НАЙ-ЛЪЧЕЗАРНАТА ОТ МОИТЕ БЕЗБРОЙ ДУШИ
Недалеч от площад “Таганка” се намира тихата уличка “Маяковски”. На неголям двуетажен дом - надпис “Държавна библиотека - музей “В. В. Маяковски”.
Сега не е модерно да се цитират бивши партийни величия, но Надежда Крупская е казала: “Не забравяйте никога, че думата Маяковски и думата музей са някак несъвместими. Маяковски завинаги ще си остане жив, кипящ, зовящ напред. А музей, макар и малко, но винаги остава впечатление за нещо застинало, мъртво. Постарайте се да избегнете това, не замузейвайте!”
През април 1926 година тук се заселил големият и шумен поет Владимир Владимирович Маяковски. Тогава в квартирата имало малко вещи. Поетът мразел излишното. Обикновено се връщал вечер, звънял по телефона - канел приятели при себе си. Наричал това - “да се обезпечиш с хора”… Тук идвали Луначарски, Мейерхолд, Айзенщайн, М. Е. Колцов, И. Е. Бабел, Третяков, писатели, артисти, художници.
Съхранен е кабинета на поета и кухнята. На писмената маса - в центъра - голяма черна автоматична писалка със златно перо и последния бележник, на който е нахвърлена незавършената поема “С пълен глас” (”Во весь голос”). Бележникът е открит на една от последните страници. Чета текста: “Жалела людей - желудей… В серебре как в песочке старичонки височки… Где сыщеш любовь при такой наперке. Все равно, что в автомобильном Нью Йорке искат на счастье подкову…” Окото се спира на зелен стъклен абажур, кожен футляр от бинокъл (спомен от баща му) - в него са поставени канцеларски дребосъци: писци, карфици, кламери. Удобна поличка е запълнена с книги - на челно място Пушкин, Лермонтов, Блок, Брюсов. Обичал особено Александър Блок…
Календарът е отворен на 12 април. В последните два дни ръката му не се е докосвала до него. Стрелките на джобния часовник “Мозер” са спрели на 1. 25 часа. Наред с голямата металическа запалка е захвърлена кутия цигари “Волго - дон”, въпреки че Маяковски пушел обикновено “Херцеговина флор” или “Лукс”. Недопушени останали шест цигари. Писалката е спряла на последната нечетлива записка в бележника… Имаш усещането, че Маяковски е излязъл за минутка и ще се върне…
И потъвам в четено и чуто.
Бях впечатлен от един разказ на актрисата Вероника Полонска, дори смятах да пиша пиеса по него.
Накратко: На конни надбягвания Осип Максимович Брик запознава Полонска с Владимир Маяковски. Там са още Катаев, Юрий Олеша, Пилняк и артистът от Художествения театър Яншин, мъж на Полонска. Уговарят се да гостуват вечерта на Катаев. Маяковски дори обещава да вземе Полонска след представлението. Не я взема. Шофьорът му я докарва у Катаев.
- Случват се такива работи в живота на човека, срещу които не може да се тръгне - отговаря вечерта Маяковски на запитването на актрисата защо не е изпълнил дадената дума. - Затова не бива да ми се карате…
И отведнъж се харесали.
По късно Маяковски й казал:
- Защо се променяте толкова? Сутринта на надбягванията бяхте урод, а сега сте толкова хубава…
Датата е 13 май 1929 година.
Така започва историята на една любов…
В началото на 1930 година Владимир Владимирович е в особено състояние, силите му, психически и физически, са поизчерпани, натрупано е огромно напрежение. То не е само от “безизходицата” на тази връзка, но затова по - нататък…
На 12 април Владимир Владимирович звъни в театъра - Полонска има дневен спектакъл. Казва й, че е в стаята си на Лубянка, че му е тежко, не, не само сега, изобщо му е зле в живота… Няма ли я Полонска, всичко ставало ненужно. Отсреща чува, че и Полонска не може да живее без него, че след спектакъла ще тръгне към квартирата му. В този разговор Маяковски й доверява за писмо до правителството, в което е споменал и нейното име, защото я смята за свое семейство! “Боже мой, Владимир Владимирович, нищо не разбирам какво ми говорите!”
След спектакъла води разговор с нея, по съставен план. Нежен е. Тя му казва, че ще стане негова жена, но трябва да обмислят как по-тактично да постъпят с Яншин. Моли го още да отиде на лекар и… поне за два дни на почивна станция. Дори отбелязват тези два дни в бележника - 13 и 14 април.
