СЯНКА
СЯНКА
До завоя на Янтра - там плява и кал съм лепил
над основи от камък и съчки; гнездото си птиче строих
във градина с коприва и лапад.
Под крилото на мама живеех годините:
люта зимата, в пламъци лятото
и кирпичена къща със дъх на мушкато.
Животът - таниново вино, горчеше в душата ми,
Аз - юноша мъхав - там в селото лично Драганово.
Но когато разцъфна брадата ми в черно
и когато дочух, че мъжът
е по-тежък на чуждото място - работник,
поет или скитник,
аз попитах водата дъждовна на щерната
кой път да хвана, с кого да се меря.
Мълчеше водата, а мама съдбата проклинаше…
Загърбил Балкана, с нараснали длани,
с безутешната мъка и сълзите ги красяха,
а в клетки панелни растяха децата им.
Бях в рудниците на духа - дълбоки мамини,
тръгнах на юг.
Спирах в няколко града, липи и цветя и тъмни.
Със хора равнинни говорех и пиех до съмнало…
Не ми провървя -
само своята болка от думи изрових.
И какво ли не правих човека във мен да узная…
Аз не помня какво са ми баяли влъхвите,
колко време ще бъда възможен и колко
ще движа пространството глухо край мен…
С колко любов ще живея, срещу колко омраза…
Но до днес оцелял - с волята Божия,
в земетръсите вярвам, в живота на Янтра.
И във мама - оная далечна и скъпа, и видима сянка.
МАШИНА ЗА ЧИСТОТА
Събудих се от шум на кофи и варели.
Небесата ли гърмяха,
или ехтенето извираше дълбоко от земята?
Растеше то и блъскаше пердетата, главата ми…
Бях сънен още, но разбрах -
работниците мургави по чистотата
претърсваха корема на града…
В машината за смет бумтяха
кутии от консерви, стъклени шишета и стъкла,
илюзии с излъскани подметки, стари вестници…
И всякакви огризки от деня и от нощта.
Шумът растеше,
а мисълта ми бавно идваше на себе си…
Изплуваха места, където бях завеждан от съдбата.
Сънят се смесваше с реалността,
(а казват, че Морфей не съществувал);
дочувах думи, смях след музика
и музика след ругатни.
И виждах образите на приятели, на хитреци,
очите на жени, решили да се изповядат,
и сянката на Ерос как над тях кръжи;
подробности от тостове, менюто…
И виждах долу подранилите клошари
машината да изпреварят,
ръцете им - тънките ръце на бедността.
И гафовете мои виждах…
Но стореното можех ли да върна питах гордостта си;
Ще се изтрива то от паметта ми
или ще слиза там - дълбоко във депата й.
… Олекнал от сметта на бухалските часове,
потеглям из въртопите на този ден.
И ако днес отново бъда уязвим и съгреша отново
утре пак ще ме разнищва и гори
машината за чистота, монтирана от някого у мен.
ПОЕЗИЯТА
Без хонорар за насъщния и със душа без похвала,
сътруднича колкото мога, напрягам белия дроб.
Змия ли е, змей ли? - тя стяга духа и тялото ми.
А нямам приятели тука, ни творческо лоби.
Да развият кълбото с главата, да клюмне тя.
И да се изправя свободен от зъби и слуз,
Да стана изряден съпруг и гражданин умен.
ТамаГочето си вярно да черпя. И да ми е густо.
Илюзия, сън… Аз подписах във своята младост
контракта съдбовен: да бъда изряден към Нея;
да пазя гърба й въздушен; и да не очакам награди,..
В град, обгазен от известни поети, невидим живея.
Но химия друга в града ни днес трови деца и цветя;
липите лирични насила попиват олово,
И пада цвета им. Той златен прах за властта е.
Ролетко за власт, пак ни лъжеш. Въртиш се отново…
Какво да направя, на чия врата да потропам?
И пак се обръщам към нея - споделям й всичко.
От малък ме стисна за гърлото тя. И за топките.
Любовник бях, сега опитвам да пиша лирично.
СЕЯЧ
Подобно бяла птица плаха, отлита облакът над Тракия
и се стопява като маха с крилата си над ниви с макове.
В това нетрайно мъжко лято,
с разтворена за истини душа,
вървя през нивите богати, но как селяка в мен, да утеша?
Сърцето ми - подгонен заек,
ту в оран скача, ту - във слама.
Врагът ми верен точно знае - от себе си защита няма…
Аз няма този свят да стресна или да го направя умен.
Свободно думите ще сея - от утрото до сърпа лунен.
Тъй както класовете падат, и мене ще подстриже времето.
И със плуга голям и хладен ще заоре в пръстта и мене…
А днес една въздишка ми е нужна - за пулса на сеяча.
Властта за мен е напаст чужда.
От зрънце обич мога да заплача…
НОЕВ КОВЧЕГ
Годината мека се случи
- след Малкия Сечко прочистват гърлата си
реки и канали, тръби и колектори,
шахти и ями, покрити до вчера.
И бликват води отработени, сладки,
битово-меки, промишлено твърди.
Чугунени шапки отместват и папки…
Потопът издига търбуха си:
по улици прави и стръмни коктейлът изтича;
площада централен, градчето залива,
към стола на кмета се втурва, властта му оспорва.
Шуми оптимизмът - съветник на шефа си:
„Удавник за сламка се хваща, а до теб е бюрото!”
И сяда на плота човекът, вратичките здраво затиска:
Какво че водата бързо завърта кръга си.
А силното плава - човекът с бюрото е Ноев ковчег,
населен със плъхове, телбод, саксии с цветя,
печат, секретарка, хартия офсет, перфоратор…
И тръгва ковчегът, прехвърля баира с вълната девета.
Животът му в този си вид ще бъде запазен навярно
Година студена… и мека се случи, знамение.
Но ето.
В застойната яма оставаме ние, по чудо останали живи…
Крачоли запретнали, сеем пак вяра в душите излъгани.
Гребем от площада клоаката,
всъщност чистим България.
Отпиваме вино и завист на групи.
По-рядко се смеем, по-често се кръстим.
НЕОБЯСНИМ ЗАХЛАС
Вървеше лудият през този кротък град
с отмерени и точни крачки -
военен сякаш, натоварен със задача:
скандираше през две минути тъй, че
древният оратор Полифоний би завидял:
Едно-две-три - долу док-то-ри-ти!
Едно-две-три - мам-ка ви…
Расте тълпа край него - топка сняг,
търкулната по склона, Главната изпълва.
Не знае лудият какво е свобода,
правата на човека и конвенцията за правата.
И разрешение за митинги не иска.
Но протестира той срещу властта,
макар и медицинска:
Едно-две-три - долу док-то-ри-ти!
Едно-две-три - мам-ка ви!
Гласът му цепи въздуха задрямал.
И страх по тротоарите пълзи
в душите на търговци, властници, крадци…
Едно-две-три - долу док-то-ри-ти!…
(Римува „едно-две-три” с „док-то-ри-ти”,
си отбелязах мимоходом.)
И неусетно как, във някакъв необясним захлас:
вървях ли, виках ли, сънувах ли - не знам.
Но и аз до лудия се озовах.
Преминах с него по гръбнака на града,
повтаряйки скандалните думи:
Едно-две-три - мам-ка ви!…
И станах луд за свобода!
