен могъл?-
Трудът се впрегнал. (Вече ставал зъл.)
- Едва ли толкова си ми потребен.
Навярно ще се справя и без тебе.
- Но ако подценяваш резултата.
Нали си виждал неведнъж иглата -
пробива, и какво като пробие?
Иглата води, но конецът шие.

МОЛИВЧЕ И МОЛИВ

Самодоволен молив нов,
подострен за начало,
да се оглежда бил готов
цял час във огледало.
Не писал още нито ред,
не бил оставил дума,
и мислел колко е напет,
чул своята си гума:
- Пиши, приятелю, пиши,
да има аз какво да трия.
От нещо всеки сам да се лиши,
това се казва творческа магия.
Ядосан, Моливът й възразил:
- Нима си толкоз проста?
Нали ще стана даром зарезил,
ако все почна да се остря?
Виж моливчето тука, редом с мен,
какво е жалко.
Ако не пишеха със него всеки ден,
не би било такова малко.
Но Моливчето знаело добре
какво и колко струва
и рекло, без дори да разбере,
че някой може със това да се шегува:
- Чудесно се оглеждаш, самохвалко,
но ако действаш само,
ще разбереш кога голямото е малко
и малкото - голямо.

ДВА ВЕНЕЦА

Срещнали се в ритуал тържествен
два венеца лаврови.
Божествен
имал се единият -
за слава, императорът щом увенчава.
Другият стоял пред Пантеона
на героите, загинали за трона.
Сторило се на венеца-ветерана,
Императорският че му се покланя:
- Благодарен съм ти, че дошъл със свита,
ти чрез мене подвига зачиташ.
За поклонът ти би бил достоен
всеки оживял чрез мене воин.
Но венецът почнал да трепери, -
рекъл си, че с него той се мери.
И се разгоряла страшна свада
кой от тях Големият се пада.
Дълго, дълго думите си пазел,
но накрая Лавърът им казал:
- Аз и в двама ви съм съпричастен
и не мога да съм безучастен.
По-голям е, потвърждавам смело,
който не е върху чело,
ами е положен
върху дело.

КАПАНИ

Надхвалвали се няколко капани,
все кой от кой по-хитри и избрани,
когато помежду си с изненада
видели… Думата да сяда.
- А ти какво пък търсиш помежду ни?
- Нали капани има и от думи? -
отвърнала им тя и продължила, -
за мен да ви разкажа съм решила.
- Какво ще ни разказваш, всички знаем,
че Думата капан е несравняем -
примамващ, завладяващ, уличаващ,
и все пак сякаш…преувеличаваш?
- Сега пък аз да ви напомня нека
за онзи, който ви е сътворил - Човека:
Който избягва всякакви капани,
а може само в мене да се хване.
Но рекли й: И ти не хващаш всеки,
а само който истински човек е.

ЧЕХЪЛ И КОРОНА

„Какво е сила и какво е власт
навярно най-добре разбирам аз.” -
надуто рекла царската корона,
с присъщата категоричност в тона.
И всички покрай царската особа,
естествено, мълчали като в гроба.
„Едва ли? - откъде ли се довлекъл,
обадил се протрит, износен Чехъл,-
ти може да си умна, да си знатна,
макар че знаем само, че си златна.
И с твойте изработени привички
от много време да стоиш над всички.
Но ще ти кажа, без да търся слава:
Само от мен Светът се управлява.”
Изгледали го всички като смахнат,
опитали се даже да го махнат.
Но той категоричен жест направил,
преди да го докоснат и добавил:
„Край себе си нека погледне всеки -
какво е и какво ще е навеки.
Ти знаеш най-добре като корона -
под чехъл може да стои и трона.

