Георги Н. Николов

Днес за Христо Радевски и за авторите от неговото поколение, с неговите убеждения и плам, почти не се говори. Причините са ясни. След „демократичните” промени у нас им бе обърнат гръб. Заедно с тях трябваше да бъдат сатанизирани големите заводски строежи, правото на труд, безплатните образование и здравеопазване, почивните станции, пионерските лагери. Услужливи глашатаи на силните на деня направиха всичко възможно да „докажат”, че това са били комунистически приумици и едва ли не гавра с човешкото достойнство на българина. Младите поколения дори не са чували за подобни придобивки. Гощавани са с претопляната за кой ли път манджа за европейски начин на живот. „Радват” се на ужасяващо висок процент безработица и щат не щат, прекрачват границата на България. Тя и без това намалява с осем души на час, докато се превърне в географски спомен върху картата на света. Но подобни факти не стряскат политическата върхушка, загрижена единствено за собствената си власт. Между нея и народа се простира огромен разделителен ров, който не може да бъде запълнен с празни обещания. Понятието „човек” отдавна е лишено от гордия си смисъл и се валя в праха на безутешни делници. Но дали сравнително доскоро, преди четвърт век, беше така?
Спирам се на Христо Радевски не случайно. А защото същото това понятие - Човек, минава като червена нишка през цялото му творчество. Отделим ли политическата лирика от общото му литературно наследство ще се убедим, че човекът в стиховете не е плакатен. Нито стегнат в партийни клишета и догматизиран. Той е изваян от плът и кръв, „уловен” от създателя си в годините на две исторически епохи. Които взаимно се отричат, но илюстрират вярно гражданското общество у нас между вододела на 1944 г. Преди него тълпите са привидно сиви, примирени с ориста си. Приемащи теглото като даденост, предавана от поколение на поколение. С гротеската на своите страдания приличат на невинни грешници, захвърлени по нечия приумица в ада на живота. Търсещи отдушник, пред който да излеят мъката си, злобата си и не на последно място: отчаянието - надежда, че случващото се с тях няма да продължава вечно. Този обобщен образ на народа от първите десетилетия на ХХ в. е всъщност сбор от първични индивидуалности. Пъплещи в социалната низина сякаш без посока. Устремени към парчето хляб, което е техен фетиш и икона. Талисман за физическо оцеляване, без което мисълта не може да се устреми в полет над делничното, познатото, повтарящо се до втръсване. И тази груба маса има свой греховен олтар, пред който да разкрие душата си:

Тука уличка кална извива
край дувара порутен, мъхнат
и в мъглата безлистните сливи
като скелети сухи стърчат.

А оттатък блещука… И глъчка…
Там народа потиснат, разбит,
в тази стара прихлупена кръчма
се бунтува, и пей, и скърби.              „В мъглата”

Няма съмнение, че образите в ранното творчество на Радевски са наблюдавани от натура в родния му Троянски край. С времето стиховете ще се багрят с теми от антифашистката съпротива. За нея също се мълчи. Или се водят безсмислени спорове трябва ли паметниците на нейните жертви да останат, или да бъдат срутени. Но историческата памет не ще бъде изтрита със словоблудство. Известно е, че всяка тирания ражда в недрата си кълновете на бунта и той не може да бъде задушен с репресии. Няма деспот, който еднолично се е възправял срещу народа си и е печелил битката с него. Рано, или късно… Затова се помнят и делата на деспотите, за да не бъде повторено стореното от тях никога вече. Всяка държава минава през свой политически катарзис. Дава жертви. Проглежда за бъдещото време и прекрачва прага му, оставяйки кръв и дим от пожари. За България това е вододелът на 1944 г. - нова страница за нови дела, извършени безкористно в името на следващите поколения:

Септемврийският ден прогърмя
и позорните флагове скърши.
И над древната наша земя
Революцията
           се извърши.                   „Непрестанен двубой”

