БЛАГОРОДЕН ПЪТЕН ЗНАК

Матей Шопкин

Поетичната книга „СЛУШАЙ ГЛАСА НА ЗЕМЯТА” от Димитър Златев ме връща в незабравимите сезони на студентската ми младост. И пробужда в паметта и в душата ми благородни спомени. Един от най-хубавите са свързани с Кабинета на учителя-писател. В този кабинет членуваха талантливи, честни и благородни поети, белетристи и литературни критици. Двама от тях - поетесата Петя Йорданова и литературния критик Иван Спасов ме привлякоха, както се казва, в работата на Кабинета. За каква работа става дума? Преди всичко за обсъждане на нови творби от членовете на Кабинета, за литературни четения в София и други селища на България. Което означава - и пътувания. При едно от тези паметни пътувания до историческия връх Шипка се запознах с поета Димитър Златев и неговата съпруга Гинка - двамата млади, хубави и добросърдечни. Така се породиха светлите и, слава Богу, трайни приятелски чувства между нас…
Искам да отбележа, че на много от сбирките на Кабинета от Петрич долиташе пламенен, вдъхновен и трепетен самият Евтим Евтимов. А главната и най-висока трибуна на членовете на Кабинета бе вестник „Учителско дело” с главен редактор Пенчо Чернаев. По страниците на този чудесен вестник срещнах и стихове на Димитър Златев. Аз ги приемах като естествени, искрени и съкровени изповеди на един талантлив поет, който живее и твори далеч от столицата. За жалост, по причини, които не са ми известни, през най-хубавите си млади години Димитър Златев не можа да издаде поетична книга. Но това не го стъписа, той не пречупи перото си, не потъна в дълбоките бездни на безизходните отчаяния. Напротив! Той знаеше, че е син на Тракия и че е кръвно свързан с Родопа планина. Мaкар и отдалечен от столичния град, където се плетяха лаврови венци дори на явни бездария, Димитър Златев остана верен на своя здрав и силен тракийски корен, на любовта си към свещената люлка на Орфей , на своя горд и непреклонен български дух. За да напише в книгата си „Време за елегии”:

Добрата дума оживява пак
във мойте мисли,трепети и страсти
и в битието ми е пътен знак
към простото човешко щастие.

Според мен тази строфа би могла да бъде проверен и изстрадан промисъл на всичко, което е сътворил Димитър Златев. А в огромната територия на съвременната българска художествена литература той се изяви и продължава да се изявява като великолепен лирик, и като самороден белетрист, и като преводач на руска поезия. И не на последно място - като дългогодишен учител и преподавател по литература в Смолянския педагогически институт. Тук бих искал да отбележа, че не случайно през 2011 година Димитър Златев бе удостоен с престижната национална литературна награда „Николай Хайтов”. И още нещо: през последните години Златев издаде няколко поетични книги, които са сред най-добрите постижения на съвременната българска поезия.Ще спомена само „Дъбове в града”, „Кавал в подлеза”, „Прости чудеса”, „Най-насъщния хляб” , „Време за елегии”…
И друг път съм казвал, ще кажа и сега: За мен Димитър Златев е роден поет-лирик. В неговите стихотворения диша, трепти и живее една малка вселена от „прости чудеса”; вселена, където се люлее златогривата шир на Тракия, сияят белоснежните чела на Родопа планина, синеят минзухарни пламъци и „лесовете се вдигат на пръсти”. Това са стихотворения, озарени от слънчеви изгреви и бисерна роса, в тях блика „бистрата кръв на земята” и песента на щурчетата свързва чернозема и небето с „някаква космическа симфония”…
Същевременно в стихотворенията на Златев се долавя и днешния зловонен мирис на злоба и вражда, на подлости и безверия. И затова в съкровенията си „Изповед пред Апостола” поетът с болка пише:

Апостоле, пред теб заставам сам
на съвестта по строгата повеля.
Аз толкоз много имам да споделям,
но гледам нейде настрани от срам.

И затова в мигове на беди, обиди и разочарования поетът търси спасение в незабравимите предели на далечните си детски години, в топлите обятия на любимата си жена или в божествените недра на природата… Всъщност природата винаги е била и остава сърцевина в поезията на Димитър Златев. И гласът на земята - неговата клетва, молитва и съдба… Този всевечен глас на земята-кърмилница с особена сила и обаяние звучи в книгата „Слушай гласа на земята”. Според мен тази талантлива, честна изповедна книга е благороден „пътен знак/ към простото човешко щастие”. И затова съм убеден, че тя ще намери признателен отглас в сърцата и умовете на всички, които обичат съвременната родолюбива българска поезия…


Димитър Златев, „Слушай гласа на земята”, Фондация „Земята и хората”, С, 2014