БУКЕТА

Един Букет, захвърлен на паважа,
се разгневил: - Каквото и да кажа,
знам, самохвално ще ви прозвучи.
Какъв съм бил все още си личи
по панделката и по станиола,
за да приема истината гола,
че съм захвърлен и дори подритван.
Не ме разпитвайте какво изпитвам…
Бутилки две до кофата за смет
се подиграли: -Този бил букет?
Превзема се. Нали и нас ни дразни,
че бяхме пълни, а сега сме празни?
Ще страда всеки, който не приеме,
че всяко нещо има свойто време.

ГРЕБЕН

- Като си вирнал тоя гиздав гребен,
кажи ми за какво ти е потребен?
Сега, във този свят егоистичен,
не е ли по-добре да си безличен? -
една Оса, кой знай отде се взела,
наивничко попитала Петела.
-Да ти призная, гребена си нося,
защото с него ме е срам да прося.

НОВИЯ НОКЪТ И СТАРИЯ

- Писна ми. - Стига такъв съм те чакал. -
Новия нокът веднъж се оплакал. -
Твоята стъпка е толкова бавна,
аз изпод теб съм пораснал отдавна.
Грозен си, черен си, вече и пречиш,
твоето време остана далече…
- Скоро ще падна, но ти потърпи ме.
Знаеш, че нямаше теб да те има,
ако не бяха ме лошо ударили.
Лошо е, ако сме се изпреварили.
Всеки от нас е роден, за да пази.
Истина няма по-друга от тази.
Никой не ще е за другия бреме,
спазим ли да се сменим с теб навреме.

ОСА И ПЧЕЛА

- Не мога да ви разбера, Пчелице блага,
пчелите жилят, който им посяга.
Но той нали е здрав, и жив нали е,
а щом ужилите го, ще умрете вие?-
Оса Пчела попитала веднъж.
(И други имали въпросът същ)
- На този свят живее се за нещо, -
Пчелата рекла на Осата вещо.
Който го няма, може да го търси.
Умираме, но заради меда си.

ЦИГУЛКА И ЛАТЕРНА

- Не искам с теб да бъда лицемерна. -
Цигулка рекла на една Латерна. -
Не си кривя душата да те хваля:
Едно и също в тебе се търкаля.
И може да си мислиш, че съм строга,
то е, че много знам, и много мога…
Латерната й рекла: - Няма грешка,
макар присъдата ти да е тежка.
Въртя мелодия една и съща,
но тя за всички в нещо се превръща.
А ти най-фина музика извираш,
но от малцина само се разбираш.
Малцина имат с теб успехи леки,
А с мене би могъл да свири всеки.
Излишни упреците са, така е,
кой за какво е, трябва да си знае,
кой за какво е, трябва да се знае.

КИБРИТ И ЛИСТ

С изключващ възражението вид,
изстъпила се клечката кибрит
пред хубав лист изписана хартия:
- На мене само не минават тия.
Да си герой какво си се изцепил,
ако река, ще те превърна в пепел.
Засмял се Листът, знаел, че щом пише
във него нещичко, то той не е излишен.
Че ще потрябва - да го прочете
я някой възрастен, я някое дете…
- Да стана пепел, - рекъл й, - не ме е страх.
Страхувам се, ако потъна в прах.

БЪЛХАТА- СЛОН

Не мислела Бълхата, че е слон.
През ум не й минало даже.
Но случило се тъй, че със поклон
намерило се кой да й го каже.
И отначало с неудобство, уж
почти не чула, за шега го взела.
Угодникът не й се сторил чужд,
и затова навярно го приела.
Повярвала си после тя дори -
(нали по слона можела да скача?)
Започнала дори да го кори,
че той достатъчно не си цени ездача.
Чул Слонът и от нейния рахат,
дори без да я вижда, я издухал.
Тя от тогава тръшка се от яд,
че не била е за хвалбите глуха.

БАЛОН И БАЛАСТ

- Какво ли ти усещаш между нас? -
Балон попитал своя си Баласт. -
Защото аз от още много рано
съжителството ни намирам странно?
Във висините вечно аз се взирам
и устремен към тях, от теб съм спиран?
Баластът рекъл: - Малко ми е жал,
че мойта роля ти не си разбрал.
Не ми се вярва да не си наясно -
издигането бива и опасно.
Ако не знае някой докъде,
ще трябва разум друг да му даде.

