Румен Стоянов

НАВРЪХ

Тук въздухът е висок:
на възбог.
И по-бистър
от бистър.
Не знам дали тук
тялото ми става по-здраво,
но усещам го по-бистро.
И че не е достатъчно да съм телесно здрав,
трябва да съм и телесно бистър,
най-вече душевно.
Тук не съм раздвоен
(небесно-земно),
а обединен
(небесно-земно):
небе и земя обласкават ме с еднаква сила.
Тук съм сам
и не самотен
и как драга, блага, целебна ми е тая самост:
едновременно съм високо и дълбоко.
Тук цветовете са два:
синьо и зелено
и тъй чисти, свежи, сякаш току-що са излезли от промисълта Господня,
от първородното Му
                                 да бъде,
тук времето, разтоварено от суети, празнотии, скудоумия,
е необятно,
с облекчение съзнавам колко много неща мога да направя
и вярвам, че ще ги направя,
тук безредата на битието се подрежда в съвършена смисленост,
усещам, че животът ми, не знам как, но поне в мига
също е пробистрен, неосквернен, неоскверним,
повтарям си безгласно достойно ест и радуй ся,
времето не ме подтиска,
ибо е зелено, чак синьо
и ми става леко, леко, леко,
тук зеленото е земната багра на небето,
доброто неудържимо обобщава се в бодра зеления,
та не искам нищо,
освен винаги, до безпаметство да гледам
тая необятна, животворна първосданност,
тая прекрасна мощна непорочност,
от които се чувствам светъл, ясен, неизброимо, неизмеримо богат:
докъде ми поглед стига всички листа, клони, стръкове, стебла и стволове
мои са
и техен съм,
сетивата ми отново са тъй ведри,
че се учудвам дето още не съм литнал
из тая вис, висине, висота, височина, височиност,
шир, ширине, широта, обширност,
гдето ликуващо безмълствувам с
помилуй мя, Боже, по зеленей милости Твоей,
обзема ме чувство за откровение и свиша благодат,
за равнопоставеност между близо и далеко,
съм и близо, и далеко,
изпълва ме кротък някакъв неудържим възторг
и всичко то ме отсебва от пошлотията на ежедневието,
не съм всред природата,
тя е в мен,
аз съм природата
и се топя от нежна сладост,
която не ми се ще да свърши:
най-сетне пак съм истинският аз, най аз,
щастлив изцяло
и молитвено повтарям умом:

ГОВОРИ ЧАСТ ОТ ЦЯЛОТО

Сребрее слънцето,
сребрее месечината,
сребрее небето,
сребреят облаците,
сребрее реката,
сребреят листа на върби, тополи,
сребрея аз: в косите.
Ала нагазих топла локва, сребрееща и тя,
подплашени от босите ми ходила
стрелнаха се попови лъжички,
досегнах мекия й ласкав жабуняк,
та откъм земята пак ме осени Божията благодат,
отлетя невнятно где
кротката печал ради моя наближаващ заник,
обзе ме тръпна радост,
пак усетих с цялото ми същество,
че животът е прекрасен,
а щастието е да цамбуркам из лятната вода,
че съм посредник между свише и снише,
стана ми леко на душата, чак възторжено
и по детински веселко, безгрижно заповтарях
сребърно сребро сребрило,
сребърно сребро сребрило,

сиреч
хвалите Господа с небес.
!

Не знам точно кога,
не знам точно защо,
безброй неща,
дълго и предълго
били за мен повече или по-малко важни, служили ми,
изгубиха значение:
обезсмислиха се:
не ме вълнуват,
станахме си безразлични,
осъзнах:
как ми дотежават предмети, вещи,
чак зловещи,
как искам от тях да се разтоваря,
да ги отсебя,
да се избавя, отърва, изскубна, освободя,
най-сетне
и завинаги.
Още не съм немощен и мога да обгрижвам много вещи,
но проумях излишноста им:
съвсем малко ми е нужно да живея.
И с кротка радост ги зарязвам
(или те презрително ми извръщат гръб?),
та:
какво облекчение,
каква услада,
волност,
шир,
че глъб:
дори в една плаха стъпка към нестяжание.
Сили ще ми стигнат ли до край да ида
в тоя порив към простота, едва ли не голота?
Поне разбрах:
гола е водата,
гол е въздухът,
голо слънцето е,
голо е небето.
И за мене възжелах такава голота:
на въздух,
на вода:
на отказ.
Гаче съм преял, препил
и трябва до троха, до капка
да изблювам погълнатото,
инак ще се пръсна.
И ето за кой ли път в къщи ходя и заничам,
стръвно диря излишничко предметче да съзра,
че да го изхвърля
и сторя ли го, с упование си казвам
едно пречило по-малко,
не е достатъчна простота в бита,
нужна е смиреномъдра голота,
пречиста голота,
блажена голота:
по ми е драго да вдишвам жизнеутвърждаващия мирис на оборска тор,
нежели да имам кола,
бавно, ала неотклонно и неудържимо аз вървя към нозете Му
и душеспасително отбивам налетели и налитащи ме вещи
и се чудя
за какво някога са ми били,
защо съм ги мъкнал в бездруго тъй краткия си земен преход,
защо съм драговолно им робувал,
как съм оцелял затрупан с толкова предмети, дрехи?
Сляп ли бил съм, че те затулят дивностите на света, божествената светлина?
Ради тях колко ли прекрасни изживявания, съзерцания необратимо съм пропуснал?
Защо тъй късно проумях колко малко вещи са ми нужни?
И ето, в жалък порив да съм новоначален,
по мръкнало, яко тат нощний, сам себе си избавително ограбващ,
свалям пердета, покривчици и други глезотии,
изнасям от панелката си тях и кое-що,
безобиден палач до сметта ги турям,
моля се помилуй, Господи, раба Твой
да изживея последните години без флинтифлюшки в ежедневието, мисленето: камбана трябва да е гола, че да звъни,
такъв искам моя дом и себе си,
о, свещена щедрота от простота, празнота и голота, вкратце бистрота,
чрез теб надмогвам ненужни залисии, поминъчни уловки,
налучквам себе си,
а времето ми, разоковено от джунджурии, джиджявки, глупотевини
става благодатно,
усещам бодрост, ведрост, крепкост, лекота,
сякаш аха ще литна:
бим-бам.

