СЛЪНЦЕПОКЛОННИЦА
СЛЪНЦЕПОКЛОННИЦА
Слънце-слънчице, аз съм твоя поклонница
от косите до токчетата огряна.
Всеки твой лъч е за мене колонка,
по която се вия като лиана.
Аз съм цялата топла, аз съм пронизана
от лъчи, от изгарящо слънчево щастие,
аз съм облечена в слънчева риза
като слънчева невеста.
Слънце-слънчице, аз не знам да се кланям,
аз вървя по света като лъч отвесен.
Дигам нагоре своите длани
като ваза, поднасяща моята песен.
И съзирам аз своята кост, своите вени,
сякаш виждам рентгенова снимка.
Под лъчите ти силни, ултрачервени
аз се стапям като принцеса невидимка…
Аз се стапям, ще стана съвсем невидима
като клонче трептящо, попаднало в огън.
Може би много крехко съм аз иззидана,
може би твоят пламък гореше премного…
И когато съвсем изгоря и изчезна,
мое слънце,
изгрей сутринта много рано!
Виж по мойта клонка - един лъч от
поезия,
как се качва една нова друга лияна…
ГРАДЪТ НА ПОЕТА
Когато си тръгвах,
цялата вечерна поезия на този град се пробуждаше:
гълъбите трисрично гугукаха в анапест
върху раменете на Поета,
Кулата на Мешчиите бе обвила в пашкул
самото време
и часовникът точеше своя звън в тънка копринена
нишка.
Една много млада луна
със смях провря иззад Вола боса петичка
и зачака облак да й нахлузи пантофка…
Реката, наречена Лева, затъгува още по-самотно
по близначката си, сигурно кръстена Десна,
залутана по гурбет кой знае къде по света…
Архиереят, коленичил в своя палат,
зашепна вечерната си молитва.
В рими, естествено,
тъй като всичко в този град
носи божествения печат
на Поета.
Градът е целият една нежна прегръдка -
влюбените се срещат,
многоетажните кошери светват с медни килийки,
пчелите-майки се прибрали жужащата челяд
от детските градини.
Едно циганче, сплело смолисти къдри със здрача,
върти порцелановите си очи
и талантливо ме подкупва:
- Майчице, дай лев, пък Бог
ша ти праща късмет!
В тоя миг в болницата се ражда момченце -
то ще да е поет!
От върховете като стада
прииждат със мрака и нощните лесове…
И застават пред градските порти.
От механите повява юнашка песен…
Господи, с кой акъл щях да си тръгна, преди
да видя звезди
как обсипват свода небесен!
БАЛКАНЪТ
Окървавената глава на слънцето
е зад Балкана.
И нощ се ражда - звездна, филигранна.
Ръцете ми са ледни.
Вятърът пламти.
Високо е!
На тия висоти
свирепо дрехата плющи край мене
като пламък.
Гори дърво и камък.
Белеят костите юнашки при луна.
Юнашки кости! Скелетът на моята страна!
Не знам да има другаде земя такава -
човешка кост да влиза във състава й.
Самият ни Балкан с ребра в зигзаг,
прилича повече на костелив гръбнак
и върховете, свили чуки във юмруци,
са точният закон на наште революции.
Затова народът ни е вековит и твърд…
Робиите надмогнал като смърт -
оре и жъне край юнашки гроб, от детство
поставил хляба и безсмъртието си
в съседство.
Мой роден край - и нежен, и юначен!
Ти имаш свой Балкан като родител тачен,
ти имаш свой завет и нрав,
народ мой костелив!
За мъртвия герой ти пееш: „Жив е, жив!”
Във твоя хоризонт - сред облаци и дим
стои Балканът - твърд, непоклатим,
естествен Пантеон с венци от лесове
над костите на верни народни синове,
олтар на нашата религия на Свободата!
Прекланям се пред теб, планино свята!
ЗВЕЗДОСТРУЙ
Нисходящ звездоструй - август тревожен.
Месечко, златния чехъл изуй,
тръгни бос по небесната кожа.
Това небе има толкова недостатъци -
падат звезди.
Виждам зачатъци
на злини.
Нощ, спаси ме
от черногледство.
Звездоструй нисходящ
през август.
Где е светлия плащ
на небесната благост?
Пада, пада
звезда по звезда -
златна вада,
небесна вода…
Светло-пад
на сребро,
на злато…
Горе - ад.
В земята - глад
за добро,
за свято.
В земята - глад
за небесно.
Дига долния свят
ръце отвесно.
Тополи-флейти.
Лейте, звезди, лейте
в тях благодат.
Дървеса, пейте…
МОЛБА ЗА ЛЯТО
Понеже август се изниза докато се маем,
помолих лятото гальовно, с премрежени очи,
от Банката на Времето да вземе заем -
десетина топли дни, сноп слънчеви лъчи.
И то разбра, в съгласие със мене
развърна колесницата във смаяния град.
И слънце блесна, за да видим, че листата са зелени,
и лъхна аромат, на късни рози силен аромат.
В небето се изписа триъгълник на закъсняло ято.
Дръгливо щъркелче в застиналото блато
е изоставено, защото е сакато.
Във кръчмата - една цигулка стърже все стакато
и залезни лъчи се стелят полегато.
Софи Маринова изви виолончелов глас - в легато…
И всички казаха: - Настъпи Циганското лято.
***
Колко е хубава тази земя лъчезарна!
Как със нейната хубост да се разделиш!
Господи, ако с дълъг живот ме дариш,
ще ти бъда през цялата моя смърт
благодарна!