САМАРЪТ

Един Самар по непознат закон,
без сам да вярва, се превърнал в трон.
И дълго и несръчно оттогава
опитвал се да се приспособява.
Научил нещичко, наподобявал друго,
докоснал и летящо, и влечуго…
Но се тревожел денем и в съня си -
не можел все със себе си да скъса.
Докато не разбрал, че затова е
ролята роля, за да се играе.
И пак по оня - същия закон,
превърнал се в най-тронестия трон.
И както е прието, оттогава
над другите самари управлява.
Но пак, защо ли, не му дава мира,
че скелетът му на самар
прозира.

СВЕТКАВИЦА И МОЛИВ

- Каквото аз напиша, си личи. -
на Молива Светкавицата рекла. -
Колкото щеш по листа си търчи,
но писаното ситно не отеква.

- Аз пиша ситно, - й отвърнал той, -
но винаги какво съм писал зная.
А ти, със тоя едър почерк свой,
написваш не началото, а края.

Аз пиша трудно - клин по клин кова.
Ти може да не срещаш съпротива.
Но не остава никога това,
щом то не сътворява, а убива.

ЖАБАТА

Една суетна Жаба кекерица,
сред своите най-личната певица,
забравила се, петимна за слава,
и хоп - със Славея ще се надпява.
Надула всички сили, най-накрая
да могат другите да я признаят.
А Славеят си пеел и напразно
го питали дали тя не го дразни.
Не чувал я, но упреци да слуша
по едно време му дошло до гуша.
И щом попитали го пак не я ли чува,
той рекъл, без окото му да мига:
„О, тя самата знае колко струва. -
добавил: - Мисля, че това й стига.”

МАША

- Омръзна ми да ходя все пеша. -
Обувка рекла на една Маша. -
Цял ден и в дъжд и в студ,
и в кал и в киша…
Просто не бих могла да го опиша.
А ти лежиш и огънят те топли…
Машата спряла тези нейни вопли:
- Но всеки е, какъвто му е хала.
На мое място ти би изгоряла.
Че примириш ли се маша да ставаш,
ти с огъня
ще се разправяш.

КОКОШКИ ДВЕ

Кокошки две си бъбрели на пътя.
Едната казала: - Не мърдам. Мътя.
А другата, която пък вървяла,
предизвикателно й се изсмяла:
- Не знам. Аз мътенето не понасям.
И стига ми, че златни яйца снасям.
Единствената дарба моя блесна
и затова съм толкова известна..
- Че си известна, може би така е?
И нека, който иска те желае.
Но знайно е, че снася се до време.
И кой, ако не снасяш, ще те вземе?
Върви, със здраве си върви по пътя,
а аз, като преди, ще мътя.
Яйце, което цял дворец ще купи,
не струва нищо, ако се не люпи.

ГРЕБЕНИ

- Най-хубавото е да си потребен. -
въздъхнал облекчено евтин гребен.
- По-важно е от теб кой има нужда.
Безличната потребност ми е чужда. -
Гравиран гребен го апострофирал.
(той в скъпа тоалетка се прибирал).
- Каквото който си дроби, го сърба. -
обадило се гребенчето щърбо,
пострадало от алаброс момчешки. -
Ний всички сме подложени на грешки.
- Но ако аз ви изповядвам нещо, -
намесил се пак първият горещо, -
не е защото някак се оплаквам,
а затова, че действаме еднакво.
- Еднакво ли? Та старичък не си ли? -
решило щърбото да се изсили.
- Еднакво ли? Не. Дума да не става. -
Гравираният рекъл. - Виж направа.
И… погрешно считате за интересен
тъкмо животът, който не е лесен.
Тогава рекъл гребенът потребен
на онзи, горделивият, враждебен:
- Ценя не кой къде ще влезне и излезне,
а колко често биваме полезни.