ПЪТ

Знам къде ще ме отведеш,
многажди съм те извървявал
и сега пак ще се озова гдето бивал съм.
Но докато по тебе крача сам самин, та саменичък из есенния привечеряващ лес нищо не пречи да си мисля,
че заедно ще идем в място,
гдето не сме ходили ни ти, нито аз:
надявам се,
очаквам.
И сякаш горното отгатнал завой сторваш.
Преди да съм го стигнал:
какво ли ми отрежда?
Девойка неизказуемо красива?
Пролетна поляна в слънчев злак, ухаещ и жужащ?
Южно изумрудено море и бял изящен платноход за мен?
Гледка друга, но пак дъхът да секва?
Родителите ми, живи, млади, читави, макар умрели в старост?
Нежен повей, едва осезаем, чак златист?
Оная палава дружина Заю Баю, Кума Лиса, Ежко Бежко, Баба Меца, Кумчо Вълчо?
Ромон на поток?
Обичлива светлина?
Зелено весело човече?
Някакъв блажен покой сред ведра тишина?
Онова невръстно чистодушно същество, което бил съм, бях,
та почти изумен, но обнадежден се втурвам
ти ли си, здравей, от десетилетия те диря?

Укрепващо душа и тяло е да вярвам,
че ако не тъкмо отвъд завоя,
все зад някоя извивка на земния ми път
непременно има добри, ласкави, усмихнати човеци и чудно хубави неща.

О, как ги има:
щом е рекъл Бог.

ОБРАТ

Обратни са не само обратните,
обратно е това стихотворение,
обратен съм и аз,
не знам от кога,
но вече съм обратен:
времето броя наопаки:
по ме интересува не колко съм живял,
а колко ли ми остава,
по ме вълнува не какво направил съм,
а какво ще смогна да направя,
вместо да скърбя за покойни майка, татко,
спокоен съм за тях:
скоро ще ги видя.
Да, обратен съм
и тъй я карам:
не вървя към бъдното,
а към отвъдното.

ВЪЗПЕВ ДЕВЕТНАДЕСЕТИ

Божем теб ще възхвалявам,
а в детството ме връщаш:
ей че радост биваше за дечурлига
щом дядо от бостана дойдеше с препълнена талига и я разтоварвахме,
досежно теб обаче, ядиво отколе хилядолетило,
не искам да говоря в минало,
ще те подуша в дъхава сегашност,
                         пъпеше.
(Градската ми баба попеш думаше, оцелял у нея древен облик?).
Привет, рожбо и небесна, и земна,
представител достоен на славния род тиквови,
с различни имена се подвизаваш, медена роса, коравец зимен,
но винаги си личба скромна, търкулеста на Господня милост,
затуй аз, дето съм те многажди клал, а и на ракия пил,
величая теб, неръкотворими топлолюбче:
дорде щъкам натам-насам, грешейки с помисли, дела,
ти в дни деновити, нощи нощовити
безмълвно, со кротце и со благо, непорочно
вършиш неотложна работа,
смучеш влага чрез милините с власинки и сърцевидни листи,
капчица по капчица едрееш,
наливаш хубост, окръгляш свежест,
ту ярко жълта (зряла под знойно слънце?),
ту изтънчено бледа (зряла под бяла месечина?),
че да вместиш къс от лятното великолепие
и да те възжелая силно, лакомо,
пък ти да ме дариш с хапки сочни или приседчиви.

Казах:
дой-ладо-ладо ле.

И още:
да ти е сладко, малка момне.

