За неприкосновеността на детето

Анита Коларова

Затворих последната страница на романа „Прозрачни неща” /1972/ на Владимир Набоков, шестнадесетата преведена у нас творба на световноизвестния писател и натурализиран американец, със смесени чувства. Космополитният индивидуалист и автор на скандалния роман „Лолита”/1955/, напуснал Русия след революцията от 1917 г. и живял 20 години в САЩ, е несъмнено руски гений , за чийто роман „Дар” критиците твърдят, че е връх в белетристиката му. Но тук ще говорим за „Прозрачни неща”, издаден у нас през 2011 г.

***
Поет, преводач, литературен критик, лингвист, учен - лепидоптерист*, синестет**,
професор в престижни университети, той напомня по енциклопедичност Йохан Гьоте. Но само толкова.

Владимир Набоков /1899-1977/ си остава един от най-известните писатели на ХХ век, чиято проза е образец на модерна класика, в която се оглежда съвременният европейски и световен елитарен вкус.

Романът „ Прозрачни неща” /великолепен превод от английски на Иглика Василева/ не е от обемистите романи на Набоков, но само 125-те му страници съвсем не се четат лесно. Морето не е до колене! Все пак хайде, както се казва, да се намокрим поне до глезените! С правото на лично мнение каква е температурата на водата.

Една особеност, позната литературна и кинематографична хватка, донякъде обърква читателя- началото на романа започва с неговия край. Романното време варира предимно от сегашно, минало свършено до минало преизказано.

Читателят почти веднага открива в авторовия наратив, водещ към психиатричната литература от 20 век, няколко налични пласта и трябва на места да си отдъхва, за да не потъне в тях. В „прозрачността” на текстовата тъкан, състояща се от сън, спомени и разместено време, се очертават следните отношения, доколкото те могат /или не/ да бъдат прозрачни:
- отношенията мъж- жена
- образ-име
- нормален секс-перверзии
- отношението памет-наблюдение
- живот-смърт
- сънища - действителност

Сюжетът е донякъде банален и едва ли интригува особено. Главният герой Хю Персон*** / в случая нарочно индиферентна фамилна номинация, лишаваща от индивидуалност/, работи за голямо американско издателство и притежава относителни правомощия на издател. Той е изпратен в Швейцария, за да интервюира писателя Р. , с когото издателството работи. Във влака се влюбва в красивата Арманд, 23-годишна красавица, жени се и се прибира с нея в Ню Йорк, като преживява всичко, което може да се преживее от един, оказва се, неуравновесен мъж и една неуравновесена жена, която, невинно или не, по-късно убива.

Осъзнал, че тя е „нещастна жена с изсъхнала душа”, убиецът се изживява като жертва. Криминалният елемент е частичен, липсва заплетеност а ла Агата Кристи, всички пътища водят към архетипния град /Рим/.

Но Персон не е „виновен” в истинския смисъл на думата, тъй като деянието е извършено по време на сън. Следва периодът на лудостта, вдовството, психоаналитиците, задаващи неудобни въпроси, затвора, психиатрията, връщането в Швейцария, смъртта.

„Фаталистичната предопределеност”, с която се развиват нещата по-нататък „на фона на един пародиен свят от прозрачно непрозрачни неща, е представен с неподражаемия стил на Набоков”. Цитатът е от отзива на издателството върху задната корица / бел. А.К./

Едва ли лексикално богатият текст е пропуснат шанс за един наистина по-стойностен роман. Още в зародиша си той е банализиран, защото до голяма степен преповтаря вече случвали се в творчеството на Набоков неща /с Хумберт Хумберт в „ Лолита”/. Така че разглеждам този роман като „вариация на тема”.

Този вид художествено средство е силно разпространено в музиката, заради което винаги ни се е струвало, че Вагнер и Верди, а и не само те, се повтарят. В музиката, струва ми се, това е по-приемливо. Разбира се, всеки творец има право на експерименти, но когато темата е тъй щекотлива, перото рискува да се измърси.

Мисля си, че откривам наличност на голяма доза авторова умора в създаването на романа. Независимо от дистанцирането на Набоков от своя главен персонаж, читателят го разконспирира и идентифицира с главния герой на „Лолита” - с раздвоението на личността, със стремежа да избяга от себе си, със сомнабулните състояния и непреодолимия пиетет към

ЕРОТИЧНАТА ТЕМА

която изплува най-отгоре в тъканта, при това в твърде деформираната й форма.

Само че Набоков отрича очевидното: „Еротичната тема беше просто една от многото, както „Момче за удоволствие” си оставаше само външна, несвойствена прищявка в рамките на цялото”- пише той уж по повод романите на Р.