ПРЕДНИТЕ ЗЪБИ

Скарали се Задните зъби на Предните:
- Случай търсите само да се погледнете,
а за работа истинска хич не ви бива,
тя за вас е досадна и не ви отива.
Щом успеете хапката си да откъснете,
все на нас ще побързате да ни я тръснете.
- Но нали затова сте такива грамадни.
И нали затова по-спокойни сте, задни.
- Ако бяхме попитани, ние едва ли
това място и участ си бихме избрали.
Възмутили се Предните зъби на Задните:
- Вие не можете никога да бъдете нападнати.
Ние хем ви даваме храна, хем поемаме риска,
за да дъвчете толкова, колкото ви се иска.
Ако дума излишна край вас преминава,
да не стане опасна, бдим пак ние тогава.
Та… добре е нещата, да са разположени
не само по искане, а и по можене.

ПОХЛУПАЦИ И МЕРАЦИ

Търкулнали се две гърнета,
уж да си търсят похлупаците.
Но всеки, който ги усетел,
ги питал първо за мераците.
Едното бързо си признавало
като какъв си спомня своя.
А другото пък вид си давало,
че го е заблудил безброя.
Но ни едното, нито второто
избирали по своя мяра.
Тъй ни покрили си отворите,
нито им хванал някой вяра.
И тъкмо вече се прибирали
при все похлупени гърнета
и още нещо протестирали,
била им думата отнета
от Най-гърнето, най-най-врялото,
което рекло, че мерака
(за цял живот било разбрало то),
не е еднакъв с похлупака..

ЗА НОКТИТЕ, ОПАШКАТА И ГРИВАТА

- На Царя на животните отива
да е с корона, тоест, да е с грива. -
опитала се Гривата да подчертае пак,
че всъщност тя е царственият знак.
- Освен Лъва със грива е и Коня.
Не е едно и също грива и корона.
Във жезъла властта се крие. -
(могъща като жезъла нали е)
обадила се Лъвската опашка.
- Без нашта сила, що за власт е вашта? -
тогава Ноктите не премълчали. -
Нали властта ви ние сме ви дали?…
Тогава тримата видели, всички,
и чули тази малка птичка,
която в гривата Лъвът си носел,
да го гъделичка:
- Признава някой или не признава,
царствеността не е във атрибутите,
а в нрава.

УРОК ОТ ЛЪВ

Лъвът се скрил и тайно вест разпратил,
че е умрял. Да види кой му е приятел.
Да види кой сега ще тържествува
и кой престанал е да се страхува.
Да чуе кой сега какво ще каже,
когато вече няма смисъл даже.
Уверен бил,че този ход си струва,
да може по-успешно да царува.
Вестта изпратил даже до „вдовицата”,
да провери каква му е лъвицата.
И станало, тъй както често става,
щом случи се да се погребва слава:
Не минал месец, славния забравили
и неговото дело изоставили.
Наистина не се страхувал никой,
ала и нищо не извършили велико.
Лъвът щом чул и щом разбрал що става
из неговата собствена държава,
отказал се и трона да си връща
и да се връща в родната си къща.
Решил, че по-добре да е без бреме,
отколкото на трон - с такова племе.

КАПАНИ

В една гора заложени капани,
по всичките изисквания скрити,
очаквали все нещо да се хване,
еднакво търпеливи, упорити.
Около тях от дивеча гъмжало,
но нищо не се хващало, по чудо.
Разчитали на хитрост отначало,
залагали накрая на заблуда.
Безпомощни, упрекнали гората,
че с шепота навярно ги издава.
Търпяла тя донякъде, добрата,
преляло й, и рекла им тогава:
„Не си мислете, че е важно само
да дебнете пътечки и пътеки.
Сгрешили сте във нещо по-голямо:
Различна е
Примамката
за всеки.

