Никола Иванов

/”Житието…” на Софроний Врачански - първата творба с хумористични моменти /и елементи/ в българската литература. Софроний - първият български хуморист./

Безспорно втората крупна фигура на българското Възраждане след Паисий Хилендарски е Софроний Врачански. Несъмнени са неговата водителска и будителска дейност, общественото му значение, мъките му като свещеник и владика, емигрантските му тегоби. Средищно място заема литературната му дейност - препис на „Историята…” на Паисий, преводи и собствени творби, безспорен връх сред които е „Житие и страдание на грешния Софроний”.

В облика на дейците на нашето Възраждане отчетливо се наблюдава една закономерност - всеки следващ да съхрани най-важното и хубавото от предходниците, но и да добави нови черти и да дообогати стари добродетели. Или с други думи - да бъде един нов български Дух. Това с пълна сила важи и за наследника на Паисий - Софроний Врачански. И то не само защото Софроний е първият ревностен преписвач на Паисиевата „История славянобългарска”.

Докато Паисий събира и написва знаменитата си „История славянобългарска”, считайки че възкресеното славно минало ще събуди националната гордост и самочувствие на сънародниците му, то Софроний в своето „Житие и страдание на грешния Софроний” избира нов начин за потриотично въздействие - клетия живот на българина под турския ярем. Житието на Софроний е „смях през сълзи” за читателя. Този израз сякаш е създаден за подобни творби. Същевременно тази автобиоиграфия е един от върховете на българския Дух през Възраждането. Софроний Врачански е много по-„модерен” автор от своя предходник Паисий Хилендарски. Можем без уговорки да твърдим, че в „Житието…” живее един несломим и волен дух, когото не са в състояние да озаптят никакви турски окови. За пръв път от началото на българската литература автор използва иронията, самоиронията, самоосмиването, хумор в по-чист вид. Този творчески подход създава предпоставки да се използват богатите изразни възможности на българския език. Фразата е разчупена, твърде експресивна, емоционална и въздействаща дори и на съвременния читател. В този смисъл „Житието…” на Софроний е несравнимо по-богато езиково и стилово дори от „Историята…” на неговия учител, да не говорим пък за старата ни и средновековна литература.

И точно в този аспект ще спрем вниманието си по-задълбочено. Защото хуморът, свежестта, сочният и експресивен изказ неимоверно обогатяват всяка литературна творба. Разбира се, всичко това присъства в книгата наред с открито сатиричните и изобличителни тонове. Поп Стойко безжалостно се надсмива над себе си и се дегероизира. По този начин бележитият възрожденец кореспондира с пословичната скромност и самоподценяване, което е основна черта на цялата ни литература преди него - от Кирил и Методий до учителя му Паисий.

Но… наблюдава се нещо неудържимо ренесансово, едно „намигване” към читателя, един скрит призив да четем книгата с отворени очи. Ето например сирашката му участ, лютата и завистлива мащеха /както в народното творчество/, която гледа и се грижи само за своето дете, а него отритва. Самоописва се като „болен и слабосилен”, за да предизвика у нас съчувствие, съжаление, състрадание. Да, но в края на краищата той излиза победител от всички ситуации и никога не се предава изцяло. Колко хора с неговата съдба биха устискали с „маясъла” си…! Решават и го оженват. Не реагира, сякаш казва: „Като искате, женете ме. Готов съм, давам се!” Толкова. Драматично, но в същото време смешно и симпатично…

Семейната ситуация е представена сякаш е под чехъла на жена си, тъй като все го упреква, защото е горделива. И това е в период, когато мъжът би трябвало категорично, от само себе си да е глава на семейството и думата му трябва да е закон. Но не би, при Софроний не е така. И никак не го крие! Неволно се запитваме:”А дали е така…?!” Наблюдаваме, бих ги нарекъл, Бокачовски оттенъци, макар че едва ли Софроний е знаел за съществуването на великия италианец. По-късно подобни ситуации ще наблюдаваме в творчеството на Васил Друмев, у Иван Вазов и т.н.