РАЗГОВОРКА С

Здравей ти думам,
но не знам към теб как да се обърна,
та ако съм сгрешил,
прости ми.
По-долу не молба изричам,
а най-вече гореща благодарност:
невидим, толкова ме десетилетия закриляш,
пък аз дори не подозирам как се казваш,
имаш ли си име
(дали не сме съименници?),
точно как изглеждаш,
вярвам, че някой ден ще пред теб застана
и ще приказваме,
но отсега и досега и засега
да си ти изложа поне на едро
тия безответни питания,
мой Ангеле хранителю,
свети ми застъпниче,
денонощни мой пазителю.
Купища ли ядове ти отварям с неразумности, па дивотии?
Често ли с глупотевини додявам ти?
Когато спя блажено какво правиш,
пак ли ме вардиш от лукави, зли прокоби?
Ради мен не излизаш в отпуск?
Никога ли не почиваш?
Сегиз-тогиз даже в ангелската доброта и милозливост
не ти ли издосадява над мен винаги да бдиш?
Само това ли е твоята задача?
Нямаш ли и друго някое, по-интересно, по-важно занимание?
Докато пописвам кротичко ти какво вършиш?
Помагаш ми?
Как?
Водиш ми перото?
Ако е тъй, какъв е истинският мой дял
в иженарицаемото творчество?
В отплата за свишето към мене снизхождение
мога ли в отсамието за теб нещичко изпълни?
Какво?
Да съм благочестив, да живея богоугодно?
Опитвам се и съвсем мънзърко успявам:
всичко ти е известно досежно моя телесност, чак греховност,
аз съм в неведение относно твоя крилатост.
Извинявай за любопитството:
в твоите очи всезрящи какъв съм,
бидейки ти повсеместно подопечен?
Плах? Мързелив? Скучен? Нерешителен? Овчи кон? Льохман? Разпилян? Дребнав?
Каращ я на приливи и отливи?
Мудно осъществяващ иначе добри кроежи?
Подхващащ стотици замисли едновременно
и едва част от тях криво-ляво избутващ до край?
Ти ли ще ме посрещнеш в отвъдието?
Ще присъстваш на Страшния връз мене съд,
ще бъдеш ми свидетел,
пак защитник,
но какво ли за мене ще речеш?
Колко ли ще са хубавите дела,
които все пак досторвам?
Молитвите ми към Вседържителя, към Богоматери, светии
през/край тебе ли минават?
По Негова заръка ти ли от униние ме вадиш?
Невежа съм по небесните дела,
такъв ли ще умра?
Все пак вървя ли накъдето искаш, макар тромовато, бавно, тегаво?

Много мина, малко ми остава и теб ще зърна,
безплътна сило, небожителю, крепило мое,
теб ще зърна сред неописуемата светлина.

НАСТРОЕНИЕ

Есен есенува,
нека есенува,
но защо край мен,
а не през мен,
чрез мен,
защо многобагрието й не ме досяга,
защо листопадното й злато не капе целебно във душата моя,
защо не я насища радостно смиреномъдрие,
защо не ме изпълва с притихнала услада, чак притома,
защо не ме облагородява с безметежна красота,
защо съм непроницаем за бавно глъхнещата топлина,
за блажената печал?
О, как ми е криво
загдето ми е криво
в тоя царствен ден на есента
и не живея пълнозвучната му разкошотия.
Но многажди си повтарях
помилуй мя, Боже, помилуй мя
и отново сетивата ми пробистриха се за чудото природно
и всяка твар пак стана благодатна
и есента ме обгърна милозливо нежна,
ухаеща с лекия си дъх на тлен растителна
и вече не съм сиротен в ранния октомври,
а съм към него, нея щедро приобщен,
един от безбройните й листи,
и ми е ведро
сякаш някой някъде запя с някаква бездънна чистота
Биляна платно белеше.

БЕЗПЛАТНИ ОБЯВИ

Мъж със затихваща функция
търси жена втора употреба.

Фирма иска да назначи незрящ охранител,
който да пази държавната й собственост.

СИ

Колко хубаво е, че освен баща, майка имаш живи двамина дядовци, две баби
(ако пък си ущедрен и с някой, някоя пра, разкошът и честта са пълни),
че те гушкат,
в скути вземат,
насам-натам разнасят, па развеждат,
учат те и да говориш,
приказки четат ти,
играят с теб на Ежко Бежко, Заю Баю,
всячески обгрижват те
(нека през годините напред прескочим),
ежедневно и хилядократно проличава:
не си дошъл изневиделица,
за да се явиш поколения наред полагали са труд,
не си случайно тук,
а мнозина, изпълнители на свиша воля,
допринесли, допринасяли са кой с какво могъл е
за твоите очи, ръце, крака, уши, обоняние, коси,
душенагласа, пищеварение, умонагласа,
не си сглоб от произволности, налучквания слепешком,
а крайният завършек на продължителна целенасоченост,
градеж извършен от сонм предходници,
всеки турял е по нещичко за твоите дадености, заложби,
как в тия пазарни времена да не река с личен дял участва(л е)
в родовото капиталовложение, сиреч твоя милост
и с право чакат, на тоя или оня свят, да оправдаеш доверието им,
предоставеното теб увеличено да го върнеш,
надеждите им да изпълниш,
от тебе да се не червят,
затуй помни:
не си пръкнат току-тъй или онъй, колкото да не е без хич,
не си някакво там същественце,
безлика прашулинка нейде в мироздание безсмислено,
а последие на Господня промисъл,
дълго и предълго обуславяно, осъществявано чрез твоите предци,
създание си на Всетвореца,
над теб е работил Самси Той чрез небожители и простосмъртни,
в това Свое дело впрегнал е задружните усилия на много люде
обединени от обща кръв,
с техните надежди удостоен си,
та Бог ще ти подири сметка дали си ги прахосал или оправдал:
не си, въпреки теб предоставената свобода, самостоятелност,
а част от всеобхватно цяло, обемащо всичко видимо, невидимо
и трябва достойно да битуваш в него,
щото родители, дядовци и баби да ги не е срам от теб,
да не си провалил упованията им посредством теб в доброто да пребъдват,
ибо Негови са, Негов си образ и подобие.