ЧУЧУЛИГА И ЩРАУС

Присмяла се на Щраус Чучулига,
че при опасност тя се с песен вдига,
а той главата крие - жалка гледка.
(Дори да е предпазен в яка клетка.)
Че тя в небето хвърка и се рее,
а той с глава във пясъка тъпее.
- Не ми се смей, не клетката е важна, -
й рекъл Щраусът с осанка снажна, -
нито какъв ти опит си натрупал,
а от какво яйце
си се излюпил.

ПАУН И ДЪГА

Паунът се захласнал по Дъгата:
- Нима от мене ти си по-богата
на багри? И дори си по-красива?
А и на тебе да се периш ти отива…
Дори опашката ти толкова се вдига,
че никой да не може да я стига…
- Не ми завиждай, - рекла, - друго има,
не съм от гордост аз недостижима.
А може би защото всяка хубост
все някой се опитва да я скубе.
И само тя за да остане жива,
недостижимостта
е справедлива.

ВЪГЛЕН И САЛФЕТКА

Изискана Салфетка се събудила
сред някакви платна и се учудила:
Стояла снощи на трапеза пищна,
сега била измачкана, излишна.
Все в общество витаела, а ето -
сега попаднала в ателието?
- Не съжалявай. Да ти кажа честно,
сто пъти тука по е интересно. -
говорел й нищожен Въглен черен.
- А ти пък откъде си изнамерен?
- Нали със тебе снощи, в късна доба,
лежахме на художника във джоба?
- Нещастнико. Навярно си сънувал?
- Не. Всичко тука аз съм нарисувал.
Не съм нещастник, даже съм щастливец,
защото, виждаш, още си ме бива…
Салфетката за пръв път осъзнала,
че само служила е, но не е създала…
Защо, - попитала го, - някой се раздава,
щом нищичко за него не остава?
Аз пазя се, ти се раздаваш цял?
Потръпнал Въгленът:
- Раздава всичко, който е горял.

ВЪЗЕЛ И… ВЪЗЕЛ

- Почакай, де. Къде си се разбързал? -
попитал Възелът подобен Възел,
в объркано кълбо заплетен с други,
които го подвели за услуги. -
Заплетен си в кълбото, но стегни се,
и като стегнат възел измъкни се.
- Не искам да се стягам непотребен,
а някъде полезен, като тебе.
И възелът, когато се затяга,
да пречи може, вместо да помага.

ПАЗАЧЪТ

Орелът горд не можел да избира -
не му достигало да се пенсионира
и трябвало с какво да е да шета
на най-обикновените врабчета.
Обикновени ли? Нищо подобно.
Такова време им било удобно
да клъвнат не какви да е трошици,
а уловите на значими птици.
Той имал колкото тях вкупом сили,
но за пазач едва го назначили.
Орлицата му - лика и прилика -
започнала тревожно да му вика,
че той си знае кой е и какъв е.
Сред птиците, че по достойнство пръв е…
Каква утеха. Нещо да печели,
когато небесата му отнели.
Добре, че с женската си, нежна сила,
невъзвратимо тя го убедила:
- Не бива да те дави тази мъка,
че с честен труд обслужваш дребосъка.
Щом налетяха времена такива,
недей да мислиш за какво те бива:
На служба ти си най-необходима,
щом никой днес не дава,
само взима.

СЯНКАТА

Могат да играят само двамката:
Този, който прави я, и Сянката.
Всичко да изобразяват могат,
но в една взаимовръзка строга:
Сянката не бива да забрави
никога, че някой друг я прави.
Иначе - напълно е свободна:
да е старовремска, да е модна,
да е смела, и да е страхлива…
С други думи - всичко й отива.
Винаги на нещо тя прилича.
Тича даже, ако някой тича,
скача даже, ако някой скача
или й поставите задача.
Но коси се Сянката, че шава,
а сама не може да решава.

