Анита Коларова

Уважаеми г-н Вълчев,

Живеем в странно време. Объркано като кукувича прежда. Лявото е дясно, дясното е ляво, а падението - извисяване! Търсим посоката от учените, но „отдадените” на науката историци служат на друг бог и не признават компаса, а камо ли историята. Изключенията са капка в морето.

Защо се обръщам към Вас? В бр.18 от 14 ноември в. „Словото днес” прочетох Вашият автентичен разказ, озаглавен „Давид Овадия”.

Има други поети-партизани и антифашисти като Веселин Андреев, Добри Жотев, Павел Матев, Георги Джагаров, Генчо Стоев, Димитър Методиев… Писано е и за тях, но Вашият разказ ме грабна по особен начин, малко романтичен, малко емоционален и най-вече човешки.

Той някак си се свърза с един нашумял роман на Алек Попов за партизанското движение, един такъв весел, приключенски, хумористичен и развлекателен. Оригинал някакъв, абсолютно фентъзи! Имат талант хората - пет в едно!

За хората от моето обкръжение партизаните са измили лицето на България от позора й -страна-съюзница на Хитлер по време на Втората световна война. Но така ли мислят тези, които ги зоват „шумкари”? Те пък се прекланят пред „горяните” и са изпълнени със злоба към партизаните. А и едните и другите са българи, от българска майка раждани…

Нови професори, получили професура по партиен принцип, говорят от екрана, че партизаните на сакралната дата Девети септември „само завзели пощата” в София и с това ролята им се изчерпала. Някои от тях станали партизани в последната година или дори в последния момент!

Аз пък съм чела, че на същата дата партизаните са освободили от фашистката власт 170 села и градове. С цената на живота си. Копривщица например са освободили отряд „Антон Иванов” и четата „Георги Бенковски”. В града има паметник, поставен до този, на който е издълбано Кървавото писмо на Бенковски. На него, прост камък, смъкнат от планинските усои, са изписани много партизански имена. Някои от тях са загинали. Бунтовното градче пази както старата, така и новата си история. Защото това е ИСТОРИЯ.

Ако тези въоръжени чети, отряди и бригади не са играли важна роля в антифашистката борба, защо е трябвало да ги преследват, залавят и убиват след страшни мъчения, за които поетът-партизанин Веселин Андреев написа „Балада за комуниста”?

„Колко дена го били. Ни дума, ни вопъл, ни стон…”

Защо са обявявали колко ще платят за главите им ?

Най-близкият ми човек, бащата на децата ми е бил само на 5 години, когато е видял трима убити и проснати на площада в Айтос партизани, оставени за назидание… Това е бил първият му детски потрес.

Но аз Ви пиша за Давид Овадия. Щял е да навърши през 2013 г. 90. Били сте приятели, познавали сте се от преди Девети, а след победата сте били заедно в литературния кръжок „Васил Воденичарски”. Било е вълнуващо. Стихове, спорове, идеи…

Стиховете му прочетох за пръв път на 20 г., когато войната отдавна беше свършила. Зная ги наизуст. Харесвах най-много това:

„Аз вярвам в мълчаливата любов…

Без думи, без красиви обещания,
без упреци, без молещи уста,
аз вярвам само в нямото страдание,
в сподавения порив на кръвта.

Пишете, че авторът на тези стихове няколко години е живял с приготвена раница, готов всеки миг да иде „горе”, при партизаните. Само той ли е живял така? Колко ли раници, тайно от близките, са били готови?

Не по негова вина извеждането му в планината се отложило два пъти. Отрядът, в който трябвало да се включи, бил унищожен от военни части. Такива части, по разпоредба на Гестапо, властите ни пращат и в Гърция, и в Сърбия? За да унищожават и техните партизани. Да се гордеем ли или да наведем глави?

А Давид чакал до есента на 1944 г., когато го „извели” не в мечтания от него отряд „Антон Иванов”, а в Средногорието. Чакащите като него междувременно участвали в Съпротивата.

Убивали ги като „черните ангели” от едноименния филм, в престрелки по нелегални квартири, пътища и стрелбища - Вела Пеева, Дянко Стефанов, Никола Вапцаров. Много са. Сред тях и 18-те ятаци от Ястребино през 43-та година, между които 6 деца, от 7 до 13 години!

В раницата на Давид нямало кафе и чай, сандвичи с пастет, френско сирене и немска шунка, увити в скъпи салфетки, шоколад, бонбони, бисквити, марков парфюм, фино бельо и мериносови потничета, които да се носят под дебелите винтяги и клинове в снежните виелици. Но пък с такива лакомства и дрехи били натъпкани раниците на близначките Кара и Яра, СЕСТРИ ПАЛАВЕЕВИ от едноименния роман на Алек Попов. Първият роман за партизани, написан след Десети ноември. /Из рекламата!/

Ето и малко сюжет:

Ексцентричните близначки /имало ли ги е?/, дъщери на богаташ, съзнателно търсещи адреналин и начин да „си напишат биографиите” за новото време, знаят, че Червената армия напредва, защото в планината слушат радиоприемник на батерии. Живот за завиждане! Всяка сутрин си правят „фитнес” пред ококорените очи на бойците и дори веднъж си устройват нуди плаж в топлия минерален извор на една пещера като героини на американски комикс, в който Попов улавя уж „типичното”. Голям смях! Признат майстор на хумора е този Алек!

/Така ли я кара Давид Овадия в планината? Как ли се е чувствал в града, когато е трябвало да носи еврейската значка като животно, белязано за заколение? Като него навярно са се чувствали Изидор Айзнер, Салис Таджер, Тинка Джейн, Ана Вентура…Всички осъдени на разстрел. Затова е бил нетърпелив да иде в отряда./

Та за художественото произведение на Алек Попов - номинирано е за книга на годината.
Много приятен роман. Много сладък, както се казва! Придърпва те към ГОЛЯМОТО ЧЕТЕНЕ, ЗАБАВЛЯВАШ СЕ. Партизаните си живеят като спахии - дишат чист въздух, плакнат очите си с природни и женски красоти, излежават се по диваните от горска шума, решават ребуси, тук-там зад някоя канара избухва пукотевица, да не е без хич! Има и анархисти, врагове на мандрите, на златните накити, изтипосани за колорит, водещи се на адрес: Пещерата на Али Баба.

Браво на Алек Попов. Талантът си е талант, както и да го погледнеш!

А ето, че дойде време да кажа и КАКВА Е ЦЕЛТА НА ТОВА ПИСМО:

Вие, г-н Вълчев, едва ли знаете, че сте един от персонажите в романа.

А къде се появявате като такъв? Ами сладураните Кара и Яра слизат в Етрополе, партизанско градче от кръв и плът, пълно с ятаци, и в ошушканото местно магазинче търсят батерии, а за камуфлаж - халва и одеколон. И какъв одеколон само им се предлага! „Една българска роза”! Грандиозна популярност! Ваша, запазена марка!!!

Знаете ли? Като прочетох това, си викам: „Аха, имало е в градчето немци в санаториума и са купували тази марка. То друга там не е и имало… Кой знае какви ги е вършил нашият човек! Някои хора пари направиха!” Оттогава сън не ме хваща!

И да ви кажа, така ме заинтригува тоя роман, такава роля изигра, че реших да прочета всичко, написано за партизанското движение.

А Вас съветвам незабавно да изясните в пресата какво Ви свързва със „Сестри Палавееви”, за да избегнете някои недоразумения! Имате Право на отговор.

Е, сега пък се разсърдихте! Вие май от шега не разбирате.

Декември, 2013

С най-топли чувства!