И тук Набоков, както в „Лолита”, ни занимава с всепоглъщащата страст на възрастен мъж към полудете, една неприемлива за здравия разум тема-табу.

Това, уж отклонение, той прави, разказвайки за Джулия, доведената дъщеря на писателя Р., прелъстена на 13 г. от пастрока си в самото начало на несполучливия му брак с майка й, напомняйки с тази, изхабила се от предъвкване в западната литература, тема известната си героиня, нимфетката от романа „ Лолита”, изд. „ Нар. култура” 1991 г.

Оказва се, че и Хю Персон някога е осъществил мимолетен контакт със същата Джулия, оставил му спомен колкото „светло червило върху книжна салфетка”.

Въвел ни по този начин в любимата си тема, Набоков, който подсъзнателно или не до болезненост се вълнува от нея, обяснявайки я с Фройд, разгърнато я разширява в гл.12.

Гостувайки в Швейцария във вила „Настя” /собственост на руска аристократка и емигрантка, майка на Арманд/, е поканен да разглежда албум със снимки от детството на Арманд. Същата в момента отсъства. Подробно, до най-малки детайли, Набоков рисува пикантно, с игриво-гъвкава експресивност голата Арманд , както я вижда на нейните снимки като 10-годишно момиче. Тоест дете! В този роман той дори прекрачва границата на „Лолита”.

Подредил камарата от албуми така, че да прикрие своя нездрав интерес, героят на Набоков Персон няколко пъти се връща към снимките на малката Арманд -„ във ваната, там където притиска гумена играчка с хобот към блесналото си коремче, или пък изправена, с ямички на задните си бузи, стои мирно, докато я сапунисват. Още веднъж предпубертетната й мекота /средната й черта едва-едва се различаваше от докосналия, недотам вертикален стрък трева/ се разкриваше на третата фотография, където седи по голо дупе…” Микротекст, който предизвиква ярки мисловни асоциации…

Целта на автора е немалко прозрачна - да постигне перфидна провокация на обикновения „еснаф”, ограничения и противен моралист чрез собствения му смут и психически дискомфорт, предизвикани от досега му с перфектна художествена тъкан, носеща идеята за покварата като поезия. Четейки например

СЮРРЕАЛИСТИЧНИ ОБРАЗЦИ

рецепиентът не може да не се шокира:

„ Във въпросния сън му поднасяха спяща красавица върху огромно плато, гарнирано с цветя, както и цял набор от инструменти върху възглавничка. Те се различаваха по дължина и широчина, а броят и асортиментът им се променяше във всеки сън. Поставени в редица и старателно подравнени-един от вулканизирана гума с виолетова глава, дълъг цял метър, после къс, дебел лъскав лост, после отново нещо тъничко, подобно на шиш, с нанизани пръстени от сурово месо и полупрозрачна сланина помежду им…” и т.н. Тук няма нито една мръсна дума, а в целия роман има de fakto само една, но нужните за автора асоциации са постигнати, за да изпълняват своята функция. Набоков умело завоалира циничното най-често с поетични образи- „спяща красавица”, „цветя” … Или такива изречения, втъкали ритъма на поетичната му фраза: „ Ветровитата мартенска нощ се втурна и опипа стаята”, „Печални планини! Славни подутини на гравитацията”, „Мъртвешки белите листи”, /онагледяващи творческо-полово безсилие/, „стенанието на старото дърво” / когато чекмеджето на хотелския скрин изскърцва/.

Романът, без да е тип порнографска литература, „гъмжи от прозрачни хора и събития, в които и чрез които можем да се отдадем на ангелска или авторска наслада, но за целите на това описание трябва да подберем само една, /забележи, читателю отново играта на думи/, персона- Персон” /гл.13/

Там се изследва психиатричната природа на склонния към перверзия индивид с неговите деструктивни импулси. Героят до голяма степен напомня, със съзнанието за своята непълноценност, един друг персонаж - този на Макс Фриш - Щилер.

Набоков дава пример как един скулптор може да сублимира деструктивния си подтик, като се нахвърли срещу неодушевен предмет с длето и чук, или как практикуващ /!/ лекар признава колко му е трудно да се обуздае и да спре да кълца наред всеки орган, който се мерне пред очите му по време на операция. Той твърди, че индивидът „има своите тайни напрежения, натрупани в детството”. Възможно е. Така се оправдава и агресията на Хю Персон.