ПЕПЕРУДИ

Една пеперуда случайно влетяла
през прозореца на зоологическа зала.
И уплашена в тази непривична безреда,
все пак успяла да се огледа.
Всичко могло тука да я учуди
сякаш без сходните й… пеперуди.
Ала тя точно от тях се захласнала,
даже в стъклото витринно се праснала.
- Ах какви сте различни, красиви,
с шарки невиждани и причудливи.
(Била тя зелева, най-обикновена,
затуй и ги гледала така впечатлена.) -
Съмнявам се вече, че с вас си приличам,
дали пеперуда пак да се наричам?
Та аз си летя из треви и поляни,
а вие сте тука чудесно избрани…
Откак я видели, разбрали, че душно е,
музейните дами и тихо зашушнали.
Дали, че омръзнало им било потеклото ?
Дали, че не им се стои под стъклото?
Но случайната гостенка не се колебала
дали да напусне музейната зала:
Открила прозореца и излетяла.
(Защото поуката бързо разбрала,
че ако показно място привлича ни,
приемаме да търпим закарфичени.)

ЧАДЪРИ

„Омръзна ни от разни „Бъри-дъри”.-
говорели си няколко чадъри.
Един за слънце, другите - за дъжд.
(Отварян бил единият веднъж.)
И тъкмо той опитвал се да блесне
със изрази и изводи чудесни.
Разправял им какво веднъж видял -
Животът бил за него карнавал…
Но другите, живели все безгласни,
били не с него, а със себе си съгласни,
че в слънчево или в дъждовно време
Човекът ги приема като бреме.
И обобщил все пак Чадърът плажен:
(Нали сред всички чувствал се най-важен.)
- Как би могъл Човекът да ни мрази,
благодарение на нас се пази?
Тогаз Чадър, прастар, затуй свободен,
им рекъл: - Бил съм десет пъти моден.
Забравили сте този извод тъжен:
Не те обича, който ти е длъжен.

ВОДОСКОК И СКАКАЛЕЦ

Загледал Скакалеца Водоскока:
Параболата колко е висока.
За първи път такова нещо виждал.
Естествено било и че завиждал:
„Аз скачах най-високо досега,
а този скача, колкото дъга?”
И изведнъж… изчезнал Водоскока.
Дори не го видял в каква посока.
А после - изведнъж се появил…
- Я гледай ти, какъв чудак си бил?
Когато искаш, както искаш скачаш…
Но онзи рекъл: - Не е тъй обаче.
Недей да мислиш, че съм сторил чудо.
Ти скачаш сам, аз скачам по принуда.
И затова не вярвай в резултата,
зависят ли от някой друг нещата.

ЧОВЕКЪТ МИШЕНА

Един човек започнал да се дави.
И вече ужасен какво да прави,
дъска съгледал в шеметната пяна.
- Ще мога ли за тебе да се хвана?
- Естествено, че можеш да опиташ.
Но аз мишена съм, съвсем пробита,
за мене истина, за теб лъжа -
не знам и теб дали ще издържа?
Добрал се той кой знае как до нея
и мигом му проблеснала идея:
- Спасяваш брат. И аз съм като тебе.
Единствено за прицел съм потребен.
Мишена вместо други бил съм често
и знам какво ми струва това „вместо”.
- Съчувствам ти. Навярно е ужасно
за друг да се подлагаш на опасност?
- Но аз съм го избирал доброволно.
По този начин си живях охолно.
Единствено да плувам не умея…
Засегнала се изведнъж дъската,
че нагаждачът мисли като нея.
И без да иска със такъв да спори,
решила кратко да му отговори:
- Едва ли помежду ни има сходство.
И в риска също има благородство:
Едно е да си прицел по природа,
а друго - да рискуваш за изгода.