Вечерта й се обажда по телефона в къщи. Казал, че пише, че е в добро настроение.
На 13 април през деня не се видяли. По телефона Маяковски й предложил на 14 -ти да я закара на надбягванията. Тя го моли да не идва там. А какво ще прави вечерта? Отговаря, че е канена у Катаев, но няма да отиде.
Вечерта, все пак, Полонска отива с мъжа си у Катаев.
- Тъй си и знаех, че ще бъдете тук! - казал й разсърден Маяковски.
На трапезата седят един до друг, карат се, предизвикват любопитството на останалите - Катаев и жена му, Юрий Олеша, Ливанов, художника Роскин, журналиста Регинин, театралния критик и завеждащ литературната част на МХАТ Марков.
Започнали да си пишат в бележника на Маяковски. Пишат си обидни думи, оскърбяват се. Маяковски отива в другата стая, продължил да пие шампанско. Полонска тръгва след него, сяда наблизо, гали го по главата. Той продължава да е груб, заявява ,че пред всички ще каже на съпруга й за техните отношения. Тя го умолява да се успокои, нежна е, и това го докарва до лудост. Вади револвер. Заявява, че ще се убие. И нея ще убие.
Полонска разбира, че присъствието й го нервира, сбогува се и си тръгва. Тръгват си всички. В предверието Маяковски й казва:
- Вие все пак сте много, много добра.
Тръгват си пеш. Маяковски ги изпраща до вкъщи. Вървят двамата, по-назад са Яншин и Регинин. Пак става мрачен. На няколко пъти се обръща към Яншин:
- Михаил Михайлович!
- Какво?
- Не, по-късно…
Тя плаче, умолява го. Уговарят се сутринта да я закара за представлението. Той не се сдържа, казва на Яншин, че трябва утре да говори с него.
На 14 април в осем и половина Маяковски дошъл с такси да вземе Полонска. Изглеждал ужасно. А бил слънчев, бистър ден. Като пристигнали в квартирата му се разкрещял:
- Мразя този театър, зарежи го по дяволите! Не мога повече така!
Заключил вратата и сложил ключа в джоба си.
Вървял бързо назад - напред, настоявал да остане още сега при него, без да обясняват нищо на Яншин, да напусне театъра веднага, той сам ще отиде и ще каже, че тя вече няма да работи там, да не се плаши от разликата в годините… Разбрал, че вчера е бил неразумен, груб, унищожил е вече листчетата от бележника…
Вероника Полонска го уверява, че го обича, че ще бъде с него. Но на Яншин трябва да обяснят човешки и разумно. И че няма да напусне театъра, защото това ще образува огромна пустота в живота й…
- Значи ще отидеш на репетиция?
- Ще отида.
- И с Яншин ще се видиш?
- Да.
- Тогава си отивай веднага, на минутата.
Той се върнал към писалището, вероятно е откъснал лисчетата с 13 и 14 април на календара, после дръпнал чекмеджето, затръшнал го.
Полонска казала:
- Няма ли поне да ме изпратите?
- Не, момичето ми, тръгвай сама… Бъди спокойна за мен… Ще ти звънна. Имаш ли пари за таксито?
Дал й 20 рубли.
Тя излязла, направила няколко крачки към входната врата, когато се чул изстрел. Върнала се - Владимир Владимирович лежал на килима разперил ръце, а на гърдите му имало мъничко кърваво петънце…
- Какво сте направили, какво сте направили? - чупела ръце жената, която обичала Маяковски и която била обичана от него.
Разбира се, че големият поет не се е самоубил само заради нерешените въпроси около връзката му с актрисата Вероника Полонска. Преди Полонска Маяковски е имал душевна връзка с красавицата София Шамардина в 1913 г. (една от героините на “Облак в гащи”), с Татяна Яковлева, на която е посветил две стихотворения, с Наталия Брюханенко, с руската емигрантка, американката Ели Джонс, която му ражда дъщеря, и особено с Лиля Юриевна Брик, сестра на Елза Триоле, две години по-голяма от него (на Бриг са посветени пълните събрани съчинения на поета). Лиля Брик е “вечната дама на сърцето” на Маяковски.
