Петър Стойков

(спомен за Петър Алипиев)

Започвам с едно стихотворение на Петър Алипиев:

БАЛКОН

Когато свърши твоя ден,
изпълнен с работа позната,
ще се усетиш защитен
едва на тези три квадрата.

Зелените му перила,
петте саксии със мушкато
ще бъдат хълми и била,
гори далечни, птиче ято.

Ще станеш също птица ти,
която своята верига
разкъсва и лети, лети…
Но все до перилата стига.

Неговата поезия не стигна до перилата. Стигна далече. Бях съсед на Петър Алипиев. Живеехме в еднакви апартаменти. Той на 8-я, а аз на 5-я етаж. Нанесохме се в тези жилища през есента на 1970 г. Мисля, че следващата година излезе „Лирика” - издание 1971 г. Бил съм 16 годишен. Купих си я от книжарница „Вапцаров” до бившия ресторант „България” във Варна. На управителката на книжарницата й направи впечатление и каза:
- Такива хубави книги има. Купете си „Лирика” на Алипиев.
Прочетох стиховете. Харесаха ми. Бях горд, че имам съсед поет. И че балконите ни са еднакви. И че има стихотворение за балкон от нашия вход. Също ми харесаха стихотворенията „В зоологическата градина” и „Калиакра”. И сега ги харесвам. Гледам „Кои сме? Откъде идваме? Накъде отиваме?” - картина от Гоген, и чета стихотворението на Алипиев „Калиакра”:

„…и кой съм аз застанал тука на скалата, кой?”

Алипиев дава част от отговора на тези вечни въпроси:

„Нищожество или духа човешки,който властва
над бурите и бездните, над вечния покой…

но и той се колебае и завършва стихотворението с многоточие, защото на такива въпроси няма пълен отговор.
Реших да поискам автограф. Но чувствах неудобство. Повтарям: бях 16 годишен. Един мой приятел ми даде кураж. Качих се на 8-я етаж и позвъних. Отвори самият Алипиев. Веднага разбра, че се смущавам. Покани ме у тях. За пръв път влизах в дом на поет. Поисках автограф. Той взе „Лириката” и се подписа. Попита ме кои стихотворения най ми харесват. Отговорих „Калиакра”, „В зоологическата градина”, „Балкон”. Заговорихме за последното стихотворение.
- А бе, аз щях да пиша пет квадрата, ама го писах три да не кажат, че много се ширя - се пошегува той, за да разсее неудобството ми.
Запомнил съм и другите думи, които каза тогава: „Човекът и животните имат много общи прилики: дишат, хранят се, спят … Едно от нещата, по които се различават, е поезията…” Напуснах дома му щастлив, стискайки книгата с автографа.
Поезията му е оказала влияние на характера ми. И не само на моя. Зареждала ме е в годините и още ме зарежда с доброта и сила. Не съм безгрешен. Но част от доброто в мен дължа и на поезията на Петър Алипиев.
Пораснах. Притежавах много от нещата, за които казва в стихотворението си „Детето на приятеля”:

Ще притежаваш ти тогава всичко:
часовник с централен секундарник,
велосипед със скорости, пари,
голяма бяла къща със балкони
и весела градина със цветя,
а някога на чудно хубав кораб
ще минеш слънчевите Дарданели…

Минах и с кораб Дарданелите. Много често се срещахме с Алипиев. Разговаряхме за обикновени житейски неща. Каза ми, че има вилно място извън Варна. Все ми се искаше, като се връщаше от това вилно място да рецитирам част от стихотворението му „Затопляне”:

Насред градината овощна,
почистена и окопана,
запалените сухи клони
проточиха в небето дим…

И да го попитам на шега почистена и окопана ли е градината му? Но не го попитах. А е трябвало. Трябвало е да го питам още много неща. Трябвало е да разговаряме не за обикновени неща, а за поезия, изкуство… Но вече е късно.
След промените на 10 ноември го срещнах със съпругата му Вълка Алипиева. Стана въпрос, че са настъпили трудни времена.
- Една книга не съм прочел от цяла година, за да се боря с тези трудни времена - казвам.
- Е, това е лошо - отвърна.
Видях стихотворението му „Голямата любов” в „Българска любовна лирика. Избрано”, издание на издателство „Аквус Арт”, 1998 година. Прочетох го отново. Вече от позицията на годините пак разбрах, колко е мъдър и прав:

Голямата любов е гръм и буря…

Голямата любов е трепет божи…

но никога деца не ражда
голямата любов.

И е така. Алипиев е житейски прав. Не ражда деца голямата любов. За съжаление.
Излезе последната издадена приживе синя „Лирика” на издателска къща „Галактика”, 1996 година. Срещнахме се с Петър Алипиев, честитих появата й и му казах, че съм си я купил и пак ще искам автограф.
- Добре - усмихна се той.
Улисан в ежедневието, отлагайки, така и не взех автографа. За което съжалявам. За последен път го срещнах близо до Дома на флота в центъра на Варна. Бързаше. Пак споменах за автографа.
- Ще ти подаря и книжка - отвърна.
- Аз си я купих, нали ти казах.
Видях ковчег във входа. Видях и некролога. Разбрах. Беше ми мъчно. Отидох да поднеса съболезнования. Казах на Вълка Алипиева - съпругата му:
- Така и не взех автографа от него.
Стиснах ръцете на нея, дъщеря му Антоанета и внуците. Отидох и на погребението. Сякаш нещо в мен умря. Отпечатах некролог от името на живущите във входа. Дълго търсих откъс от негово стихотворение, което да отпечатам на некролога. Имаше много стихотворения, в които говореше за смъртта. Ще цитирам някои от тях:

„Еднодневки”:
… в живота си така жестоко кратък …

„Щурци”:
…ще кажеш - не умират и са вечни.
А всъщност като всичко мрат …

„Късна есен”:
…глъхне всичко във краткия ден
и тъй тъжно и бавно умира.

„Дими над дърветата”:
…пчелата грижливо
прашеца събира -
не ми се умира,
не ми се умира…

…тревата зелена
нагоре напира -
не ми се умира,
не ми се умира…

„Старица”:
Нима смъртта не е далече,
нима конеца изтъня съвсем
и идва от небитието вече,
часът, когато трябва да умрем?
А сякаш всичко беше вчера, вчера…

Накрая избрах откъс от „Римска баня”:

…та някога като умрем,
да имаме и ний утеха,
че нищо няма своя край,
че и кога животът спира,
сред мълчаливия безкрай
на вековете - не умира…

Няколко часа след погребението срещнах случайно дъщеря му Антоанета до асансьора. Разплака се. Цял ден се беше държала мъжки.
- Много ми е мъчно - прохлипа.
- Съчувствам ти. Бъди твърда - й казах, макар да знаех, че думите са безсилни да утешат - Ето, съседите - отпечатахме със закъснение некролог - и подадох един от некролозите.

Искам да завърша оптимистично и да кажа: - Радвам се, че поезията на Петър Алипиев живее!

София, 05.05.2006 г.