ОБУВКИ И ПАНТОФИ

Заговорили Обувките и Пантофите
кой знае повече тайни.
- Вие на живота се ровите в кофите.
- А вие пък само сте стайни.
- Вие не спирате, само пътувате,
как ще запомните нещо?
- Вас ви мързи пък, или се страхувате.
Как ще говорите вещо?
Изобретателно толкова истини
рекли едните на другите,
че обявили, докрай обезсмислени,
минусите си и заслугите.
Ала се сепнали:
Те са по двама.
Значи с човека си - трима.
Знаели, тайни сред трима, че няма,
нито пък може да има.
ДВЕ ПЪТЕКИ
Към цел една вървели две пътеки.
Една от двете си избирал всеки.
Мнозина предпочитали едната,
утъпкана направо през тревата.
По другата, която обикаля,
вървял, който не иска да се каля.
- Вървят по теб, но ти си незаконна. -
шептяла втората.
- Но мен ме помнят.
И то - защото съм необходима. -
та иначе как щеше да ме има?
Но първата не щяла да отстъпи:
- А мене ме постлаха с плочи скъпи…
- С това, че обикаляш, ти си смешна,
а аз съм днешна, винаги съм днешна.
- Целогодишна аз съм. Ти си летна.
- Ти проста си, а аз- интелигентна.
- По мене до целта се стига бърже
- Но после всеки трябва кал да стърже.
Така щели да спорят ден навярно,
докато бръмбар някакъв се мярнал:
- Не се препирайте, - им рекъл, - що за сложност?
За цел една и двете сте възможност.
И нека сам да си поеме риска
според това, което всеки иска.

ПРИЯТЕЛСТВО

Два костенура век вървели редом.
Били един на друг уж всеки предан.
Но мълком те завиждали си все:
Кой колко бърза, кой къде пасе,
кой колко знае и кой колко може…
Не издържал единият, тревожен,
че не е „по”. Помолил скален ръб
да му обърне другия по гръб.
И щом видял го със крака да маха,
се изпарила злата му уплаха.
По пътя си безгрижен продължил -
най-после „по” и „най” той само бил.
А край безпомощния мравка спряла.
Да му помогне, ако може щяла.
Но опитът й равен бил на нула.
Погледнала го само и го чула:
- Така изглежда, ако не си патил,
не знаеш още
имаш ли приятел.

НЕСЛЪНЧОГЛЕД

„На Изгрева ще си остана предан.
Не искам да се слагам като всички.” -
глава повдигнал гордо Слънчогледа,
щом забелязал ятото от птички.
А то го налетяло безогледно.
Единствен той с лице стоял насреща.
И изкълвали, както си е редно,
единствен него. (Всеки се досеща.)
А другите били глави навели,
загърбили опасността, която
погубила усилията смели
на Слънчогледа, сам пред цяло ято.
„Не ви упреквам. Даже ви отива.
Сред всички може да се оцелее.” -
продумала самата мъдра Нива
на слънчогледите, присвити в нея.
Който не вярва, може да опита,
ала съдбата е една и съща -
на Слънчогледа, който упорито,
със другите не се обръща.

ВЪПРОС И ОТГОВОР

Отговорът казал на Въпроса:
- Ама ти направо ме ядоса.
И не зная как си разрешаваш
да ми повеляваш и строяваш?
Питането ти от мен зависи,
значи подчинен на мене ти си.
Но Въпросът рекъл му: - За Бога,
знаеш ли, че аз без тебе мога,
ала ти без мен си невъзможен,
затова на втори ред си сложен.
Подчинен? Такова нещо няма.
Все пак сме валидни само двама.
Но от дума „Вторият” не взимал,
за по-умен винаги се имал.
И видял, че мек Въпросът става,
той не искал да се помирява:
- Знаеш мен хвалбата ми е чужда, -
двама с теб отвръщаме на нужда,
но за да приключим спора, нека
да ти дам една поука лека:
Има нещо, дето е безспорно -
може да се пита безразборно,
сам си е виновен, който пита,
даже без това да го разбира.
Но макар и да се предпочита,
отговор не се избира.