Белински пише, че “нито един поет не може да бъде велик от само себе си и чрез себе си нито чрез своите собствени страдания, нито чрез своето собствено блаженство; всеки велик поет е велик, защото корените на неговото страдание и блаженство са враснали дълбоко в почвата на обществения живот и историята, защото той следователно е член и представител на обществото, на времето, на човечеството. Само малките поети са щастливи и нещастни от себе си и чрез себе си; но затова пък те сами слушат своите птичи песни, които нито обществото, нито човечеството искат да знаят.”
В края на 1912 година Маяковски публикува първото си стихотворение.
Началните стъпки в поезията свързва с декадентската група на футуристите. Дори много по-късно, когато ще е поет на “атакуващата класа”, литературните критици ще напомнят този период, ще твърдят, че “не е успял да получи такава здрава идейна закалка, която да го предпази от въздействието на буржоазната идеология”. (Виж “История на Руската съветска литература”, т. I, изд. “Наука и изкуство”, София, 1961 г.)
А всъщност Маяковски искал да пише за нещата и явленията така, както друг, преди него, не ги е видял.
Метафорите му, още от ранния период, са сложни. “Той е млад, едва на двадесет години - пише Максим Горки,- той е креслив, необуздан, но у него несъмнено някъде е скрита дарба”.
Ранните му стихотворения, писани през 1913 година “А вие бихте ли могли”, “Нате!”,”Я чуйте!” показват оригинална, самобитна мисъл. Горки се отзовава: “Аз прочетох неговата стихосбирка. Някой неща привлякоха вниманието ми. Те са написани с истински думи.”
Ранният Маяковски е лиричен, непосредствен и деликатен в живота. Възприема света около себе си прекалено остро и хиперболично. Въпреки това е общодостъпен.
Може би ето тук се заражда първата вътрешна съпротива на автора. Общодостъпен, а не съвсем ясен.
Някъде в 1925 година, в стихотворението “Домой” пише:
Уходите, мысли, во-свояси.
Обнимись,
души и моря глубь.
Тот,
кто постоянно ясен
Тот,
по - моему,
просто глуп.
Отричал и разобличавал всичко старо. Приобщавал се, вървял в революционните среди. В 1915 г. пише поемата “Облак в гащи”. (Първоначалното заглавие, свалено от цензурата, е “Тринадесетият апостол”. Тринадесетият, по замисъла на автора отрича дванадесетте и е вестител на нов свят.) После пише антивоенната “Война и мир”( 1916 г.) В същата година, в стихотворението “Евтина разпродажба” открехва прозорец, през който можем да надникнем във вътрешното раздвоение на поета :
О, колко съм тържествен аз
в най-лъчезарната
от моите безброй души!
А е сред малцината, които виждат в Октомврийската революция начало на друг, жадуван и заслужен от хората свят. Сред малцината са Демян Бедни, Александър Блок, Валерий Брюсов.
Маяковски, обаче, е вулканичен. Няма време за спокоен размисъл, за отлежаване. Реагира бързо на летящите събития. Пише “Ляв марш”, пиесата “Мистерия буф” ( премиерата й е на 7 ноември 1918 година в Петроград), имал нескриваното желание да превърне театъра в народно зрелище. Постановката не се харесала. Имала противници не само сред естетите, които се групирали против Владимир Владимирович. Той направил втори вариант. Подобрената пиеса поставя Майерхолд. Постановката има голям успех, но пак предизвиква бурни спорове.
Много били настройващите се против него.
А той ги обичал, живеел със стиховете на другите.
Опитвал изкусна игра с езика. Бил “дегустатор на думите”.
Признава, че стиховете му са разбираеми и остроумни “само ако почувстваш системата на езика като цяло - и са почти непреводими като игра на думи”.
Откъде идва остротата във взаимоотношенията с раповците, защо преди това се противопоставя на футуристите, чието знаме е бил, на “лефовците”, които сам е изградил и създал ?
Да се върнем назад. Владимир Владимирович е роден в с. Багдади (по-късно Маяковски, районен център в Грузия). Баща му е лесничей. От малък е влюбен в природата, тя става частица от неговия вътрешен свят. И как не - кавказката природа, величието на планините, горите, реките и водопадите са впечатлявали случайните пътници (Пушкин, Лермонтов, Толстой), камо ли живеещите тук. Семейството е добродетелно, на първо място са изведени уважението към труда, стремежа към знание. Малкият Владимир е насочен към произведенията на Жулн Верн, на Купър, към класиците на руската литература, към богатството на народното творчество. В семейството четат на глас Пушкин, Лермонтов, Крилов, Лев Толстой, Тургенев, Гогол. Но и преводните съчинения на Шекспир, Хайне, Сервантес. Частни учители го подготвят да постъпи в гимназията. През 1906 г., след смъртта на бащата, семейството се премества в Москва. В пета мъжка гимназия, в която продължава обучението си, Маяковски прави първите си литературни опити. И напуска гимназията. Става “другарят Константин”, нелегален, сътрудник на Московския градски партиен комитет. В периода 1908 - 1909 година е арестуван три пъти. Третият път прекарва шест месеци в Бутирския затвор. Там пише стихове, рисува, чете книги. И решава да се занимава с изкуство.