ГАТАНКА

По Божията воля
в зима снеговита,
снеговита още студовита,
в пролет шумовита,
в лято летовито,
в есен златоткана, слановита
съществувам в пълен, щедър мрак,
Той милостиво ме държи извън показност и суета,
обречен съм на скромност, безизвестност,
че безпрепятствено да върша черна работа:
спокойно, всеотдайно;
по мен човеците се не възторгват
и не ми е нужно,
ала стоя в дъното на безброй животи,
моята отсамност е непрогледна,
тяхната отвъдност бива и сумрачна, прозрачна, даже сияйна,
аз съм немият, незрящ двигател,
който завършека на своите дела не вижда,
мен е лека ръка,
при все че скришна
и произвеждам устойчивост:
да има поднебесни дадива за твари всякакви,
да има прелести, чак дивности,
не вървя нагоре, нагоре тласкам сила:
аз я раждам, общувайки най-плътно с естеството.

Аз съм коренът.

ПОРИВ

Нагоре, нагоре, нагоре,
сега повелята Господня,
всевластна, повсеместна,
е нагоре
и неизброимо множество семена, костилки, резници, най-вече корени
послушно, мълком хващат да градят зелени изблици, та облици,
някаква неозаптима жажда за живот обзема всичко живо и неживо,
околовръстът ми пламти в зеленозарие,
аз също,
още малко и камъните ще пролистят,
а слънцето грейне ще зелено,
естеството цяло-целеничко лудва в злак,
кънти беззвучна благолепна песен,
прославяща растителните кротки подвизи,
чети премяна китна, обнова ненагледна,
ей го на, стръкченце тревица, крехкичко, на глед безпомощно,
а пробило спечената пръст, отместило корава бучка,
нежно връхче вири,
подземното възлиза неудържимо и става надземно,
аз клеча и в преклонение-почуда пред Божиите промисъл, мощ и благодат
му се радвам и прехласвам:
тъй слабо-слабичко, слабовато-слабовито,
а какъв неистов устрем към светлина-виделина,
той и мен увлича, повлича, завлича,
не искам да остана извън тоя дивен напор от земя към въздух, шир и необят,
ще ми се да литна из природата,
задъхваща се от нетърпение да расте и зеленее, пролетее, пролетува и ликува,
а то чрез човеци, твари безсловесно към небe въздига:
да исполнится уста наша хваление Твоего, Господи.

ЗАКАНА

И пак люто се заричам:
днес най-сетне ще туря някакъв порядък в моите хартии,
на всяка ще намеря място, ако не я изхвърля,
жилището ми ще добие свестен вид,
край на безредата, с/ред която пиша,
стига съм хващал едно за ръце, друго за крака,
тъй си преча да работя пълноценно,
винаги съм разпарчетисан,
пилея времето на дребно,
вече няма да зарязвам страниците недоправени,
трябва да съм целенасочен,
нещо почна ли, ще го довършвам,
не бива да придвижвам много неща едновременно,
възмогна ли разнопосочието, ще бликат неудържимо художествени изделия.

Отдавна ми е ясно какво ще последва:
сядам да пиша и подреждането оставям го за после,
онуй после,
което не ще дочакам:
за мен порядък в листи е възможен само като стремеж към него
(аз ли слаб съм, те ли силни, ала ме надвиват),
едва ли не мечта
и хубаво, че си я кътам,
зер като петел на бунище ровя из бележчици, нямат чет, извират ли?,
но се утешавам, че самси животът безконечна е борба между безредиебезредие и ред,
за да е плодородна нива нужен й е тор, в случая хартиен,
понякога ми докривява от мисълта, че правя не изящна словност,
а хартийчета,
поезията ще да идва свише,
но преди да бъде стихотворна реч
при мен е неугледни драскулици, нахвърлеци,
току се чудя насмешливо как от тая бъркотия става произведение.
Блазе на творящи незатрупвани с листа, листенца,
твърде ще да е приятно ако вкъщи ти бъде натаманено.
Знам, различни сме човеците,
мен отсъдено е да съм многопосочен, абе разхвърлян,
тъй ще си я карам, скачайки като бълха натам-насам,
разноглед и разноух.
Нейсе, от бъркотията все пак учленявам
буквени строежи що-годе подредени,
дотегливата безредица ражда чеда спретнати,
па си думам: ти не бери грижа,
има кой да приключи твоята неразбория:
кухооката.

