ЛИПАТА
ЛИПАТА
Липата първа есента усети.
Още като свърши гроздобера,
листата й досущ като ръцете
на старците посърнаха. Но цера
все още мисли, че небето
се крепи на неговите клони,
че голямата му сянка е шосето,
по което времето балони
от прашни облаци издува…
Липата много се страхува
от есенното сиромашко лято -
слана те пари, слънце те напича…
Липата, нежната липа, която
моите пчели обича.
РАКИДЖИЙНИЦА
С мъгла и дъжд бушува листопада.
И като в най-мъчителния кръг на ада
казанът ври, над огнената пещ клокочи.
Дори и въздуха от дим присяда,
когато пламък от пещта изскочи.
На пара всичко се разпада!…
И пръста на всевишния мъглите сочи.
Разгулно беше лятото и грешна
душата му на огън се препича.
Но да помълчим пред участта му днешна,
защото и в съдбата безутешна
пак изход има, щом ракията потича.
ЗЛАТО
Края на полето, край на огненото лято.
Къпят се на бента селяните и конете.
Есента на прохода раздава злато -
спира бързащите. Планината свети.
Злато за неоценените навреме,
че са подир жътва като сухи сламки.
Злато за стотинките, да станат по-големи.
И на умния за очилата - златни рамки.
Златен кръст на миналото. Златна фиба
за вечерните коси на здрача.
И кубе от злато за най-малката колиба,
дето спи на лозето пазача.
Златен герб за шапката изтрита.
Златни зъби за мъдреца, всеки да го слуша.
И на куция да отговори, че той пита
защо болният му крак си къса най-напред ботуша!
1983