Като излиза от затвора - взема уроци при известни художници. В 1911 година постъпва в Московското училище за живопис, скулптура и архитектура. Ето тук попада в средата на модернистите, тук се създава групата на кубофутуристите. Шумната група, в която са Бурлюк, Хлебников, Каменски, Лифшиц, Гуро, Кручених, се обявява за апостол на новото изкуство.
Тук започва и онзи неудържим интерес към словото, към разкриване на изразните възможности, към играта на думите…
С Маяковски са свързани първите стъпки на съветското кино. Още в 1913 година той написва сценария “В гонене на славата”, участва в снимките на кинокартината “Драма в кабарето на футуристите №13″. Първият филм, по сценарий, написан в 1918 година от Маяковски, е “Не за пари роден”. Той изпълнява и главната роля - на поета Иван Нов. Сценарият е по романа на Джек Лондон “Мартин Идън”.
През 1926 година пише сценариите “Сърцето на киното”, “Деца”, “Слон и Кибрит”, “Любов Шкафолюбова”, “Декабрюхов и Октябрюхов”, “Как преживявате”; през 1927 година - “Историята на един наган”, “Другарю Копитко”, Забрави за комина”.
Заснети са само два филма: ” Трите” / “Деца”/ и “Декабрюхов и Октябрюхов”. А е запазен само един с участието на Маяковски - “Барышня и хулиган”.
Той е измежду първите писатели, застанали пред микрофоните на радиото. Има такъв анекдот ли, истина ли:
Влизайки в радиостудиото Маяковски пита:
- А там много народ ли слуша??
Отговарят му:
- Целият свят.
- На мен повече не ми е и нужно.
Отзовавал се на ежедневните, понякога и ежечасни “повиквания” на заводи, армейски части, училища - да напише текст за тях, да нарисува плакат, да изнесе беседа, да участва в литературно четене…
За “Окна Роста”, от октомври 1919 до януари 1922 година Владимир Владимирович нарисувал около три хиляди рисунки и съчинил шест хиляди текстове към тях. Ленин казвал: “А аз не знаех, че този футурист се занимава с такава полезна работа”.
Ленин отрицателно се отнесъл към стихотворението “Ляв марш”. Рязко разкритикувал поемата “150 000 000″. Когато през март 1922 година похвалил стихотворението “Вечнозаседаващите”, не пропуснал да заяви: “Аз не принадлежа към поклонниците на неговия поетически талант, макар да признавам своята некомпетентност в тази област”… Ето защо бях впечатлен, че в книжката, която се продава в музея “Здесь жил Маяковский” е отбелязано, че сред книгите, които постоянно били на работната му маса, са произведенията на Ленин. А в спомена на Вероника Полонска от последния час на живота на поета е записано: “Някой взе да чука на вратата - куриер беше донесъл книги за Владимир Владимирович ( събраните съчинения на Ленин). Като видя в каква минута е дошъл, куриерът тръсна книгите на канапето и избяга.”
Ето така се “облича” голата истина.
….
Той е висок, строен, пластичен, с много изразително лице. Гласът му е мощен и звучен. Натурата му е артистична. Мисълта - бърза, остра, дълбока. Остроумието, хумора, остротата го правели любим на многохилядните аудитории. Разчитал много на контакта с читателите. Особено интересно преминавала финалната част на литературните му четения, когато отговарял на зададени въпроси или на критични бележки.
Ето няколко въпроси и отговори, които дават представа за бързината на реакциите, за остротата на мисълта, за умението на Маяковски да излезе от всякаква ситуация и да спечели на своя страна слушателите:
- Маяковски, Вие считате себе си за пролетарски поет, колективист, а навсякъде пишете - Аз, Аз, Аз.