И още:
аз, буки, веди, глаголи добро ест.

КОЛКОТО ПО-

Думите са на всички,
неотменимо,
както смъртта,
и все пак някога ми се прищява да не е така:
безтелесни градива, звукови, па буквени,
бидейки за всеобщо ползване,
са повтаряни в такова непомерно изобилие,
че току ми втръснат, опротивеят,
усещам ги омаломощени, изнурени, изнемогнали, повяхнали, унили,
чак безсмислени,
а чрез тях такъв ставам аз,
та си повтарям бягай далече, далеко, далеч от людска гмеж,
тя, с цялото ми уважение (съм тоже простолюдец),
глаголствува тъй усилено и ускорено, през глава, повседневно, повсенощно,
че свят ми се завива
и спасително диря планина,
чети усамотение,
гдето се отдавам на блаженото безмълвничество,
ако ще би кратко,
но колкото по-дълго
толкова по-добре:
там, без несметни купища предъвквани слова, словеса и словотии,
пак завъждам сила, покрусата надвивам,
мълчани думи си възвръщат преснота и багри, якост, стойност,
вече не са олигавени, охлузгани от безброй уста, пера,
аз също, крепне сцеплението ми с тях,
за думи неговоренето им е велик пост,
от него излизат пречистени и обновени, почти целомъдрени,
чак изначално действени.
Е ли бягството решение?
Достатъчно ли е уши да затъкна, очи да отвърна?
А щом пак дойда посред смазващата многоречивост?
Утешително лелея си една мечта, мечтица:
всичките човеци и човечки да не хортуват един дружен час,
едва тогава, тогава…
Но какво мога аз, широко известен в тесен кръг, стори, от малко малко,
повсеместните ни думите да се не хабят, износват, опошляват,?
да носят бодрост, радост,
изказът им винаги да е първично свеж?
Какво?
Свещенодействено да мълча
докато други кощунствено приказват?
Думите загърбил, не се ли затварям към хората?
Или с тях, без тях отдавна, мимо волята ми, съм обречен на отвореност,
до моя сетен миг?
Не знам, не знам, не знам.
Живея разпнат между пагубна пресита от думи и целебен глад за тях

ГОВОРИ ПОЩЕЛИВЕЦЪТ

Защо искам/е такъв безброй неща?
Защото Дядо Господ в безкрайната Си доброта
дал е на човеците свободна воля,
че да вижда кому колко чини капата?
Ето:
сега ми се ще да кацна връз оная гранка;
сега ми се ще да прегърна магаре, но пък бяло.
Къде ще го намеря?
Да го търся ли?
Да чакам появата му?
А на вейката как ще се хопна?
Дори не знам от двете кое по-неотложно е.
Що са това:
мечти, превземки, щуротии?
Защо такъв безчет съблазни?
Защо съм им повинен?
За да изпитва и калява Всетворецът нравствените ни устои?
Колко много неща иска само едно сетиво:
ненаситно,
незаситимо.
А те са пет.
Ами умът?
Ами сърцето?
Плячка, жертва съм на едновременна и многопосочна пощеливост.
Защо тъй нищожна част от желанията си постигам/е?
Как печална е равносметката между щения и осъществения.
С право:
едва ли не всеки миг трябва да си дърпам някоя юзда:
че да живея, да не превъртя.
И пак си ги отпускам, по друг повод:
че да живея, да не превъртя.
С дий и стой я карам, по-точно се подкарвам,
иначе бих ли бил стихоработник?
Понякога недоумявам как обдарен поне с пет сетива, с ум, сърце
оцелявам сред море от изкушения, ту яростни, ту кротки.
Лукавият ли ме е обвил с опашка и тегли неотстъпно
към примамки всякакви, една през друга неотразими?
Иска ми се, как ми се иска примерно да съм въздушноземноводен,
че да обитавам навсякъде равнопоставено и пълноценно.
Защо съм тъй неуморимо пощелив:
луд умора няма?
С разума погледнато, аз живея отпадъчно:
из временца, оцелели след отбиви на невъзможности,
чети разгул от менливи щения,
които ме превръщат в някакъв остатъчник.
Людете винаги ли са ламтeли за толкова неща,
както днес при неозаптими и неизчислими напливи на потребясването?
Аз съществувам отблъсквайки несекващи напади-щения:
чрез красивата безреда
те държат въображението ми будно.
Как мощни са тия центробежни сили,
как нужни са ни, милозливички наградки:
без тях щяхме да сме срамно късообхватни.

Горко ми
и блазе ми.