БИК И ОХЛЮВ

Бикът умирал сред арената ревяща,
сред възгласи на лудост и възхита.
Щастлив дори, че Бог смъртта му праща,
когато е над всички победител…
Противниците му били разпрани.
Умирал той от гордите си рани.
И изведнъж до себе си съгледал
долазил Охлюв сред тревата бледа.
- Защо умираш? - Охлювът му рекъл, -
та колко битки чакат твойте сили…
Ако не беше вихром се завтекъл,
сега едва ли биха те убили…
Последни глътки там Бикът открадвал,
но на рогцата смешни се зарадвал:
- Поблазних се от другите герои
и заради рогата си отивам,
а ти ще си пълзиш с рогцата свои…

Прошепнал Охлювът:
- Е, да, но аз… ги скривам.

МОЛИВЪТ И ГУМАТА

- По три дни, казват, всяко чудо трае.
Навярно тъй Съдбата си играе,
Светът да може да се обновява,
разчитайки на временна забрава?
Така че да си дойдем пак на думата,
на мен се доверете. - каза Гумата.
- Ти опростяваш някак си въпроса. -
като че Моливът се разядоса. -
Та всички знаят, Гумата че трие
това, което трябва да се скрие.
Самата ти подсказа, че Съдбата
по-прозорлива е и по-богата.
И тя наистина неща изтрива,
но не го прави все, за да ги скрива.
Тя и поправя. Тука съм съгласен,
защото по поправянето аз съм.
- Разбирам. Нарушавам ти покоя,
че думата последна ще е моя.
- Не. Думата последна онзи има,
чиято дан е по-необходима.
Така че обобщенията мамят.
Същественото се записва в памет.
И вече друга гума там играе.
Досещай се,
че Съвестта това е.

СЛЪНЦЕТО И СЯНКАТА

Срещнали се на полянката
двама - Слънцето и Сянката.
Тя била пак недоволна,
че не може да е волна,
че от Слънцето зависи
и че все това личи си:
- И не стига, че съм роб на всеки,
ми съм му подобна.
Слънце ако съм, ще мога
да блестя до изнемога…
- Ти обърка май нещата -
блясъка и свободата? -
Слънцето се позасмяло. -
Лесно ти се е видяло?
Вярно е, владее двете,
само онзи, който свети.
Рядко някой е свободен,
щом самият не е годен.

ДВЕ ПИШЕЩИ МАШИНИ

- Наричаха ме цял живот „саката”, -
от две машини казала едната, -
и то защо (не искам да съм мнителна),
защото нямала съм… удивителна.
- Че то си е така, - подела другата, -
доволна: „Тя не си цени заслугата”.
Ала била я първата подвела,
защото продължила по-умела:
- Но знаех ли в епохата предишна,
че удивителната е била излишна?
Че ако я поставяш на ръка,
ще се замисляш повече така?
И тъй, замисляйки се, току виж,
на повече места ще я спестиш?
Излезе значи липсата ми временна -
оказа се,че съм била съвременна.
- И все пак, липсата е недостатък… -
не щяла другата да продължи нататък,
защото имала си всички знаци я,
и как да търси реабилитация.
А първата въздъхнала: - И вече
разказвам, че понякога не пречи
недъгът, а се случва да помага,
на онзи, който знае да го впряга.

МУХА И ПРОЗОРЕЦ

- Защо се блъскаш толкоз дълго в мен,
не виждаш ли добре,че съм отворен? -
попитал, вероятно отегчен,
заблъскалата се Муха Прозорец. -
Не виждаш ли стъклото ми, та все
напираш, глупаво и упорито?
Не знаеш ли, през него че не се
излиза, щом не е пробито?
- Така научена съм: Все напред.
И сигурно това и ми се пада.
Прозрачността, дори да е наглед,
ме мами, та била и тя - преграда.
- Не различаваш ли прозрачността, -
рекъл Прозорецът, - защо криле си имаш? -
За да избегнеш пак опасността,
отстъпвай,
щом прозрачността е мнима.