- А Вие как мислите, Николай Втори бил ли е колективист? Той навсякъде е писал: Ние, Николай Втори… Не бива навсякъде, за всичко да говорим: Ние. Ако вие, да допуснем, започнете да се обяснявате в любов на девойката, и кажете: “Ние ви обичаме!”, тя ще Ви запита: “А колко сте вие?” И накрая, защо в тези случаи, когато аз говоря за себе си и от свое име, трябва да говоря и от Ваше име?
- Защо през цялото време хвалите себе си?
- Моят съученик по гимназия Шекспир винаги ме е учил: “Никога не говори за себе си лошо, това винаги ще направят другарите ти”.
- Маяковски, Вашите стихове не вълнуват, не греят, не заразяват…
- Моите стихове не са море, не са печка и не са чума.
“Американските вестници са продадени - веднъж и завинаги - казва Маяковски. - Така че американската преса може да се счита за неподкупна. За мен там разпространяваха всякакви глупости. Когато попитах репортера защо не е написал, че аз, например, съм убил своята леля, той се замисли и каза: ” И наистина, защо не написах?”
“В Америка за вас няма да кажат мечтателно - поет, художник, философ. Американецът определя точно: “Този човек струва 1 230 000 долара”. И с това е казано всичко: кои са вашите познати, къде е възможно да ви приемат, къде ще отидете лятото и т.н.”
Маяковски е прекалено социален като мислене, за да се задържи при футуристите, и прекалено натоварен със знания и интелект, за да се примири с примитивността в позициите на раповците.
Критиците отбягваха дълги години да изведат основната черта в поезията и драматургията на Маяковски - борбата срещу всички сили, които отнемат, и търсенето на всички нови пътища, които ще доведат до законното щастие на човека.
Граждане!
Сегодня рушится тысячилетннее “Прежде”.
Сегодня пересматривается миров основа.
Сегодня
до последней пуговицы в одежде
жизнь переделаем снова.
(”Человек”)
Бил убеден, че новият човек ще се роди и в себе си ще носи всички благородни пориви на човечеството:
Придет он,
верьте мне,
вертье!
Новатор в творчеството, той няма как да не бъде с новото в живота.
И защитник на живота. Той пише (в стихотворението “На Сергей Есенин”):
В етой жизни
помереть
не трудно.
Сделать жизнь
значительно трудней.
Имал творчески и човешки изпитания. Подтискайки огромния интелект, той се обръща към просторечната, дори вулгарна на моменти лексика, когато застава срещу еснафския свят. Тръгнал от лагера на футуристите - декаденти, той става най-яркият им отрицател. Създател на ЛЕФ, ще трябва да се обърне срещу лефовци. Защитник на “атакуващата класа”, нему ще се противопоставят раповците…
Вбесявал се от малокултурието, от мързела , от псевдоизкуството.
Поставял много високо Блок, Пастернак, Михаил Светлов, Асеев, Северянин. Ценял Юрий Олеша, но мразел показността в поведението му. Възмущавал се от Уткин и Молчанов.
Интересувало го всичко в човека.
Обичал хората, а живота го натиквал в самота.
И натовареният с огромно познание, надареният от бога поет, бързал. Прибързвал. Усещал и неразбирането, и недолюбването от свои…
Сериозен удар е отношението към неговите пиеси.
За “Дървеница” Майерхолд пише: “С тази пиеса Маяковски казва нова дума в областта на драматургията и същевременно това произведение поразява особено с виртуозната обработка на словесния материал. На строежа на словесния материал е придадено такова своеобразие, което ще накара да се пишат цели глави с изследователски характер” (в. Рабочая Москва”, 27 декември 1929 г.)
Пак той казва за “Баня”: “В нея Маяковски не е съставител на агитки, а драматург на истинска народна комедия. Лекотата, с която е написана пиесата, ни кара да си спомним за почти единствения в историята на театъра от миналото драматург - Молиер”.
Но и двете пиеси много бързо падат от сцената.
Театралния и литературен живот е ненормален.
Скъсалият с ЛЕФ Маяковски всъщност скъсва връзки с близки хора.
На шести февруари подава заявление за постъпване в РАПП. Мислел, че се обединяват прогресивните сили в поезията. Излъгал се. Критиците от РАПП смятат Маяковски за представител на бохемата, индивидуалист, бунтар. Именно те дават тон за изостряне на критиката към “Баня”. Наричат поемата “Хубаво” - “картонена поема”.
В края на 1929 и началото на 1930 година засилват позициите си раповците. “Баня” е “овикана” още от първото представление. Смятат това представление за провал. Към Маяковски са задавани въпроси, дори подсещания да “прехвърли” вината на Майерхолд. Могъл ли е, след като прочита на пиесата от автора и обсъждането на 4 декември 1919 година в клуб “Пролетарий” направили добро впечатление?