ВЪЗПЕВ ДВАДЕСЕТИ

Крачех в топлия примрак
и току до мен,
едва ли не от упор,
бликна изподземен, мощен и невидим кряк,
сякаш чакал аз да приближа,
тутакси сподириха го още и още,
как познаха, че обичам тая разногласна врява,
та с нея ме удостоиха?
И, трогнат от оня срещен марш във моя чест,
пиша стихотворение,
че на приветствието да отвърна.
Хор небесен, къде ти, не съм чувал,
но как сладък ми е жабешки,
той ободрително, възторжено, ликуващо ми дума
хей, пролет е,
хей, лято е,
хей радост е,
повсеместна, поголовна,
пей и ти,
ако ще би с вряк и квак,
животът е тъй прекрасен,
че и ние, и ти аха ще литнем.
Грабнат от стародавната премъдрост на леля Жаба, бай Жабок и поколения, тръгнах из градището свеж, ведър и уверен,
весело повтаряйки си умом
благодатная всякая твар.
Многогърлено и страстно, вашето послание,
отправено към себеподобни,
по същност е библейско: плодете и множете се,
та го чувах дори кога вече не ви чувах,
но ще ли да го разберат българи и българки в детеродна възраст?
Оня разносъставен рев, почти рикане,
у мен задейства машината на времето
(дреме тя непокътната у всекиго и чака сгода)
и от селското ми детство аз, напук злосторници жабари, ви думам
здравейте, певци безсребърници и скокливи,
вашето звукоизвличане, обичащо и утвърждаващо живота,
милодраго ми е, сякаш го въздига славеят, магарето, щурецът
и благодарение на вас,
макар за кратко, отново съм първичен,
природно целокупен, смислен,
затуй, речни, блатни, езерни и мочурливи,
отдавам ви словесна почит,
аз, някогашният маляк,
дето бях пъргав като попова лъжичка
(защо попова, защо лъжичка?),
на вас, сътворените преди човека,
яки мои връзки с водата и земята,
предано изричам
да не ви е уроки.
Не е Сирни заговезни днес, но моля прошка,
че не съзнавайки що върша,
невръстен с камъни съм ви замерял в махленски локви.
Нахалост:
в кирилицата свещена,
за щастие,
името на буквата ви е завинаги живете,
затуй, безребрени, безвратни, безопашати, непохватни,
сте и нека бъдете живи, читави, па чутни
и все тъй любвеобилни.

Писа Румен, син на Борислав, син на Боян.

ВЪЗПЕВ ДВАДЕСЕТ И ПЪРВИ

Лулу, лулу, лушка,
кестеновите дървета ронят бели радостни сълзи,
вредом пролет всемогъщо пролетува,
неудържимо злак злачи.
А на балкона имам здравец,
дъхът му целогодишно гали, облагородява въздуха, па мен.
А сред оная малка плътна туфа
ненадейно кукна кукувича прежда:
на шестия етаж.
В мое село викаме й кукувичина,
другаде пък вилина коса,
ней думи думам.
При здравеца дошла си, но и при мен.
Как ме откри?
Кой ти рече где живея?
Кога и как пристигна?
Не вярвам стълбище да си изкачвала,
под врати завирала,
значи яхнала си вятъра.
Но ей:
измежду чужди стръкове, листа увита,
жълти, ала нежнички пълзуни виеш, вириш,
към мен протягаш липсващи ти длани.
В махалата не съм виждал твои поселения,
откъде прелитна?
По своя воля
или те прати моят роден край?
(Тъй дълго не съм стъпвал в него.)
Ако оттам идваш, помни ме поне една трева
и ти благодаря за тая добра вест.
Какво послание ми носиш?
Поздрави от бащин дом, та майчин и заръка скоро да отида?
От детството ми, кога се чудех защо не биваше зелена?
Казваш ми, че сега кукувица кука на зелена бука?
Откога не ме е никоя закуквала?
Ти ли вместо нея милозливо сторваш го с безмълвие?
Години още колко ми остават?
Късно-късно разбрах, че ти, нишковидна, корен нямаш и се питах:
как така?
Колко време ти е било нужно у нашенско да се от тропика преселиш?
Кой ли ти е бил първият ни гостоприемник,
чийто сок си ползвала да налееш тънка снага?
Слънце грее ясно, високо,
ясно, високо и надалеко,
чак до гора габерова:
и на хубост хубава,
и на мъдрост мъдра.
И душата ми се радва.

Туту луту, туту луту,
туту луту туту.