Осиновилият го чичо умира и Стойко тръгва да събира парите от касапите. А е само на 17 години! И отново не се срамува да се самоунижи, защото това е присъщо на силните духом. Едва се спасява от опозоряване от турците „содомити”, защото е юноша „млад и красив в лице”. Едва отървава честта си, а ние знаем за какво става въпрос. И тъжим, но и се подсмихваме. Някак си естествено и непринудено се събужда и националното чувство. При това няма каквато и да е преднамереност у автора. Отново на тъжната нерадостна обща картина се долавят Бокачовски нотки. И понякога в такива моменти се запитваме дали не се подиграва някак си с нас, дали не ни подхлъзва…?! Може би не, едва ли, но… съмненията все пак остават…

Освен това, който постоянно само се оплаква, не е много за вярване. Как пък нищо радостно не му се случва в живота. Не може да няма светли мигове, нали поне деца са му се раждали, ако не друго. Поне децата не са ли го зарадвали…?! Но не би, Софроний само се оплаква и така става подозрителен.

Софроний често е готов да зареже всичко - дом, жена, деца, за да се спаси. А как само става свещеник, какви перипетии преживява от подкупността на владиката, от завистта на неуките свещеници, за това, че той е книжен, учен, може да чете. Колко унижения изтърпява по време на войните и нашествията, колко пъти го бият и искат да го убиват, макар че той обикаля улици, за да изпълни дълга си на български християнски свещеник - един истински жилав и неунищожим български родолюбец.

В „Житието…” липсват героични пози, като че ли няма героични ситуации и постъпки. Но това е само на пръв поглед. Защото отсъства само парадната страна на героизма, неговата представителна и общопозната форма на фанфарната му изява. Иначе не е никак негероично да се издържи и да се премине през толкова опасности. И какъв героизъм и патриотизъм от самия Софроний се изисква да обикаля в смутното и опасно време, за да изпълни дълга си на български патриот и християнски свещеник. Това е тих героизъм от най-висока степен, но без пози и показност. Какво друго, ако не истински голям патриотизъм е да не допуснеш да оскотееш в обстановката и при обстоятелствата, които предразполагат щедро към това. Да запазиш човешкия си облик въпреки всичко…

Често се случва така, че от страх всеки тръгва панически първосигнално да бяга накъдето му видят очите, само и само да отърве кожата: „… ама какъв страх!” - чистосърдечно и безхитростно, съвсем по човешки признава героят и ние го разбираме без какъвто и да е упрек. Толкова е обяснимо и човешко… „Ефенди, рая сме ние, всякога сме като боязливи. И като запря чауша, уплашихме се и бягаме!” - отвръща с треперене Софроний на пашата.

Софроний не крие и греха си, когато се подвежда по архиерея и тръгва по негова воля да глобява хората по гръцкия обичай.

Турските издевателства са многобройни и най-характерните са описани в книгата. Без никакво основание пашата ги затваря, докато селото не му изплати определените от него десет кесии разноски. Страхът идва от това, че животът на раята не струва пукната пара за поробителя. Ако си българин, могат да те затрият без никаква причина и никой няма да отговаря, защото закони за паши и бейове просто няма. Затова понякога страхът е парализиращ, станал е атавистичен. От кавгите между турските паши и бейове за власт страда раята.

Към общата нерадостна картина се прибавят разочарованията и обидите от своите. Важи и поговорката „Храни куче да те лае.”

Теглилата в затвора край нямат, турските зулуми са безчет. Хитрува се от немай къде, от отчаяние и често използват подкупа спрямо турците. Когато е в безизходица, поп Стойко измисля и обещава всичко, защото жаждата за живот е толкова силна. Като не може да издържи на бой, Софроний обещава каквото искат от него. И лъжата помага в критични моменти и авторът съвсем не крие това. Едни от най-силните сцени са патилата му заради венчавката на султанската любовница за друг мъж. По случайност отървава бесилото, защото обещава да ги раздели. Животът на Софроний е с постоянни перипетии, низ от премеждия и критични ситуации, кои от кои по-опасни и неочаквани, но никога не изпада в отчаяние и не губи дух. Често от наивност се хваща на въдицата и страда.

И нещо твърде важно - Софроний е щедър талант, защото е способен да прости. Макар да упреква турските издевателства, той не изпитва и не внушава злъч, ненавист и омраза към „агаряните” за теглилата, които причиняват на българите. Писателят не крие турските насилия върху българското население и макар че понякога буквално едва не отскубват попската му брада, не изпитва желание за мъст. Защото Софроний разбира, че българите не страдат от обикновения турчин, а от турските управници, паши и бейове. И при нашествията на кърджалиите еднакво страдат и българи, и турци. Затова Софроний престоява против всякаква логика цели 28 дни в турски харем при кадъните, които по обичая си извръщат главите от него. Но това са обикновени турци, които не са агресивни срещу раята. Това е част от хуманизма на „Житието…”.