Сега човекът в творчеството на Радевски приема облика на деен мечтател. И приказките, разказвани под схлупените хижи, в килията, или на Балкана, добиват свои реални измерения. Издига се сред равнината Димитровград, по скелите на бъдещи промишлени обекти пъплят нови люде, земята захвърля кърпената си със синори черга. Пътят от селото към града, където отварят врати университети и културни домове, става много по-къс. Променя се социалната картина на България и на върха на гражданската й пирамида застават именно хора от народа. Мислещи идеалисти, способни да моделират живота като даденост за всеки, поставил личното си „аз” в полза на обществото. Моралът става друг. Нравствените ценности изместват материалното от възторга на новите дни. Поетите възпяват строителите на една възродена, жаждана България. Очаква се личността да се саморазвива. Помнейки своите родови корени, да израства над патриархалното. Над непотребното дребнотемие и съществуването само от днес за утре. Дали това е възможно? Дали миналото е още твърде близко като спомен и егоизмът доминира над мечтите на устременото множество? Дали няма да се получи сблъсък помежду им? Между стари и млади поколения, който да разколебае хората в избраната вярна посока? Защото:

За твоя труд не винаги с похвали,
а често плащат ти с горчивини.
И твоят порив вдъхновен едва ли
Нищожните души ще заплени.

Но ти напрягай мъжките си сили,
твори това, което си мечтал,
което с кръв народът заплатил е,
па нека хвърлят върху тебе кал!                „Лети напред!”

Личността в поезията на този наш автор е неотменна частица от колективното начало. Ще припомня, че тя е почти винаги основен двигател в революционната и гражданската лирика на творците, поели по трънлив път. Честно да възпяват събитията и онзи човешки устрем, без който те биха останали само идея. Радевски е задълбочен психолог и знае, че най-трудно се променя психологическият геном - на цял един народ и на неговите членове. Наблюденията му са, че двуличието, предателството на близък приятел, стремежът към постове и слава и пр., продължават да прелъстяват егото на съвременниците. Те отстоят твърде далеч от идеализирания образ на човека, който, прекрачвайки в следващи години, ще е загърбил стария морал и влечението към материални ценности. Понякога, нерядко, в зрелостта на твореца се прокрадват иронията, разочарованието, недоумението, че денят на нова България се замества с личната изгода на индивида. Но бърза да пропъди тези чувства и да впери отново взор в мащаба на съзиданието, от което се възхищава и което възпява… Христо Радевски не е плакатен стихоплетец, нито някога е поставял перото си в услугата на партийни догми. Вярата му е искрена, но земна. Той не бяга от негативното в живота, не замазва неудобните негови картини с бодряшки лозунги. Поезията му е реалистична, със силен елемент на аналитична критика спрямо социалните процеси. Това я прави особено актуална за втората половина на миналия век и вярна историческа панорама за по-младите читатели. Радевски обича човека, без да прощава неговите прегрешения. От книгите струи мощен хуманизъм, предричащ себенадграждане в душевната структура на личността. С времето и по-нататъшните промени в гражданската пирамида, където едни прослойки изчезват, появяват се нови. Целта е хармонизация на обществото върху неразрушимото твърдение, че човек за човека все пак е брат…
Много и разнообразни са темите в творчеството на Христо Радевски, включващо и преводи, сатира, публицистика, стихове за деца. Голямо място авторът отделя на природната красота и на любовта. На видни представители на българската история и на спомените, изгряващи с жива сила под стъпките на наближаващата старост. Тук, разбира се е и схващането му за съдбата на поетите - твърде нелека, когато е отдадена на ползу роду и поставяща създателя си в челните редици на обществените борби:

Как тъжно е, като загледаш
назад!
          Пейзажите ни хубави!
Но всяка крачка и победа
заплащана е с млади трупове.

В историята ни се взри ти -
то истина е,
            не мистерия:
поетите ни са избити
или измрели от мизерия.         * * *

Трудно е с няколко кратки реда да се предаде цялата панорама на поезията, родена от Христо Радевски и цялата й красота: пейзажна, социална, граждански ангажирана. Но важното е друго: че тя има свое място в историята на българската литература и не може, не бива да бъде отминавана с мълчание. С каквото даряваме цяла плеяда пролетарски и трудово-борчески писатели. Или представители на националното ни Възраждане. Или скиталци по света като наемни работници, за да оставят страданията си в и днес вълнуващи страници. Отрицанието и мълчаливото загърбване илюстрират не само нихилизма на дребните човешки душици, които го насаждат у нас през новото столетие. Означава, че се отказваме от цял етап в художествения развой на страната ни. Че се отказваме от човешкото лице на България, забулено днес със съмнително чисти европейски паравани. Не трябва да се срамуваме, а да се гордеем с Христо Радевски и близките му по теми и идеи творци. Както с композиторите от това време, както с художниците и кинодейците. Но ако те, гледайки ни от Вечността, ни укорят за обезличаването на националната ни духовност, ще имат пълно право…