ЧОВЕКЪТ
ЧОВЕКЪТ
На Виктор Шаренков
Човекът се ражда в болката на майчиния вик. Защо? Дали болката да го съпътства, или чрез болката да създава живот?
Веднъж преди доста години видях в театъра един богат човек. Истината е, че външно той изглеждаше по-беден от тези около него. Облечени разкошно, те гледаха от ложите с лорнети и бинокли. Но докато те високо се смееха на страданието на героите от пиесата, богатият човек страдаше. Видях дори сълзи в очите му, а той нямаше… очи!
Мисля си, че тази вечер между всички в театралния салон - най-богатият и най-щастливият човек бе слепецът. Страданието бе направило голямо сърцето му. И в страданието си този човек бе надживял собственото си нещастие. През болката на своето страдание, той разбираше другите…
Хилядолетната легенда разказва, че Диоген тръгнал посред бял ден с фенер по улицата да търси човек. Дали философът е открил Човек сред древната Елада, не знам! Но по моему мъдрецът е постъпил наивно и погрешно. В доброто си желание да осмее низостта на своята епоха и нравите на родината си, той е унизил величието на понятието ЧОВЕК!
Всяка епоха ражда човеци, пред които фенерът на Диоген би приличал на светулка пред слънцето. Галилей умря, защото дори пред угрозата на кладата устните му изрекоха истината: “И есе пак тя се върти!”
Друг преди Галилей беше казал: “Панта рей - всичко тече, всичко се изменя!”
Изменят се епохите и не друг, а Човекът ги изменя. Изменя ги той с разума и със сърцето си. Сърцето усеща и иска. Разумът води и направлява…
Човекът е роден да създава живот! Ала, за да създаде живот, Човекът трябва да победи болката. Човекът трябва да надживее страданието на собственото си сърце. Надживееш ли собственото си страдание, едва тогава се усещаш Човек. Тогав ти можеш да дадеш вяра на другите. Да създаваш дори нови звезди, да побеждаваш пространството и времето!
Победиш ли себе си, наречи се гордо - ЧОВЕК!
—————————–
ВЯТЪРЪТ
Пиян съм като Южняка, който тича лудо и оставяслед себе си поникнали треви и разлистени дървета.!
Влюбен съм като Вятъра, който напъпва дърветата и казва:
- Добро утро, хора!
Уморен съм като Вятъра, който прогонва облаците, разпъва дъгата върху небето и възхитен от цветовете й замира в разцъфналите клони!
Самотен съм като Вятъра, който е разказал всичките си приказки!
Остарява ли Вятърът?
—————————–
РАЗГОВОР С БЪДЕЩЕТО
Слънцето се усмихваше разсеяно през жълтеещите листа на кестените. Площадът гъмжеше от хора. Някои чакаха трамвая и разсеяно се оглеждаха около себе си. Други, вторачили погледи към светофарите, надбягваха с крачките си зелената светлина. Трети, и такива винаги има, се разхождаха без да бързат; застояваха се пред витрините, ловяха с погледи лицата на седналите в автомобилите, трамваите и тролейбусите, обръщаха се след разминаването подир някого и някоя си…
За миг пред витрината на големия магазин беше останала само една жена. Тя разглеждаше с някакъв много жив интерес стоките оттатък стъклената преграда. Лицето й почти се допираше до стъклото. Жената, която по-скоро наподобяваше с външността си на момиче, продължаваше да се взира и… да се усмихва. Някаква светла радост одухотворяваше лицето й, правеше я още по-красива.
Минутите ми се сториха безкрайно дълги. Не ми се искаше да смущавам жената, нито пък да прекъсна тоя толкова дълго задържал се миг. Спрях се на няколко крачки от витрината, помамен от любопитството да видя нещо безкрайно интересно.
Трамваен звън подсети жената да си тръгне. Тя беше гледала бебешки дрешки и играчки. Усмивката, която бе одухотворявала лицето й и бе изпълвала очите й с нежност, е било просто един разговор с… бъдещето.