Могъл е, но нямало да бъде Маяковски. Той пише: “Щеше да ми бъде много лесно да кажа, че моето произведение е прекрасно, но постановката го е развалила. Този път би бил много лесен, но се отказвам от него. Поемам напълно върху себе си отговорността за слабостите и достойнствата на тази работа”.
Той е и физически поизчерпан. Налягат го непрестанно грипове.
А бил и в творческо “пропадало”. На всеки творец се случва. Но при Маяковски във време, в което от много страни стрелите се насочвали точно в сърцето.
В предсмъртното произведение ” С пълен глас” Маяковски като че ли отговаря:
Я ухо
словом
не привык ласкать.
И още:
Мне
и рубля
не накопили строчки,
краснодеревчики
не слали
мебель на дом.
И кроме
свежевымитой сорочки,
скажу по совести,
мне ничего не нада.
Човекът, чиято най-голяма грижа била “да се обезпечи с хора”, оставал все повече сам.
Лев Никулин, познат на Маяковски, пише:
“Малцина мислеха какво става, когато той се намери сам в тясната си стаичка на Лубянски проезд или в мрачната и тясна хотелска стая. Фуриите на самотата и съмненията се нахвърляха върху него и гризеха този силен, прикриващ се с ирония човек….
И животът ще премине, и “любимая местами скучновата”, както и пиесата, на която е отдал три месеца нечовешки труд. А фуриите на самотата завладяват сърцето и стиха му и диктуват: “Аз искам да бъда разбран от моята страна, а не ще бъда разбран, какво да се прави”… Проклетото, разкъсващо сърцето съмнение в смисъла на нечовешката борба на лиричния поет с политическия поет, на поета, прекрасно владеещ тайната на прякото лирично въздействие и отказал се от похватите на лирика - хипнотизатор.” (”Жизнь есть деяние” М., 1940 г.)
Убивала го липсата на приятели.
Те не дошли на изложбата, по случай 20-годишнината на творческата му дейност, която устроил в Клуба на писателите на ул.”Воровски”.
И усилили безпътицата му… И “нервността” във връзката с Вероника Полонска.
Неразбран и недолюбен…
Защо е очаквал толкова от литературните приятели! Не е ли знаел, че във всяко ново се проявяват силите на старото, и силите на новата посредственост?
Знаел, и пак не могъл да го приеме.
На 14 април 1930 година, вечерта, Корней Чуковски записва в дневника си: “Преди малко ми се обади Тагер: самоубил се е Маяковски. Сам съм в къщи, не ме свърта на едно място, плача и си повтарям: “Милият Владимир Владимирович”… Маяковски, който макар и за миг ми бе толкова близък,… и се разхождахме по покрива, и идваше на лекциите ми с жълтата си блуза, и неотклонно следваше своя път, без да дава и пет пари за нас, и ето че вместо “Милият Владимир Владимирович” вече повтарям “Пазете си поетите, гадове”… И ми се струва, че Маяковски е казал всичко като писател, че е от творците, които казват ЕДНА - ЕДИНСТВЕНА, ала ОГРОМНА ДУМА в литературата, и откъде-накъде той, великанът, ще живее сред разни лилипути, дето му подражават и живуркат в сянката му. Още в първите си статии за него усещах, че е трагичен, безумен, самоубиец по призвание, но се залъгвах, че е така само в литературата, но ето че литературата се превърна в живот, ето че погледнахме с нови очи на неговото
“Кажи на сестрите, Люда и Оля -
няма къде да се дене вече”
и на всичките му катастрофични стихове от онова време, и на стихотворението “На Есенин” - о, какъв пророк бе, преди да ни напусне, колко ясно виждаше онова, което става сега пред ковчега му…”
На люде с такъв род дарба, като дарбата на Маяковски, им е необходимо време - за спокоен размисъл, за успоредяване на талант и прозрение. Може би не колкото на незабравимата българска поетеса Дора Габе, за да напише “Почакай, слънце”, но все пак достатъчно време…
Ето защо не трябваше да пропищи оня куршум…
Боли от спомена.
Боли и от днешния ми размисъл. И се връщам към стиховете от поемата “Човек”:
И только
боль моя
острей, -
стою,
огнем обвит,
на несгорящем костре
немыслимой любви.