ЕДИН ОТ ВАЖНИТЕ СИМВОЛИ

е желанието на героя да убие пеперудата. Като лепидоптерист писателят не пропуска възможността на използва и този символ на любовта - пеперудата: „Хю мразеше насекоми, а тази пеперуда изглеждаше особено отвратителна. Въпреки това, някаква нетипична за него нежност го накара да преодолее импулсивното си желание да я стъпче под побеснялата си подметка”. Все пак пеперудата се спасява, но не и

АРМАНД

Хю Персон е подложен на унижения от много по-младата Арманд, която той ухажва. Определила му среща на пистата за ски, за да му се изсмее в лицето, обградена от трима атлети, единият от които й е любовник, след ските тя е поканена от тях на онанистки сеанс.

Арманд е „бясна” не толкова защото това е обидно, не и защото няма нищо против да е ултрамодерна социално и сексуално, а защото е „по-старо от Елада”.

Подобно главния герой на „Лолита” Хумберт, Хю Персон търпи в името на своята влюбеност злите й настроения, разпуснатост и предсказуемост, глупави капризи и склонност към изневери. Самолюбие, непреклонен характер и егоцентризъм се крият под свежата й красота.

„Звънливият скреж на подредения й ум” й диктува онази механичност при правенето на любов, която е чиста извратеност, защото тя „изисква” във времетраенето й двамата да си говорят за всичко друго, но не и за любов.

Такава е „любовта” с Арманд. Тръпка минава по лицето й, когато той я целува. Моментът на „нежна агония” няма повече да се повтори. Навярно това е началото на края, който не извиква никакъв сантимент, защото това не е любов. Този факт, признат от интимната изповед на Хю Персон, е причина за конфликта Персон-Арманд.

Набоков ни води към философията на своите, тоест на Хю Персон, дебилни и налудни сънища като „анаграма на дневната действителност”.

Героят му има проблеми със съня и лабилна нервна система още като дете. Той си е изработил механизъм на заспиване, който не винаги помага и се стига до хапчетата.

Притворните му сънища го измъчват: „Не можеше да повярва, че свестен човек можеше да има толкова безсрамни и абсурдни кошмари, които съсипваха нощта му, а през целия следващ ден изтръпваше при мисълта за тях. Нито случайно споменатите описания на лоши сънища от страна на приятели, нито дори медицинските случаи в книгите на Фройд за сънищата с техните невероятно смешни проблясъци, можеха да се сравнят с обърканите срамотии на почти еженощните му преживявания”.

Кошмарно повтарящият му се сън с пожара, който авторът рисува наистина неподражаемо, в края на романа ще се превърне в

ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ

„Малки пламъчета, сякаш флагчета по пистата за слалом, и големи пламъци като ненадейно изскочили демони, пръски и струи, които се пресичаха във водни дъги като фонтани стил „рококо”, и безстрашни мъже в лъскави мушами /…/ дим и разруха…”

Читателят не може да забрави тази картина, както и изрази като „..всичко беше фалш и восъчни фигури” в сравнение с реалността , „…посичаш безмилостно, но запазваш непокътнатата й цялост -” алегоричен израз, свързан уж с топката при играта на тенис, но извикващ и други асоциации.

И тъй, Набоков е добър диагностик, но читателят остава с усещането, че самият той има нужда от поставяне на диагноза. Още повече, че всичко е казано вече в „Лолита”, където мимикрията на автора е повече от очевидна.

Не може да не ни впечатли поетичното изящество в описанието човешкия и природен пейзаж. Многобройните препратки към някои английски народни песнички, моменти от руската история, прочути фрази на световни автори и романи, известни термини от римското право, религиозни постулати и др.

Романът, който не е от най-добрите романи на Владимир Набоков, застива в своята сюрреалистична рамка.

***
Разделяйки се с „Прозрачни неща”, човек се пита къде остава неприкосновеността на детето, защото голямата литература държи сметка и за такива „дребни” морални канони.

Оставя ли благородни белези в душата тази книга с някакъв нравствен императив, има ли я срещата с пречистващата светлина и вълнуваща емоция или тя докрай те държи при хладината на боледуващия разум?

„Едно тънко лустро от непосредствена реалност покрива естествената и изкуствената материя и онзи, който желае да остане в настоящето, с настоящето, върху настоящето, моля, да не нарушава целостта на изопнатото було”- казва самият Набоков. И толкова.

В това лично мнение авторката не отрича тесногръдо романа. За всеки влак си има пътници.

—————————–

* синестет- синестезия- неправилно възприемане на усещанията
**лепидоптерист-учен, изучаващ пеперудите
***персона- /фр./ обикновена личност или важна личност. В случая - употребена за обикновена личност

Владимир Набоков „Прозрачни неща”. ИК „Колибри”, 2011