ВЪЗПЕВ ДВАДЕСЕТ И ВТОРИ

Толкова си малко, тънинко, незабележимо, че даже нямаш сянка:
почти не съществуваш.
И тъй крехко, уязвимо, та е чудо как оцеляваш на толкова несгодно място:
досами теб фучат бесни гуми на свирепи возила.
Защо избрало си туй опасно обиталище?
Ради смелост?
Безразсъдство?
Покорство?
Не са ти достигнали сили да литнеш по-далеч?
Не знам, но свенливо и неустрашимо снага въздигаш към небето,
човеците, улисани, оклюмани, озверели, самовлюбени дори не те и забелязват:
при все че всеотдайно работиш за тях,
въздухът им да е чист, оттам душите, мислите, делата,
но до тебе спира мравка, помайва се и продължава,
не чух какво си рекохте,
или тя понечи мълком да разбере както и аз от теб какво ще излезе:
овчарска торбица, репей, лайкучка?
Как бликнала си в междинка деляща две павета?
Някой дотътрузи семе, вятър го довея?
Важното е, че те има, ако ще би неизвестно до кога.
Какво ли бъдеще те чака сред мъртво обкръжение?
Напук нему към сърцевината на земята корени протягаш,
а с горната си част, изумрудено едва доловимо, бързаш по заръка свише
да участваш по-осезаемо в многотията растителна,
аз към теб заничам с удивление и благодарност и ти думом думам:
здравей, безименно стъбленце, радетелю за людска природосъобразност,
как хубаво ми е да гледам, че ти към мен великодушно раснеш:
усещам се от теб закрилян.

О, голямото величие на малки живини, утвърждаващи великолепието на живота.

ПЕСЕН ЗА НЕВЪЗПЕТИТЕ

Колко ще да сте,
растения и твари, неодушевености, па неподвижности?
Никой никога не ще узнае,
най пък малко аз.
Мигар толкова сте недостойни,
че за вас поет не реди творба?
Защо ви няма никакви в най-изящната книжевност?
Човеците искаме уважение, внимание:
и блага дума.
С вас ще да е тоже.
Защо тогава отказваме ви я?
Защо ви подминаваме?
Слепота?
Безчувственост?
Мързел?
Високомерие?
Неспособност да откривателствуваме?
Каква нищожна част от света е усвоена поетически,
каква огромна работа ни предстои.
Ще ли я подхванем
или все тъй ще се въртим в отсек повече от тесен?
Кое ни пречи да го рязко уширим,
че най-сетне да проговорите чрез нашите пера?
Ще ли възходите във словност, да ни обогатите?
Какво е нужно да се премине към възпятост?
Кое държи нещата в два раздела?
Кой ги е обособил?
Предразсъдъци?
Немара?
Безразличие?
Страхливост?
Никога ли не ще възхваля авлига?
Ще ли някой дръзне-съумее да възпее стоножка?
Паяк в стих се мярва,
но стоножка?
С какво е чак пък толкова по-долу от него?
Но: ще ли е достатъчно едно хубаво стихотворение, че да стане преходът?
Ако напиша за пирона, ще ли той прекрачи невидимата межда?
Ще трябва колко време, колко възпева, че да бъде той изваден от непоетичност?
Защо не мога да пиша дори за онова, което добре познавам:
лапад?
Какво ме спира,
единствено неумението или?

О, дълготърпеливост на невъзпетите неща.

ПРИМРАК

Ляга примрак.
Неудържимо, плавно околовръстът става дрезгав:
светлината, подпетените обуща, дворът, кучето, липата,
пейката под мен, къщата зад мен, която в тоя миг не виждам;
придрезняват планината, небосводът, шумовете, самотата,
гласът ми тоже ще да е прегракнал.
И ми се иска да напиша дрезгаво стихотворение.
Обаче как?
Не знам откъде да го подхвана,
камо ли изказа, свърши.
Тъжновато изделие мога стори,
най ми лесно е с възторжено и слънчево,
но дрезгаво?
И ми пригорчава:
никога не ще го пръкна.
Защо ми е неподвластно?
Защо дори един пълноценно дрезгав стих ми е непосилен?
Защо туй желание да пиша сипкаво?
Защото денят глъхне, та ми се ще да съм му съзвучен?
Усещам, че се въртя в определен за мене кръг,
та ми се ще от него да изляза, па било за кратко?
Не ми е ясно.
И само мълча хрипкаво, сумрачно:
тъна в примрака, в грапавата сладост.

ЧАС

Тук коларският път рязко свършва,
нататък е реката.
Клеча бос връз чакълестия бряг,
току потапям бавно, почти свещенодействено ръце до китките
(дъното е от тоже топли, на пипане ласкави камъни)
и водата ме насища с тръпна благодат.
Денят е още крепък,
но вече лениво и достолепно линее.
Кукувича прежда стиска в жълти мрежести обятия някакви стъбла.
Докосвам листата: грапави, напомнят ситна шкурка.
Птица се оповестява с глас по-скоро скърцащ, нежели печален.
Рибета правят множество кръгообразни вълнички.
Над тях нестихващо кръжат ластовици.
Разтъпквам се и не знам дали повече гледам или слушам.
Търпеливо чакам калинка малинка ще ли посочи где ще се оженя,
не го сторва, заминава по свои дела.
Откъсвам вършеца на невзрачен стрък,
по навик стривам го с пръсти, внезапно бликва
красив, остър, жизнеутвърждаващ мирис.
Невидим пастир едва доловимо вика нейде по невидимо стадо.
Представям си, че водна змия вироглаво бразди повърхността.
Цамбук и бълбук допълват малкия околвръст.
Бъзове свършват в нежни черни зърна и с почит към растителния труд позобвам.
Твар крилата пропърхолява из клонака.
Гальовно ляга примрак
и ще се надпяват жаби, щурци, пернати.
Но аз няма да съм тук.
И вместо сбогом отнасям кротост, душевна и телесна лекота,
сякаш е отслужена вечерня.