След безкрайните митарства като по чудо Софроний оцелява, сякаш свръхестествени сили го спасяват в последния момент, сякаш самата съдба го закриля.

В началото казахме, че чрез хумора и сатирата Софроний постига дегероизацията в книгата си. Но, струва ми се, има и нещо много съществено: чрез тази дегероизация Софроний одързостява българина. Защото трябва да признаем, че прекалената идеализация и героизация доста отдалечават пиедесталите към безкрайността и поотчайва обикновения човек, който /може би/ си казва: „Не мога като него, как да го достигна, като съм толкова слаб, грешен и несъвършен.” И се отказва отчаян от стремежите си. В тази книга освен всичко друго Софроний показва как поп Стойко става Софроний Врачански, а ако отнесем мисълта към по-късно време - как Васил Иванов Кунчев се превръща в Левски. И едно от най-ценните послания на тази творба съм склонен да намирам именно в този смисъл: у всеки човек дреме героят, всеки от нас е потенциален герой и всеки може да стане герой или да достигне при определени обстоятелства до героизъм. В този смисъл „Житието…” на Софроний е една страшна, но и куражлия книга, която подкрепя духа на читателите. От пълното саморазголване на автора преживяваме едновременно потрес и пречистване. Така че в последна сметка това е една честна до наивност и безхитростна книга, разкриваща големия белетристичен дар на своя автор.

Въпреки робския мрак „Житие и страдание на грешния Софроний” е светла книга. Защото наред с черния хумор, има нещо леко и отпускащо душата. Това е типична ренесансова творба, която по дух кореспондира със западния Ренесанс, притежава нещо леко и „французко”, както биха се изразили българите през Възраждането. Определено можем да твърдим, че това е първото произведение с откроени хумористични моменти в българската литература, в което става дума и за оцеляването на българина и България освен чрез друго и чрез смеха, макар и невесел. В творбата откриваме елементи както от хумора на словото, така и от хумора на положението. Софроний показва как духът и тялото човешко са в единство и противоречие, а в определени моменти са и в открит конфликт, как понякога пред жестокостта и непреодолимия натиск на обстоятелствата човек може временно да отстъпи, без да се предаде, за да извоюва победа в генералното сражение, в главната битка.

Авторът е съхранил сатиричната сила на старата ни литература, но е добавил и хуморът на Софроний. Често от страниците на книгата ни гледа един двулик Янус, на пръв поглед кротък и смирен, но същевременно непреклонен и непримирим, открито подава око присмехът, който ни отпуска душите и ни вдъхва вяра в настъпващата промяна, в разтапянето на вековните робски ледове, в неунищожимостта ва българския Дух, в неизбежното Освобождение. Така грешния поп Стойко се превръща в праведника Софроний Врачански.

С „Житието…” Софроний слага окончателно край на средновековния период в развитието на нашата литература. Защото докато „Историята…” на Паисий е документална книга, то „Житието…” на Софроний е художествено-документална, с ярко и убедително присъствие на белетристично майсторство и художествени изразни средства - сравнения, епитети, хиперболи, образи, метафори, художествени детайли и други.

Струва ми се, че у автори като Алеко Константинов и Ст.Л.Костов можем да търсим влияние на „Житието…” като отзвук, като ехо на прамодели на българи главно в нарадопсихологически смисъл. Едва ли можем да си представим знаменития Захари Стоянов и неговите бележити „Записки…” без основата на „Житието…” на Софроний. По същата причина смятам, че „Автобиография”-та на Бранислев Нушич или „Преди да се родя и след това” на Ивайло Петров /а и други творби/, са също своеобразно продължение на традицията на Софроний. Това още повече подчертава силата и значението на „Житие и страдание на грешния Софроний”.

Определено смятам, че на основа на гореизложените литературноаналитични аргументи и разсъждения върху неговото „Житие…” можем да определим Софроний Врачански като първият български хуморист, родоначалник на хумора в българската литература.