Роман Кисьов

С Вардан Хакобян се запознах през лятото на 2012 г. на фестивала „Стружки вечери на поезията” в Струга (Р. Македония). Едър, снажен мъж, мълчалив, с излъчване, съчетаващо твърдост и мекота, суровост и благост, надеждност… Сякаш описанието на камъка в неговите „Три реда” се отнасят за самия него: „Камъкът, ако не бе мълчалив, нямаше да е толкова тежък / и нещо повече - не би бил така надежден / в стените на дома - както отвън, така и отвътре.”  Много скоро след тази наша първа среща имах възможността да се убедя, че Вардан е един от днешните основополагащи духовни „камъни” на родния му дом - Арцах… По негова лична покана (в качеството му на основател и президент на организационния комитет) през октомври 2012 г. взех участие в първото издание на Международния поетически фестивал в Нагорни Карабах… Дотогава аз свързвах това име единствено с военни конфликти, със смут, несигурност и мрак… В тази връзка, именно там с изненада научих, че в миналото персите наименували тази земя „Карабах”, което означава „черна градина”. А арменците (от древни времена, та до днес) я наричат „Арцах”, като тази арменска дума е с коренно противоположно значение - слънчева градина, или градина на Слънцето, на Живота (коренът АР е натоварен със сложна символика и означава Слънце, Живот, Всесила, докато ЦАХ е градина, или девствена, непроходима гора)… Известно е, че от дълбока древност Слънцето, Животът и Всесилата са синоними на Богът-Слово, така че името Арцах би могло да означава също и Градина на Словото - такава, каквато я видях и аз: „градина” на поетическото слово, което свързва, а не разделя. А - както вече споменах - Вардан Хакобян е основополагащ духовен „камък” в тази градина, не само като поет, но и като учен и общественик. Не случайно именно камъкът е основен поетически „персонаж” и символ в неговата поезия. Камъкът в стиховете на Вардан Хакобян е преди всичко метафора на вечността - на онези трайни и неизменни стойности и истини, неподвластни на линейното променли-во време и ентропията… „На този камък / животът е безсмъртен (…) целуни камъка.”  Но Камъкът е и граничен камък - на границата между живота и смъртта… „на границата между живота и смъртта / има космическо съзидание / това е вечност можете да я назовете със стихове” („Стихове извън границите”). Стиховете на Вардан Хакобян са именно назоваване на вечността, на живота и истината… „Аз съм глас / (…) безсмъртен, / доколкото във мен е извечна / лимфата на свещената истина.”

Своеобразният „дуализъм” и противоречивост, както в названията, така и в историческата съдба на родната му земя, несъмнено са белязали неговата поезия с дълбок драматизъм и екзистенциалност, често изразени чрез автентична парадоксална метафоричност…  Драматизмът на Вардан Хакобян е мъдър и светъл, катарзисен - той не внушава безнадеждност и отчаяние, но обратно, в сблъсъка с омразата се ражда любовта, в сблъсъка с мрака се ражда светлината, в сблъсъка със смъртта се ражда нов живот… Неговата поезия е свидетелство именно на тази трансформация, следствие на която - посредством „космическото съзидание” на Словото -  Черната градина (Градината на смъртта) се превръща в Градина на Живота, където „камъните благоухаят” и където „оживява в диханието на камъка / гостоприемното цвете”.  Родена от болката и от жаждата за живот, тази прекрасна поезия вижда невидимото, защото гледа „с очите за утре” , тя е насочена към бъдещето - „тази територия / където първи / стъпват поетите”…  „Невидяното досега пленява очите ми” - изповядва поетът.

Стремежът към Бъдещето и Вечността, този поетически идеализъм, е свързан и с друг основен мотив в поезията на Вардан Хакобян - мотивът за Пътя… Но неговият Път не е толкова външен, през линейното време и пространство, колкото вътрешен - през вътрешното време на душата, за да се срещне със себе си, със своето съкровено и истинско „аз”… „И колкото по-стръмно пътят ме издига, / толкова по-близо / аз се приближавам към глъбините в себе си.” („Труден въздух”) И колкото повече душата се спуска в глъбините, толкова повече Пътят я издига във висините и разширява нейните собствени граници. Това е копнежът на поета: „дайте на душата ми тази хармония, / за да се спускам дълбоко като клисурата / и като планината да се стремя към небето.”  

И понеже той знае, че „безкраен е пътят” , ето ги верните думи: „следва продължение”…

—————————–

* Текстът е предговор към книгата с избрани стихотворения от Вардан Хакобян „Диханието на камъка” (Подбор и превод от руски език Здравко Кисьов и Роман Кисьов. Изд. „Авангард принт”, Русе, 2013.)