Обичам тоя час, милостиво отреден ми,
час удивителен, щастлив, незабравим,
който някога аз ще забравя.

БРЪКНАХ

В дома бащин, още майчин,
се завърнах
и нещо дирейки,
бръкнах в чекмедже,
от дъното извадих часовник.
Сякаш парнат, върнах го на място и затворих:
почувствах се осквернител на гробница.
Но сякаш безгласно изрекох почивай в мир.
И се отдалечих.
Пък роякът спомени, от тебе хлуйнали, остана
(също и немият твой упрек = моя гузност:
колко малко свърших за вече тъй многото ми лазарници).
И ето ме да умишлявам.
Колко ли години си прекарал зад непотребности?
А колко десетилетия предано обслужвал си майка, татко, мен, кака, гости?
Кой милозливо положил те е в шкафа, не те е изхвърлил по негодност?
Навярно аз и съм забравил,
зло да те забрави.
И сега изневиделица ми припомняш своето предълго бдение.
Кога за последно си изцъкал и потънал в безмълвие?
Завинаги ли млъкна?
Щеш ли пак да тръгнеш или предпочиташ заслужения отдих?
Какво не си видял, радости, па драгости, неволи, крамоли, та скърби,
тиктакайки неуморно у дома?
Те някак засягаха ли те
или бе към тях безчувствен?
Само време ли отчиташе,
не долавяше ли кога по кестенови листовини изпълзяваха зелени таралежчета
или жабуняк локвите обличаше?
Тъжно ли е да не си бил ни веднъж осенен от есенното пъстробагрие,
от сянката на пойна птица?
Чуждо ли ти бе повсеместното пролетисно ликуване?
Не знам от кога стоиш под тая стряха,
може би преди мен да ме има,
та свидетел си как прохождам, проговорвам
и навярно ще просъществуваш и след мен.
Храниш ли надежда отново някому да си потребен
или се примири, че си излишен,
стига ти да бъдеш необезпокояван?
Мъчно ли ти е за безповратно литналото,
кога в тебе впервахме очи да ни кажеш
ставай, излизай, работи, спи, чети, играй?
Сврян в дървено покоище (дървен е и ковчег), тежи ли самота?
Колко секунди, минути, часове, дни, нощи, месеци, години
отметнал си за моето семейство?
И ти ли изпусна сметката?
По теб брояхме колко да варим гозба,
колко остава до празник, делник,
ти оповестяваше ни утро, пладня, следобяд, привечер, новите години.
Срещата ни приятна ли ти е?
Мерителю на време, защо върви то все по-бързо?
Как тъй тракаш непроменимо, а то ускорява своя ход?
Кога почна това да му се случва?
(Още и помен ли нямаше от твои събратя
електрически, пластмасови, че електронни?
Как ли е било при слънчеви, пясъчни, водни?)
И случва ли му се или случва се на човеците?
Да не би ние да се ускоряваме, а не то?
Ако е така, защо?
Ти участваше ли тая безпощадна разминавка?
Помня твоето будилниково рязко зърр и звука когато те навивах.
А ти какви пазиш спомени от кога беше читав?
Разбра ли кога изгуби тайнственост, очарование за малячето, що бил съм, бях?
В борбата на човеците срещу времето от чия страна бе ти, нали тяхна си направа?
Ничия?
Блазе ти,
в нея по волята Господня людете винаги сме разгромявани.

Тия плетени слова писа с ръка тленна грешний Румен
в лето 2008 месеца октомврия тогиз силно валя слабо гря
и ся ряза карфиол в Драганово.

В И ВЪН

В храма съм,
черкувам се.
И как хубаво, как топло, светло, радостно и леко ми е:
чувствам се богохраним.
И окрилен от благодатта
излизам
О, как е различно вън.
И как трудно:
в милионен град.
Отвсякъде пресрещат ме безчет съблазни,
мимо волята ми съм дърпан, чак разпъван между тях,
една отмина, три ме връхлетят,
при всяка стъпка сетивата и умът ми подлагани са на изпитания,
особено очите, Господи, очите,
колко чисти и високи са Твоите повели,
колко нечист и низък съм,
колко слаб, немощен пред какви ли не лукавства,
далеч от православните и богоспасни песнопения,
сред людска гмеж как податлив съм за неблагочестивия,
как уязвим, пагубно разсредоточен,
едва ли не разноглед, па разноух,
почти разнищен,
как лесно ставам плячка на тщеславие, суетност,
на телесна и душевна смут.
Тогава диря самост,
в нея да се укрия, укрепя, отдъхна,
къс по къс молитвено, покайно мен да събера, сглобя, възстановя,
че да съм пак целебно целокупен,
да ме обземе плътното и нежно усещане за смисленост и мир, покой
с мен, с околовръста,
да ме изпълва и насища ликуващото
и до прехлас повтаряното
с мен е Бог, с мен е Бог.